Лупа. Зелев сок

Тия дни бях щастлив да науча, че и в нашата политика си имаме “желязна лейди”.

Всъщност тя не е първата, преди време така наричаха една дама, която за съвсем кратко бе служебен премиер. Пък преди нея имахме на разположение един господин за премиер и той много по-основателно също можеше да бъде наричан “лейди”.

Нашите работи винаги са доста объркани. Което в известен смисъл не е лошо, понеже ако сме наясно докъде сме стигнали, съвсем ще се отчаяме. Колко пъти досега сте си казвали някоя заран – ето, стигнахме дъното и сега започваме да се влачим нагоре заедно с министър Дянков. Обаче продължаваме още по-надолу и надолу. За да стигнем до фразата, че дъно няма – просто по-надолу не пускат.

Моята лична класация на забележителни фрази, изречени през отминалата година, е доста по-различна от тази на останалите медии. В тяхната има гламави лафове, изречени предимно от политици, които ги представят като идиоти или в най-добрия случай като веселяци, нещо напълно очаквано. Моята подборка завършва с чутото на един софийски пазар, където репортерка се щураше да открие истинско вино. “Как да се ориентираме между ментетата, Боже господи, какво да пием по празниците?” – се питаше тя. Макар че на един средностатистически репортер алкохолът менте ще му дойде съвсем на място.

И тогава една инспекторка от съответната служба любезно й отвърна: “Пийте зелев сок!” Край на честолюбието ни. Обаче си имаме “желязна лейди”.

Добре. Пийнете глътка зелев сок, наздраве, и помислете. Има ли в нашата политика същество, което би могло да бъде наречено “желязната лейди”.

Представете си ги всички кандидати, ако това няма да е много болезнено за вас, огледайте ги отгоре надолу, и встрани, разбира се, понеже нашите кандидатки обикновено се разстилат на широчина.

Сега си представете Маргарет Тачър, която бе наричана “желязната лейди”. Хайде да приключим с това непосилно преживяване.

Ние винаги сме склонни да преувеличаваме. Преувеличението е лакомството, доста често единственото, на бедняка. Ние на всичко гледаме през някаква гигантска увеличителна лупа, която прави дребното някак по-приемливо и при това изглажда ръбовете на някоя невзрачна фигура. Надзъртаме жадно като американците, които се опитват да открият живот на Марс. А пък ние – живот тук, наоколо.

Опитваме се да мернем едро скроени хора в политиката, които не ни казват, че изцелението от всички лъжи е зелевият сок. Които, както казваше Канети, сякаш са на път да се задушат от умност, от прочетени книги, от грижи по достойнството на обикновените хора и пр. По-скоро на Марс днес ще открият живи същества, отколкото достатъчно подобни хора у нас. Няма да ни свърши работа дори най-големият оптичен инфрачервен телескоп в света, който испанците монтираха на о. Палма. Той можел “да разграничи чиния с леща върху Луната”. (Тази чиния не ми излиза от главата, това също е една метафора.)

Не би успял да ни помогне дори сър Джон Лейърд, който се натъква още преди около 150 години, в територията на днешен Ирак, на отломка от лупа и става ясно, че това приспособление датира от повече от 3 хиляди години.

Има една забавна история, свързана със сър Тодор Живков. Напълно я бях забравил, но тия дни я припомни Ели Крумова от “Монитор”. Комунистическите идеолози в престараването си доста често неусетно шаржираха идола си. В края на 60-те години Живков произнесе реч пред участниците в софийския световен младежки фестивал. По-късно тя бе издадена като най-малката книга у нас, с размери 1 на 1,3 см. Можеше да бъде прочетена единствено с помощта на лупата, която услужливо съпровождаше книгата и която, разбира се, бе доста по-голяма от нея.

Това е един от най-големите идиотизми на онзи режим. Как е реагирал Живков и дали изобщо е реагирал, не ми е ясно.

Лупата ни кара да забравим за момент, че онова, което е представяно за голямо, всъщност е малко, незначително, ненужно. Отпийте глътка зелев сок.

