КРАЛЯТ НА 80
Днес Емил Димитров щеше да навърши 80 години.
Кралят.
Без никакво съмнение.
Той си отиде преди 15 години – точно по средата на Разгула.
Не се отрече от себе си.
Не пя „революционни“ песни – лъжливи, естествено.
Не писа декларации, за да се изкара жертва.
Не прескача от партия в партия.
Не се кле в този или онзи.
Не воюва с колегите си.
Не използва лактите си, за да се докопа до тлъстите залци на „демокрацията“.
Неговото знаме беше „Моя страна, моя България“.
Остана си такъв, какъвто си беше. Крал.
***
Предлагам ви едно изречение от него: веднага ще усетите, колко добър, великодушен и ненатрапчив човек беше. Както се полага на един Крал.
Предлагам ви и няколко минути от спомените на Грета Ганчева, споделени три дни след смъртта му.
Също и интервю от книгата на Антон Стефанов „Легендата и нейните герои. 77 свидетелства“.
В него Той казва: „Знам колко струвам – не съм стока с намалена цена.“
Едно е сигурно – Времето ще бъде безсилно пред него.
И това се полага на един истински Крал.
***
/Интервю на Антон Стефанов, фрагменти/
− Какво си спомняте за „Всяка неделя“?
− Това беше доста отдавна. Кеворкян ме покани веднъж като събеседник по желание през 1980 година. Тогава за пръв път изпях моята песен „Акордеон“, тя после стана хит. По-късно ме покани в класациите „Мелодия на „Всяка неделя“. Песента, която изпях, така и не стана популярна. Слушателите я избраха на първо място, но музикантите не я признаха. Единствен ме защити тогава Митко Симеонов. Той каза, че това е една прекрасна песен.
Аз много се притеснявах, когато Кеворк ме покани, защото съм перфекционист. Искам всичко да бъде изпипано и точно. Притеснявах се, но той така естествено поде разговора, че още от първата му дума се успокоих и почнах да говоря свободно. Благодарение на Кеворкян „Всяка неделя“ стана най-необходимото и най-изпипаното предаване. Той знае как да покаже лицето, образа и душата на дадена известна личност. Без да има гавра, без атракция и кич. Аз съм живял в Париж и съм гледал много предавания, но никое не съм следял така, както „Всяка неделя“.
− Кеворкян не ви ли смути с провокационните си въпроси?
− Той успяваше да разбере от дадена личност колко струва.
− Вие какво си признахте пред него?
− Че ме мразят композиторите. Че преди години заради песента ми „Моя страна, моя България“ смениха регламента на „Златният Орфей“.
− Програмата създаваше ли ви чувството за звезди, поне за кратко?
− Никога не съм се чувствал звезда. Кеворкян показваше хората с техните проблеми, техните залитания, пороци. Той сполучи да направи това.
− Умират ли звездите?
− Не, те винаги светят. Е, някоя пада, но това е космос. Така помага на друга да се издигне.
− Какво може да накара една звезда да умре?
− Много мразя тази дума. Аз не съм звезда, аз съм константа. Стоя си на положението. Може да има под мене, над мене, но аз съм си на моето място. Вярвам в себе си. Длъжен съм да направя и тази така наречена сватба с публиката, за да може тя да повярва в това, което пея. Ако не ме възприеме, аз няма да вярвам в себе си.
− Да, но вие винаги сте били отричан певец от критиката? Това не ви ли обиждаше?
− Не. Аз винаги ще бъда отричан, защото знам колко струвам. Не съм стока с намалена цена.
Благодарен съм на „Всяка неделя“, защото Кеворкян ме покани в един период, в който имах проблеми с изяви, записи. Не ме пускаха по радиото и телевизията. Изведнъж той ме блъсна и ме издигна нагоре.
− Носили ли сте талисман за кадем в програмата?
− Не, талисмани не съм носил. Просто вярвам в себе си.
− Това е сигурно защото имате възможност да си гадаете бъдещето?
− Да, аз съм медиум. Когато ме питат: „Вярваш ли в Бога?“, аз отговарям, че всеки носи Бога в себе си. Ако той не вярва в себе си, не вярва и в Бога. Всеки си носи кръста.
− Ако трябва да сравним онзи Емил Димитров, който е бил събеседник по желание през 1980 година, и сегашния, с какво се различават?
− Аз се чувствам така, както и преди много години. Не мога да се променя. Приемам всички новости, даже се уча от тях, но си оставам един младок, може би ще си умра така.
− Добре, а как се ражда една ваша песен?
− Сякаш онзи отгоре ме удря по дясното рамо и ми казва: „Пиши това!“
− Кой е най-големият връх и кое е най-голямото падение?
− На сцената не съм имал никога падение. Само съм се оттеглял, за да си заредя батериите. Но в живота си въобще не съм имал връх. Просто не ми вървеше. Това обаче не ме интересува. Аз си гледам музиката. Напоследък почнах и сам да си пиша текстовете.
− А къде са ви наградите?
− За мен миналото няма значение, гледам само в бъдещето.
− Самотен ли сте?
− Може би най-самотният самотник, но хич не ми пука, защото хората ме обичат и ме търсят.
− Страхувате ли се от смъртта?
− Въобще не мисля. Може сега да умра, да получа удар, да падне полилеят на главата ми, но не мисля за това. Имам даже една песен − „Само един живот не е достатъчен“.
− Ако днес сте събеседник по желание, какво бихте оставили от себе си в споменика?
− Пеех една чешка песен за неделята, която винаги се повтаря. Това означава, че винаги ще има „Всяка неделя“.
− Значи живеем от неделя до неделя?
− А, това е хубаво, харесва ми. Да. Живеем от неделя до неделя.
***
https://www.facebook.com/kevorkkevorkianVN