КОСТЮМЧЕТО НА ИЗБЯГАЛИЯ

…

– Защо никога нищо не поиска от мен?

– Ако бях поискала това щеше ли да промени нещото между нас? – Захарула бягаше от отговора, въобразявайки си, че той няма да я излови.

– Помниш ли една вечер като те оставих до вас и ти помоли да спрем първо до магазина да си купиш цигари? Казах ти, че аз ще сляза да купя и за себе си, и те попитах колко кутии искаш от твоите, а ти скочи и изкрещя: „Не, не, аз ще си ги купя!“ и хукна като изоглавена?

– Помня… – изпъшка Захарула.

– Защо винаги беше такава дива коза? – отпи от водката той.

– Аз и сега съм така…

– Защо нищо не поиска от мен, Захаруло? Защо?

Срещата им бе някак нелепа, но както нищо никога не бе случайно, сега седяха един срещу друг – непоносимо спокойни за онази лудост, която бяха преживели някога.

Влизайки в ресторанта, Захарула си наложи да се погледне отстрани и опита да се саморазбере – ще и затреперят ли коленете и сега като го види. Както тогава, когато ставаше в миг цяло сияние, щом само го зърнеше.

Той бе почти същия. Боже, как го обичаше! Тогава.

– Има ли смисъл чак сега да водим този разговор? – безпомощно бягаше Захарула. Не от него, от себе си търчеше нанякъде. – Ти ме заряза… Не ме карай сега да откривам, че си ме зарязал просто защото никога нищо не съм поискала…

– Знаеш ли, Захаруло, толкова бях влюбен в теб, толкова омагьосан, че зарязах всичко и ти го знаеш! Исках теб да взема в София, не жена ми, не някого друг, теб да взема и да живеем заедно! Показвах ти апартамента в който ще живеем, показвах ти вилата до морето, хвърчах от София за Варна за три часа и половина и когато ти изумено ме питаше кога съм се върнал толкова бързо от там, крещях, че съм се носил на крилете на любовта… Ти беше такъв шемет, който ме помете, че и сега съм благодарен на това, че Господ ни даде това парче време…

– И затова ме заряза от раз! От петите ме отсече! – гласът на Зарахула трепереше. – Колко пъти те питах, колко пъти исках да знам само едно – защо, защо, защо! Ти ни стон, ни вопъл, ни сричка не изрече. Години не можах да стана след теб, да се изправя, да затанцувам, да се смея, да се радвам безметежно… И знаеш ли защо не можах да се вдигна – защото не знаех само това – защо? Помниш ли последния път, когато те видях? След месеци наред умолявания да се срещнем, а това беше само за да разбера отговора на въпроса – защо?!, ти най-накрая се съгласи да ме видиш, взе ме от вкъщи и ми определи 15 минути, само толкова – заедно, и ме закара до оня ресторант на морето, където имах една среща с едни софиянци сикаджии… Това бяха последните ни 15 минути! Беше студено, ужасно студено, духаше отвратителен вятър, тъмно беше, морето бучеше, ти спря колата и аз те попитах само това: „Защо?“. Какво направи ти, бе, какво?! Хвана ме за ръката и дори не ме погледна, гледаше право напред, скулите ти играеха и очите ти пълни със сълзи не смееха да ме погледнат… Отворих вратата и излязох, чувайки зад гърба си единственото ти: „Къде отиваш сега сама посред нощите?“… Това беше. Това беше! Години наред живях с тази болка, да не зная защо. Наказа ме зверски и така и не разбрах за какво.

Той мълчеше. Пак не я гледаше. Но отрони:

– Никога няма да ти кажа защо…

– Защото си страхливец. – Захарула преглътна, докато броеше бавно – едно, две, три, четири, пет…, за да не се разплаче. Броеше като първокласник. – И защо никога няма да ми кажеш – защо? Да не би да работиш в ЦРУ, или да си под прикритие? Ооооо, я моля ти се, толкова е банално, просто се уплаши!

