Лъскав кмет с Мерцедес с пет единици погребва „Райския залив”
На южния бряг на Варненското езеро през 1961 година първите рибарски лодки намират убежище в т.нар. Райски залив, по крайезерната ивица от летището на вертолетната база „Чайка” към с. Константиново. До този момент територията в близост до военното поделение е зона с особено пердназначение. Там се стреля без предупреждение. Така е прострелян рибаря Стойчо – Парата, дръзнал да се приближи с лодката си до бреговата линия в желанието си да прибере отнесените от бурята плетени кошове с риба. В лодката Парата е с жена си и тригодишния си син. Войникът, изстрелял смъртоносния куршум е награден от командирите си.
Каквито времената, такива и хората.
Днес вече не се стреля, но пък се действа с кадифени ръкавици.
През 1964 година излиза министерско постановление №16/ 25.04.1964 г. по силата, на което се местят три лодкостоянки – край учебен кораб „Родопи”, до Топлата вода /Максуда/ и тази на бъдещия ловен парк „Звездица”. Пясъчната ивица, където се изтеглят лодките е с ширина около пет метра, след нея продължава блатиста тинеста местност – тресавище и гора, граничеща с пътя Варна – с. Константиново.
Следват поредица от министерски постановления, с които се определя статута на възникналото селище като лодкостоянка, първоначално под името „Райския залив”, по-късно „Чайка”. На рибарите е резрешено да построят постройки върху блатото, в които да съхраняват риболовните си уреди, да се подсушават и преобличат, а някои поради липса на друг имот, да живеят там.
След построяването на Аспаруховия мост и прокопаването на канала „море –езеро”, при силни морски бури в езерото нахлуват големи водни маси, които повишават нивото му и заливат крайезерните терени, често с дълбочина над 80 см. Така рибарите са принудени да насипват блатото с пръст и инертни материали със собствени средства и сили.
През 1984 година част от рибарите, представлявщи останалите решават да потърсят съдействието на тогавашния Окръжен народен съвет за да се реши статута на селището. ОНС – Варна включва терена на селището в кадастралния план на областта за да се предотврати настаняването на някой друг с други интереси.
Това дава възможност на обитателите на селището да създадат организация за създаването на инфраструктура, отговаряща на изисванията, предявени от различните институции – ОНС, ВиК, МВР, Гранични войски, Риболовната инспекция, кметство Аспарухово. Теренът е повдигнат над нивото на езерните води, лодките са здраво привъзрзани с колове с надписани табели, постройките се пребоядисват, около тях се оформят дворчета.
През 1985 година обаче започва строителство на полигон на ЗРНА за изпитание на радиостанции, върху половината от площта на селището. Строи се бързо с много пари налети от държавата. Изграждат се колосални сгради, нивото на полигона е повдигнато с два метра и довежда до ново наводняване на терена на рибарското селище. Същото по силата на заповед от кметството „Аспарухово” е преподредено на два реда и отново започва насипване от рибарите на територията , възлизаща вече само на 8,6 декара. През 1986 година терените около селището са раздадени за ползване по Параграф 4, а рибарите продължават да насипват и облагородяват площите около постройките си. През 1989 година със собствени сили и средства селището е електрифицирано, а по-късно водоснабдено и телефонизирано.
През 2000 година обитателите на селището тръгват за пореден път да търсят помощ от държавата да узаконят територията си, извоювана от блатото и тресавището. На среща с тогавашният кмет на Аспарухово Янко Коренчев получават подкрепа. Кметът на Варна обаче ги препраща към Областна управа, а областният управител – към Областна дирекция „Земеделие и гори”. Територията се оказва като актувана държавна собственост. Поради тази причина придобиването на собственост върху земята се оказва невъзможно и се предлага това да стане чрез замяна със земя от същата категория, определена като пета поливна.
Рибарите купуват нива в силистренско село сот 17,5 декара и е пристъпват към процедура за замяна по чл. 26 от Закона за защита на земеделските земи. От министерството на земеделиео обаче отказват замяната, тъй като върху земята имало постройки и твърдят, че ако постройките се съборят замяната ще се осъществи. Не обръщат внимание на тезата, че тази земя не е земеделска и не е годна за обработване.