Сетихте ли се коя е “желязната лейди”? Не? Продължавайте със сока.

Преувеличенията вървят редом с пренебрежението, много често напълно безпочвено. Когато окото ти свикне да вижда голямо в малкото, истински голямото те оставя безразличен.

В новогодишната нощ Слави направи най-добрата програма. Никак не ми е приятно, когато напоследък съвсем безпринципно го атакуват. Разбира се, нерядко и той става жертва на инерцията. Шоуто му навърши 10 години, а рутината е нещо като онези болки, които те навестяват, когато дълго си се застоял на един и същи стол. Получават се схващания в раменете, които се мъчат да те приведат, и сетне тръгват към главата.

Но, от друга страна, 10 години не са и прекалено дълъг срок, те се превръщат в бреме, когато си лишен от сериозни сътресения, когато никой не те наритва или просто изхвърля. Има опасност да станеш ленив, внушаем от околните и пр.

Слави в голяма степен е в плен на сценаристите си, а те пък вече се изживяват като “деветте скорпиона” (така наричат върховните съдии на САЩ), държат се все по-дълбокомислено, на тях всичко им е ясно. А поне един от тях веднъж седмично трябва да се явява на екран бинтован, за да сме сигурни, че Слави контролира истински шоуто си. Или най-малкото някой трябва да скочи от балкона на парламента, както вече направи един румънски телевизионен техник, може и върху “желязната лейди”…

Преди няколко вечери Слави показа, че за поредния му спонтанен разговор с тъй наречената му редколегия въпросите, които му задаваха, бяха предварително написани – вероятно също тъй спонтанно, понеже бяха изчерпателно банални.

Отгоре на всичко сякаш някой кретен се опитва да накара Слави да се заиграва с политиката, което вече е нетърпимо. За неговата прословута свада с Бойко навремето писах, че това по-скоро е някаква мачле, което двамата играят с един счупен крак.

Но каквото и да се говори, шоуто му е един феноменален продукт с изключителни постижения, което сложи основата на една цяла могъща индустрия, роди своите клонинги и всичко останало. Влиянието му на моменти върху публиката е безпрецедентно.

Бях първият гост на шоуто преди 10 години и двамата със Слави имахме извънреден успех. Тогава той каза, че би искал неговото шоу да има моята съдба. Той до голяма степен постигна това. Но ако бъда съвсем откровен, всъщност няма по-добра съдба, понеже “Всяка неделя” в крайна сметка я спряха, а се помнят само спрените предавания.

Веднъж някакъв от неговите хора се репчеше, че винаги били срещу всяка власт. Слави още днес трябва да напише с червена боя на стената на офиса си забрана да се плещят подобни глупости, много са неудобни.

Не може да си срещу всяка власт и 10 години да те търпят.

Както и да е, за мен далеч по-дразнещ е лаят на мъничетата по Слави, някой ден трябва специално да напиша нещо за програмата му.

В новогодишното издание на шоуто имаше един много сполучлив етюд, в който представиха В. Р.

Сещам се за една малка история. След възродителния процес издадоха малък каталог за днешния министър на културата, който по онова време вече се наричаше Веждю Радишов. Джагаров, струва ми се, измисли това име, за да запази в някаква степен достойнството на младия скулптор, с когото често бяха в една компания. Вежди – Веждю, Рашидов – Радишов. Пуснаха каталога, имаше хвалебствия от неколцина известни имена, Веждю тъй, Веждю – иначе. Аз пък упорито го наричах там В. Р. Дребна хитрина, обаче тогава и това беше нещо.

Във въпросния скеч актьорът Краси Радков представи В. Р. превъзходно. Партнираше му един от сценаристите на Слави, който по едно време съвсем неуместно намеси името на Георги Георгиев-Гец, за да си направи някаква банална шегичка: с Гец “били” Марин Маринов-Мец, Тодор Тодоров-Тец, Васил Василев-Вец и Ангел Ангелов-АЕЦ.

Днес без никакви причини се увъртолва всяко име.