– Някога да съм се крил като съм бил с теб? Цяла България ни знаеше… Някога да съм те карал да се чувстваш тайна или като скритата любовница? Пред всички се целувахме, никога не съм те крил, нито аз съм се крил, че те обичам…

– Е-е? И за какво го водим тоя разговор сега, когато мандалото вече е паднало? За какво ги чоплим тия рани? Пий си водката, важното е да сме живи и здрави… – Захарула вдигна чашата си с вино и докосна неговата. После тихо изрече – Аз още го пазя костюмчето… „Костюмчето на Избягалия“, така го наричам. То винаги е в гардероба ми – и когато дебелея, и когато слабея, онова умопомрачаващо кожено костюмче, което най-накрая бях прехапала устни, за да пожелая да ми купиш… Беше толкова горд, че наистина съм поискала нещо от тебе. Имахме среща, помниш ли, точно в 11 часа пред магазина? И точно, когато наистина се изживях като жена – кифла, за да задоволя егото ти на мъж – покорител, ти не дойде! Чаках пред магазина, чаках, чаках, звънях ти, ти не вдигна… Нямах и представа, че това всъщност е било края, когато избяга. И знаеш ли какво направих? Влязох и си го купих аз сама това проклето костюмче, което струваше баснословни пари. Купих си го. Излязох от магазина, душата ми вече бе разбрала, че това e краят, въпреки че продължавах да те оправдавам, че нещо се е случило, че нещо пак е станало… Не знаех какво да правя, всичко отвътре ми се пръскаше, вървях като улава, даже не плачех, бях ужасена какво ще правя без теб и само с това костюмче…. Сега туй костюмче на Избягалия е като паметник на единствения ми опит да падна на колене, пред любовта да падна на колене…

– Недей… – Той посегна към ръката и. – Стига!

– Няма стига, пич! Няма недей! – Захарула ей така изведнъж побесня. Камъните започнаха вътре в нея да се рутят и полетяха убийствено с грохот – Ти, мръснико, знаеш ли какво направи с мен? Пихтия! Нищо не ме изяждаше така отвътре, както липсата на отговора – защо! Нали ме обичаше? Нали се обичахме? Защо избяга, бе, говедо, защо?! Беше ли щастлив после? Лудост такава някога изживя ли пак?

– Не.

– Аз какво бях? Тържествен гръм от шампанско? Любовен антракт? Какво бях аз? Шеметно пътуване докато не се нахакаш в някой стълб? Какво бях аз? Играчка – плачка? Или значка на ревера ти? Ами…., ами… – проплака Захарула – ами … аз заради теб не отидох в Чечня, бе, защото избрах теб, за първи път избрах някого пред шанс в лайняната си професия, и то защото ти се страхуваше за мен… Боже, Господи, какви глупости говоря!

– Захаруло, аз още те обичам, винаги ще те обичам, но ако ти кажа цялата истина на твоя въпрос – защо?! – още повече ще те боли…

– Ами мълчи си, бе! Мълчи! Помагаш ми значи, да не ме боли повече? Че то какво остана у мене освен болка, а? Колко повече? Винаги си знаел, че единственото, което съм искала да зная е истината. Знаеш, че изобщо не ме е бригало с кого ще се въргаляш, или изневеряваш, искала съм от теб само да знам истината… Никога не съм била ревнива, защото знам, че с която и да си, мен си обичал, с мен ти е било точно такова, каквото с никоя друга няма да ти е. И сега ми излизаш с пинизи след толкова време, че не си ми казал защо ме зарязваш, за да не ме боляло още повече! Давай, храбрецо, аз на болка нося, толкова много нося, че свят ще ти завие!

Той мълчеше.

– Айде де, що млъкна? Изобщо какво правим ние тука двамата с тебе? Какво се обясняваме като малоумни? Първото, което ме плени в теб бе това, че не ти пука от нищо и от никого. И че си смел да ме обичаш, защото с мен никак не е лесно, и че бе луд и спонтанен, и че бе силен, силен мъж! Толкова бях копняла за по-силен мъж отколкото силна съм аз, а накрая избяга като плъх и сега ми каканижиш, че не можеш да ми кажеш защо си избягал, защото щяло още повече да ме заболи…

– Ако сега ти кажа: Ела!, ще дойдеш ли с мен?

– Къде – на Малдивите ли?