Нататък се пристъпва към процедура на основание чл. 52 от Закона за защита наземеделските земи. От министерството изпращат комисия, която преценява, че малка част от постройките са монолитни и са недостатъчти за да се приложи този член. Стига се до решение всеки собственик да си извади нотариален акт. Така е учредена кооперация „Чайка 2003”, а лодкостоянката е квалифицирана като рибарско пристанище.
През следващите години се правят нови опити да се придобие собственост върху земята, докато през 2006 година излиза заповед на варенският кмет Кирил Йорданов, с която се издава издаването на удостоворения, указващи собствеността на земята. Общинари правят проверка на цялото крайбрежие от хижа Ветеран до с. Константиново за усвояване на територии от крайбрежната ивица и застрояването им с масивни постройки. За да кандидатстват в земеделското министерство за придобиване на собственост желаещите трябва да удостоверят чрез общината чия собственост е земята, което в случая е невъзможно.
На 4 февруари 2008 година рибарите питат областния управител на Варна по какъв начин все пак могат да придобият собственост върху земята след като тя е държавна собственост. Той пак ги праща в министерството на земеделието.
През декември 2008 година варненският кмет праща свои служители на проверка, които съставят 202 констаивни протокола, сред които са и обитателите на рибарското селище в Райския залив. Същите тези рибари, които 46 години чакат да се реши проблема със собствеността на изстраданата си земя.
Общинарите обаче са категорични, че нормативата уредба за възникването на селището е невалидна, тъй като издалите я органи вече не съществували. Следователно хората, които които са я надживели също нямат права върху територията. Това звучи толкова абсурдно, все едно да се обяви за нищожен акта на хан Аспарух, който е забил меча си на три-четири километра от това селище. Община Варна впрочем също е наследник на несъществуващия вече Окръжен народен съвет.
Кметът обаче е вихъра си – на редовния си брифинг той използва да направи пиар и ревва, че били заграбени и застроени територии на Райския залив. Със същия плам в очите варненският кмет не е забелязан да се гневи на незаконните постройки от типа „гимназии” и хотели. Рибарското селище обаче му пречи.
Очевидно някой си е харесал Райския залив за да построи поредните „чудеса”.
Обитателите на Райския залив си плащат данъците върху постройките и данък смет, независимо че кметството не им осигурява фирма за извозване на отпадъците.
Общината бърза като за световно. По всички рибарски постройки са разлепени съобщения, че общината ще ги събори. Рибарите са покрусени, че онова, което 46 години са си съградили ще се срути за часове пред очите им.
Слуховете не закъсняват. Говори се за апетити на баровци, които ще строят яхтено пристанище . Общината е толкова експедитивна, че ако с такива темпове спираше строителните безумия из морската столица, можеше да получи медал и за най-добрия град за живеене в света.
Най-странното е обаче, че общината и кметът с неистова страст бързат да изчистят територия, която дори не е общинска, а държавна собственост.
Никой не отговаря на въпросите:
– къде ще отидат рибарите, отвоювали от блатата и тресавищата незавидната си територия от 8,6 декара
– до рибарското селище в Райския залив ли опря варненския кмет при наличието на цигански махали в централната част на града, които не плащат никакви данъци и сметки
– редно ли е под прикритието на поговорката „покрай сухото гори и мокрото”, да се унищожава с лека ръка създаденото от поколения рибари
– защо за едни е възможна замяна, а за други не. Докато на рибарите не им дават право на замяна, то в района на същото селище на силистренец от турски произход е разрешена замяна на 45 декара като той моментално я продава на украинския гражданин Ломакин, настоящ собственик на хотел „Мусала”.
Като бял ден е ясно, че рибарскто селище е заплюто от някой с добри позиции пред варненския кмет. Някой лъскав, също като кмета, който кара мерцедес с номер с пет единици.
Някой, който заедно с кмета може да стъпче с лачените си обувки рибарите като мравки.
Afera.bg