Леснотия с патриарх. Отровни ухапвания

И постепенно това лековерие ги принуждава и самите те с лекота да прехвърлят всякакви граници. Това е леснотията на телевизионното говорене.

В неделя Би Ти Ви излъчи репортаж за юбилея на патриарх Максим – стандартното бля-бля, кой се отъркал в Негово светейшество, Симеон – понеже бил нещо си, прочел нещо си. Ето това беше много любопитно.

Обаче само видяхме как бившият цар мърда с устни, толкова.

Внезапно се бяхме пренесли в ерата на нямото кино, а щеше да бъде извънредно любопитно да го чуем колко сръчно борави с езика. Обаче не се случи, нямахме този късмет. Стандартно обектче, обаче накрая прокапа нещо мръсно.

Ето какво, цитирам: “Максим отказал да се оттегли въпреки обвиненията към него за сътрудничество с бившата Държавна сигурност.”

На български език, който би трябвало да е общият ни език с тази телевизия, това недвусмислено означава, че патриархът е бил свързан с ДС – обаче се скрил в някакъв килер в Светия синод и не давал никакви обяснения. Това отношение е позорно – става дума за българския патриарх и за един внушителен негов юбилей. Леснотия с патриарх.

Не е лошо някой много обсебен репортер да подложи на проверка тази леснотия.

На тържествената служба за Рождество Христово или за Великден може да разчовърка темата сред множеството в “Ал. Невски” – тъкмо ще остане в историята като единствения репортер, пребит до смърт с молитвеници.

Подобно лековерие бе проявено преди време и по отношение на Живков. Мрънкаха нещо по досието му и се опитваха да съчинят, че е бил агент на Гешев – полицай номер 1 на Европа. Така го бе нарекъл навремето в една своя книга за съветските агенти в България руският автор Алексей Азаров, та на бърза ръка я иззеха от софийските книжарници за съветска литература.

Първата работа на Живков, след като се запознава с бригада “Чавдар”, която е ръководел, е да отиде на работа в Дирекцията на софийската милиция. Това запознанство беше любима тема на неговите партийни опоненти – има една знаменита снимка, на която Живков се ръкува с партизаните от бригадата, които току-що са влезли в София. Та ония твърдяха, че всъщност тогава Живков се е запознавал с тях, понеже иначе изобщо не ги е виждал.

По-хитрите от тези партизани обаче си мълчаха и направиха забележителна кариера, включително и бащата на С. Станишев.

А десетилетия по-късно все пак успяха да подлъжат Живков да им сдаде властта, по поръчка на Москва. Има репортерчета, които охотно злоупотребяват с една знаменита снимка от Пленума на 10 ноември 1989 година – колко безпомощен и опулен бил Живков на нея. Макар че те също не са по-малко опулени, когато ръсят глупости.

А Живков изглежда така, понеже не може да повярва на ушите си. Преди пленума тъкмо станишевци го убеждават да се оттегли от шефското място в партията, което, впрочем, Живков сам е искал, и да си запази длъжността като председател на Държавния съвет/президент. Обаче на самия пленум Младенов, верният дотогавашен лакей на Живков, коварно съобщава, че той си подава оставката и от двете длъжности. Отровното ухапване на ратая. Затова Живков гледа така.

Какво мислите, че е правил Живков веднага след като се настанява в Дирекцията на милицията през септември 1944 година? Очевидното – зает е бил с любопитно четиво, собственото си досие. Смятате ли, че там щеше да остане и една сиротна буква, която да го злепоставя, ако изобщо е съществувала? Отговорът е ясен. Тогава кому са нужни упражненията на тази тема 67 години по-късно и какво целят те – понеже вън от съмнение е, че нищо няма да постигнат. Освен че ще оставят след себе си чувството за неловкост. Леснотия с Живков.

Страстта към преувеличенията е прихваната от политиците. Също и невъздържаността, която често преминава в откровено хулиганство.

Не обичам тази дума, тя ме кара да изтръпвам, понеже си припомням снимките, които висяха по витрините на обществени заведения през 60-те години на миналия век – като отглас от китайските/маоистки дацзибао. От тях ни гледаха лицата на “хулигани” – младежи, които комунистите бяха нарочили по един или друг повод, понеже бяха все деца на “врагове на народа”.

Мотивите на днешните скорозрели политици са ясни – те просто искат да попаднат в Историята, макар и в някаква моментна нейна снимка. Може да са в навалицата, нейде на последния ред, едва да се различават – но да са там. Този им стремеж ги кара да се държат неразумно. Например, когато посещават Сирия да призовават домакина си – местния президент “към незабавни реформи”?! Или да хулиганстват с думи още по-неразумно и презрително – независимо дали става дума за българския президент или за някой по-обикновен държавен служител. Когато министър нарече някого “боклук”, това не остава без последици. Колективното умотворчество е стигнало до заключението, че “Дума дупка не прави”, обаче… Известни са няколко продължения на тази фраза, най-фриволното от които е

“Пощипване фуста не къса” – може би то е най-подходящо за нашата дипломация. Но политиците със сигурност гледат притворно и неискрено на тези поговорки, те сякаш само поощряват тяхното злословие.