– Където и да е… Ще дойдеш ли с мен пак? – очите му сълзяха. Захарула беше сигурна, че е от димящата цигара, не от нещо друго.

– Убиец да беше станал, щях да дойда с теб и в затвора, но … тогава! Когато беше Силния мъж, който исках да ме опитоми… Сега как да тръгна след по-слаб от мен?

– Има ли някой до теб?

– Силен няма! Онзи, който да ме покори, да ме накара да подчиня аз силата си на неговата, не той моята на него, аз да я подчиня силата си доброволно, защото с любовта си единствено ме е накарал да го направя – го няма. Приела съм това. И толкова.

Седяха двамата един срещу друг и двамата знаеха, че са вече невъзможни. Въпреки нестихващия копнеж, въпреки затрупаната любов, натъпкана дълбоко в душите им. Някой бе скачал отгоре върху пръстта докато слегне, докато се спихне – надолу, надолу, надолу, като неподдържан гроб.

Захарула го бе преболяла. Наблюдаваше го как си играе със салфетката, съсредоточено я сгъва, подгъва, разгъва и се питаше – защо всичко минава, защо „И това ще мине“ е такава безпощадна аксиома дори и в любовта, която уж била вечна.

Върна се внезапно назад във времето и пред очите и застана онази Захарула, която влезе последна на онзи коктейл, на който така яростно се съпротивляваше да отиде. Как Бог я е спирал, а? А тя, понеже винаги правеше всичко наопаки, все пак отиде, въпреки че цялото и същество необяснимо защо я караше да не облича онази черна къса рокля и да не се прави на фатална, въпреки че ненавиждаше цялата тая светска сган точно толкова, колкото светската сган нея ненавиждаше. Отиде само защото Иво до втръсване и бе звънял за да я примами да се яви там все пак. После разбра, че всъщност Иво бе крил от нея, че трябва да получи някаква идиотска награда.

Влезе последна. Шоуто бе започнало. Бляскаха някакви светлини, въртяха се някакви прожектори, тя преминаваше покрай пълните маси в полутъма за да се забие накрая чак, на последната маса, забита до стената. Ама е трябвало да се появи там, че да разбере защо не е трябвало изобщо да отива! И гледайки да не се спъне, минавайки покрай една пълна маса, се спъна в … погледа му.

И в тъмното го позна! Закова се за миг и потъна в очите му. А той жадно вече я любеше вътре в себе си.

Беше миг, но тя знаеше – Той е. Той пък – Тя е.

Едва дочакаха края на церемонията и глуповатото светско парти. И навън, там, без да се знаят, без да се познават, без изобщо да са си казали и дума, той я хвана за ръката, тя се прислони в него, без да говорят изобщо, той я замъкна в близкия ресторант, после вилняха до сутринта в една таверна и се целуваха, целуваха, целуваха, лудост някаква…

После тя изобщо не бе Захарула. Летеше. Опияняващо щастлива. Бе намерила нейния Силен мъж. Той тогава не знаеше, че за него бе готова да се откаже от всичко. От всичко. Дори от страховитата си професия. А тя пък не знаеше тогава, че и него нещо ще прекърши. Но така го обичаше, както само Захарула можеше да обича. Докато Той не избяга.

И тя, и Той не знаеха тогава, че и да избягаш от Захарула, душата ти няма как да избяга от нея. И тя, и Той не знаеха тогава, че Захарула и бягащия ще обича, защото Бягащ най-страшно се обича…

…

Телефонът му извъня. Той се извини на Захарула, стана, отдалечи се от масата и прислонил ръка към устните си, чу отсрещен твърд мъжки глас:

– Не и каза, нали?

– Не, но сърцето ми се скъса…

– Така е най-добре… Тя е силна. И през това ще мине, а и вече те е отболяла… И Господ, и аз имаме други планове за нея.

– Колкото повече време минава, толкова повече ми е безнадеждно празно без нея…

– Ти направи избора си сам.

– Избора обаче, който ти поиска!

– Но избор, който ти направи, не съм ти опирал пистолет в главата. Можеше да избереш другото – да останеш с нея. Но, ако тогава я беше сграбчил и не я беше пуснал, тя днес нямаше да е това, което е…

Веселина Томова