КОКАИН И КЕЛЕМБАШ ОТ ОБИЧ

-А ти що не го предадеш? – гласът на бопаджията бе подкупващ.

-Е, к’во да му предавам? Аз да не съм в „организираната престъпна група“? – озъби се Захарула.

-Той държа ли се с теб брутално? Държа се. Заплашва ли те?

-Чакай, чакай, пич, директно никога не ме е заплашвал… Ръмжи, плещи ги някакви, ама това и аз го правя…

-Ще го оформим като заплаха… А то си е и индиректна заплаха. А ти си все пак журналистка, нали? – съзаклятнически се опита да и смигне бопаджията.

Захарула през това време оглеждаше кабинета му. Първо през него бе минал Пентака. С него удариха на камък, сега я дълбаеха нея:

-А той за какво ви е толкова важен? Човекът е чист бизнесмен, то има ли вече мръсни, а? Чак съди държавата за милиони, щото си бяхте счупили зъбите пак в него, сега пак за какво ви е толкова важен?

-И очакваш да ти разкажа всичко, за да го плеснеш утре в сайта си ли?

-Не, искате от мен да го предам и ме държите на сляпо? Абе, вие сте големи ахмаци, бе! – Захарула нервничеше и си играеше с незапалената цигара, защото над плешивата глава на бопаджията висеше табелка: „Тук не се пуши!“. – О.К., да предположим, че ви върже зара, аз какво получавам насреща?

– Ами, защита!

-Каква защита? Следващата седмица да ми намерите трупа в някоя канавка и да „разкриете“ „неизвестния извършител“?

-Еееее, не така, сега! Много ни подценяваш… – бопаджията намести рамките на очилата си. – Отдавна работим по него, все се изплъзва, не казвам, че ти си най-важното парче от пъзела, ама можеш много да ни помогнеш след като вече сме прихванали как те мачка брутално…

-Ами ако сега изляза от тука и отида направо при него? Колко мислиш, че ще  осребря от него, заради „геройското“ ми мълчание?

-Нищо няма да осребриш. Тоя е толкова стиснат, че нито стотинка няма да ти даде, и накрая пак ще те овъртоли.

-И вие ще ме спасите? – Захарула скъса цигарата, с която си играеше и стана. – Първо заградихте Пентака, сега мене пробвате. Аз може и да съм бясна на тоя дърварски тип, но сте ме изчислили неправилно. Няма да го предам! А и какво знам аз за него? Нищо, нищичко…

-Ти ли не знаеш, Захарулоооо? – проточи интонация бопаджията. – Айде бе…

Захарула пак седна.

-Добрееее… Започваме… Пишеш ли? – посочи с очи към допотопния компютър на бопаджията.

Бопаджията я погледна невярващо, но цъкна с мишката и положи длани върху клавиатурата.

-Познавам го от много години…

-Трябва да сме точни. От колко? – попита бопаджията.

-Амиии… от 10 години. От време на време се чукахме. Беше много кофти в леглото, ама слабост ми е той, какво да направя?! Като го яд на мен се държи като селска треторазрядна мутра и плещи като дърводелец, ама докато пренасяхме кокаина не беше такъв…

Бопаджията вдигна глава от компютъра и я фиксира с очилцата, които се изпотяваха със скоростта на светлината:

-Ти шегуваш ли се?

-Как ще се шегувам, бе? Имаше една пратка и за да не се усъмните аз я пренасях, понеже сте много умни…

-И той ли я осигури?

-Ами да, един път докато се чукахме, вика: „Захаруло, айде да направим с теб една тумба -лумба, а? И аз нали съм по тумби-лумбите, бум – с двата крака. Ама -на!, не ме хванахте!

-И какво стана с кокаина?

-Кокаина си отиде по предназначение…

-Е, що тогава той те мачка непрекъснато, а?

-Щото ме обича, бе, пич! Един мъж като е кофти в леглото, к’во да прави друго, освен да се дърви на приказки?