Покойният Гец беше забележителен актьор, мнозина го свързват само с ролите му от киното и телевизията, но той имаше своето ярко място и в театъра. Веднъж придружавах Народния театър по време на гастролите му във Виена, там представиха и “Опит за летене”. И докато снимах репортажа си, чух как Гец каза сякаш на самия себе си: “Ех, какви думи са изричани тук, а ние с нашите потури!” Това се случи на сцената на знаменития “Бургтеатър”.

Голяма личност, сдържана и лишена от всякакво пренебрежение. А ние Мец, Тец, ала-балец и пр.

Да не оставяме прекалено дълго без внимание “желязната лейди”. Ако сте много любезни и не сте пили само зелев сок, тя може да ви се провиди и в Цецка Цачева.

Новогодишните празници ни правят добродушни, тя сигурно е добра жена, обаче добра за съседка примерно, но не и в ролята на Тачър, ехе.

Първо натрапваме някои хорица, сетне се опитваме да ги опаковаме с неуместни сравнения. И колкото човекът е изначално по-неуместен за възлаганата му роля, толкова сравненията са по-пищни.

Тия дни и Азис бе зверски експлоатиран. Преди време той имаше отличен пиар, продаваха го много умело. Днес го подмятат нагоре-надолу като преоценена стока, което не е никак полезно за него. В рамките на 12 часа той бе показан и по трите национални телевизии, които сякаш са дирижирани от някакъв общ изкуфял център.

Натрапиха ни и неволите на Алисия с нейния си Валери, известния футболен тюфлек,и то в предаване, което претендира, че не е в жанра “Сълзи и сополи”. Обаче всъщност може и да не съм прав, след като сериозната политика упорито се натрапва именно в този жанр.

Земеделският министър Найденов, личният актьор на Бойко, се подвизаваше преди Бъдни вечер като Дядо Коледа.

Тръгнал да проверява има ли спекулации с цената на елхите, ехе, колко се загрижил. И констатирал, че не знам какво си. В същото време той отдавна се разсейва за заменките на гори, които ощетиха държавата с милиарди. Гец, Гец, на сцената на тия политически аркашки всичко е водевилно и безвкусно. Говоренето им няма нищо с истински важното. Бакали проклети.

А пък Би Ти Ви получила от земеделското министерство 450 хил. лв., за да излъчва специализирана програма за развитието на селските райони, вероятно част от която е и популяризирането на скечовете на любимия им министър, главния локумджия на кабинета. И Анна-Мария още щеше да е здравен министър, ако се беше сетила да даде половин милион лева на някоя телевизия, за да я меткат нагоре-надолу всеки ден.

Българското време става все по-кратко.

Получихме нов ритник от Италия. На 19 юли Бойко откри в римската църква “Св. св. Викентий и Анастасий” благодарствена плоча в памет на папа Йоан Павел Втори. А наскоро “Труд” я намери захвърлена в някакъв килер на църквата. Плочата бе подписана освен от признателния български народ, още и от Бойко. Тогава писах, че не го намирам за особено уместно, още повече че в базиликата “Санта Мария Маджоре” преди близо три десетилетия вече бе поставена плоча, тогава подписана единствено от горкия народ.

Няма как да не се сетим за най-малката книга на Живков – в онзи случай поне получавахте и лупа, а сега всичко отива директно в килера. Да събереш мъдри хора край себе си, не е от най-лесните занимания за един политик.

В нашия живот все по-важни стават външните, показните жестове, колкото по-пищни – толкова по-добре.

Възможно е някои хора дори да си дават сметка, че играят единствено за забравата, но и това не ги плаши. “Важното е да шумим, братко”, както казваше един поет. Да шумим днес, а какво ще се случи утре, е без значение.

Но според един комик, нищо не е твоя работа само докато навършиш осем години.

…

Накрая ще ми позволите една малка равносметка. През 2010 година скромните дописки от тази рубрика са били 35 седмици начело и16 седмици на второ място в читателския интерес към сайта на “Труд”. Задължен съм ви.

Кеворк Кеворкян

В. Труд