Медиите охотно прихващат този език и никога повече няма да се освободят от него. Щедро и безнаказано му осигуряват акустика. Социолог нарича по телевизията известен политик “фашист”, и това му се разминава. Това пък е леснотия с фашизъм.

Може все още да не си давате сметка, но презрителното министерско “боклук” отвори още по-широко вратата пред медийното сквернословие. Печатните медии посрещнаха остро тази хулиганска проява. Но телевизиите по-скоро вяло се забавляваха. Те вече са решили, че всичко им е позволено, щом един външен министър се изразява така. И няма да закъснеят да се възползват от новите хоризонти.

Мислимо ли е изобщо за една нормална медийна среда подобно нещо – да отбелязват юбилей на патриарх, да ни казват, че “Негово светейшество е най-дълго управлявалият православна църква в света” – и да дадат път на едно отровно подмятане? Кой убог разум е решил, че това върши някаква работа? Да изреждаш прилежно кои са почели юбиляря, какви подаръци са му занесли – и да излаеш мръсотийката.

По-добре не правете обектчетата си. Щом за патриарха може да се говори по този начин, можете да си представите докъде е достигнало волнодумството. Въпреки “твърденията” Максим не бил напуснал поста си! Чии твърдения? И пред кого трябва да се обяснява?

И кой има полза от тази вакханалия – отговорът не е никак труден. Леснотия за лилипути.

Връщаме се назад, към първите години след промяната.

За това говори и хунвейбинската акция срещу Висшия съдебен съвет, която също охотно бе разгласена. Трезвият глас на адвоката Георги Гатев, член на Съвета, не бе достатъчен да надделее над всеобщото телевизионно мучене. Кой скверен ум беше измислил да се направят публични телефоните на членовете на Съвета, за да им се изпращат есемеси? Нека някой репортер да си направи труда и да ги публикува – ако, разбира се, адресатите им се преборят с отвращението си и ги предоставят за огласяване. Един от тях вече съобщи за есемес призива, който е получил – по-срамен дори от графит в градска тоалетна, предпочитана от гейове.

Сега някой друг хулиган може да реши да публикува телефона на речовитата Нели Куцкова, за да чуе тя за себе си милите любезности, които вероятно си мисли, че заслужава. Какво е това тяхното – гражданска позиция или просто боричкане за власт? Какво ще остане от съдебната система, когато самите магистрати я оварваряват по този начин, и то под благосклонния поглед на медиите. Те дори се усещат като герои, вместо да се срамуват. Приличат ми на по-агресивните хора от митинги след промяната, които имаха неистовия стремеж да бъдат забелязани, за да се намърдат на първия ред.

Съжалявам, че трябва да го кажа, но това е истинско, неподправено хулиганство.

В същото време обаче не ни поощряват да изпращаме есемеси за безобразното решение на съдия Моллова, която си позволи бездушието да присъди съдебни разходи срещу вече неведнъж осакатената Мануела Горсова. Една телевизия веднага услужливо й се притече на помощ – криха лицето й и се държаха с нея едва ли не като с италианския магистрат Джовани Фалконе, който се бореше с мафията, а сетне бе взривен от нея – кратерът, който остана под автомобила му, бе колкото бъдещата метростанция край НДК. Сякаш Моллова не бе присъдила нещо съвсем дурашко – но се намери кой да я оправдае. Мога и да ви кажа защо, обаче не искам да влизам в подробности. Моллова поначало би трябвало да избягва тази телевизия, ако поне веднъж е чула понятието “конфликт на интереси”. Обаче очевидно не й се е удавала възможност досега. И защо храбрите инициатори на есемес кампании не проверят обществените нагласи спрямо Моллова?

Хулиганството се прикрива под различни благовидни маски, но иначе отдолу надзърта все същото грозно лице на незаинтересоваността и интересчийството.

Подмятането за Максим е несравнимо по-отблъскващо от репликата на Бойко за кучетата му. Той, все пак, не е казал “Народа кучета го яли”. Друг път ще напиша за врявата около тази негова реплика, с която куцо и сакато извърши недотам остроумна злоупотреба. Но забележете, че нито един политик до този момент не каза и думица за сквернословието по адрес на патриарха. Това не ги занимава, те изобщо не се интересуват от истински грозното. Никога няма да възроптаят срещу масовото езиково и друго хулиганство, понеже и те са част от него. Те се интересуват единствено от собствените си ялови игрички, от нищо друго. И всъщност кой от тях за всичките години на прехода ще посмее да каже, че не се е отнасял към обикновените хора като към кучета.

Между другото, един от активистите на Бойко е прихванал от ясното му говорене. На сесия на софийския общинския съвет, когато се е обсъждал въпросът за демонтирането на паметника на Съветската армия, съветникът от ГЕРБ Ангел Джамбазки е предложил да се събори в такъв случай и паметникът на американските летци в столицата. Същите, които сринаха със земята София през януари 1944 година и убиха 572 българи.

Кинолозите от опозицията обаче няма да издадат и звук по този въпрос. Страхливци и преструванковци. Със синя и червена боя във вените.

Кеворк Кеворкян

В. Труд