Захарула пак стана:

-Аре, чао! Че ми стана скучно… Тия „показания“ си ги запиши за спомен в лексикона!

Взе си чантата и със замах тръгна към вратата, още малко и да я помете.

-Чакай – чу зад себе си безпомощния глас на бопаджията – Забрави пропуска, как ще излезеш?!

…

Пентака я чакаше в „Коко Бонго“. Бъркаше някакво смути с цвят на повръщано, когато тя нахлу като пролетна буря.

-Майко мила, не казвай нищо! Само като те гледам знам как си ги нахакала! – се хилеше.

Захарула се тръшна на стола и махна към келнера.

-Брат, то бива простотия до шия, ама това бопаджийската няма граници. Чак и защита ми предложиха, ако го натопя…

-И ти – к’во?

-К’во – к’во? Викам им – чукаме се, той не става за нищо в леглото, ама к’во да правя – слабост ми е, и затуй ме мачка, и ми се дърви…

Пентака се заливаше от смях.

-Тия верно са луди…

-Не са луди, Пентак! Пробват, ако мине, мине. Ама ние докога ще се занимаваме с тоя дървар, бе?! Аман! Че сега и по бопаджийските кабинети трамбовам заради него. Еееее, кафа!

-Ами любов необяснима! – смееше се с глас Пентака – Ама ти верно ли им каза, че е слаб в леглото, а? Захаруло, опасна си! Ти гледай сега тоя да не разбере, че направо ти се еба майката!

– Голям праз! Най – много да вземе да опита, че да се увери, че наистина съм по-добра от него в леглото… А бе, Пентак, с какви идиотщини се занимаваме ние, а? И виж, да не си продумал дума пред неговите, не искам изобщо да знае тоя, че са ме викали бопаджиите заради него! Чуваш ли ме, Пентак?!

-Разбрано. Ама е хубаво така – да се знае каква „героиня“ си… – пак се смееше Пентака.

-А нема нужда, моля ти се! Повече за тоя не искам да чувам, ни телефони ще вдигам, ни нищо. Кой каквото иска да го прави – ай сиктир!

…

Месеци по-късно едва отворила очи, Захарула отпи първата глътка от горчивото си кафе, взирайки се в лаптопа. Първата новина, която я застреля, бе: „Стреляха по колата на Комбайна!“.

Набра Пентака. Чак на третото позвъняване той вдигна:

-Тренирам, бе, човек! К’во става?

Захарула на един дъх изстреля:

-Снощи са стреляли по колата му…

-На кого, бе? – крещеше в телефона Пентака.

-Сети се от първия път! – избълва Захарула.

…

-Диксън, к’во стана с оня кокаин, в който преди години се беше овъртолил?

-Откъде пък ти дойде на акъла това сега?

-Щом ми е дошло, значи има заради какво.

-Какво да стане? Пласирахме го, ама нямаше как да стане без бопаджиите. Голяма пара взеха.

-Кой?

-Емилиянов.

-Плешивко с очила? – очите на Захарула святкаха.

-Точно. Що?

-Щото тоя го готвят сега да го изстрелят в София на супер висока позиция в ГДБОП.

-Верно ли, бе? – изрева Диксъна. – Захаруло, ама и ти си целуната от Господ, ма, сестро! Ти знаеш ли, че тоя го имам записан, бе? Ей така, тогава, за застраховка, докато лапаше кинтите…

-Диксън! Диксън, обичам те, бе! Искаш ли да се ожениш за мен? – затанцува Захарула пред него.

-Аааааа, нееее! Никакъв брак, Захаруло! Ама ако позволиш, цял живот ще те обичам джелатски! – прегърна я Диксъна и се завихри с нея в танца… – Ще го публикуваш ли записа?

-Тц! Най -обичам да режем глави в сянка! – Захарула го целуна преди да му плесне един лек келембаш.

Келембаш от обич.

Веселина Томова