КОЙ ТИ ДАВА ПРАВО ДА СКАРВАШ ВИСОКОПОСТАВЕНИ ФИГУРИ В ДЪРЖАВАТА? ТОВА Е ОПАСНА ИГРА, В КОЯТО ИМА ОГРОМНИ ПАРИ!
Една късна вечер телефонът ми звънна. Оказа се, че е Недялко Недялков. Не го познавах и за първи път чувах гласа му. Проведохме ужасно дълъг, абсурден разговор – в началото любезен, нататък нервен, на финала – скандален. Недялков роптаеше, че съм спрягала името му като на човек, който стои зад в. „Галерия” и настояваше да пусна позицията му, че това не е така, в сайта. Никакъв проблем – след разговора ни, цитирах точно думите му и ги публикувах. – Кой ти дава право да скарваш високопоставени фигури в държавата? Даваш ли си сметка, че това е опасна игра, в която има огромни пари и заради теб сега всички са изпокарани? – свистяха в ушите ми словесни му куршуми. Като ми скочат така и побеснявам.
….След като Делян Пеевски и Ирена Кръстева изкупиха дяла на съдружника в „Уикенд” Недялко Недялков, извадих първа новината и настана колапс. Знаех, че Недялков се крие в задкулисието на новия проект – в. „Галерия” чрез Кристина Патрашкова. От една страна бе той. От друга – Зоя Димитрова с рамото на Алексей Петров. В това нямаше нищо престъпно и скандално. Но Алексей отново държеше да е на „прикритие”.
Блесваше и една тънка подробност – доскорошният съдружник в „Уикенд” Недялко Недялков имаше клауза в договора си, според която няколко години нямаше право да прави вестник от типа на „Уикенд” и спрягането на името му покрай в. „Галерия” го изнервяше недопустимо.
Една късна вечер телефонът ми звънна. Оказа се, че е Недялко Недялков. Не го познавах и за първи път чувах гласа му.
Проведохме ужасно дълъг, абсурден разговор – в началото любезен, нататък нервен, на финала – скандален. Недялков роптаеше, че съм спрягала името му като на човек, който стои зад в. „Галерия” и настояваше да пусна позицията му, че това не е така, в сайта. Никакъв проблем – след разговора ни, цитирах точно думите му и ги публикувах.
– Кой ти дава право да скарваш високопоставени фигури в
държавата? Даваш ли си сметка, че това е опасна игра, в която има огромни пари и заради теб сега всички са изпокарани? – свистяха в ушите ми словесни му куршуми.
Като ми скочат така и побеснявам.
Подсказах му, че не падам от Марс, и че знам всичко онова, което не подозира, но Недялков продължаваше високомерно да ме третира като някаква гадна, нахална муха, която е кацнала неочаквано върху портфейлите на „хората с големите пари”.
– Ти какви женски войни водиш с Патрашкова и какво те
интересува колко струва роклята и? Ами ако ние си отворим устата какво става в аfera.bg, а? – последва убийствен Недялков аргумент.
Ех, Веселино, пак си от „лошите”, въздъхнах печално на ум и преди да заспя внезапно установих, че от мен нищо не става, че няма да си седна хрисимо никога на задника, и че щом скарвам хората с големите пари, значи предстои да ме свитнат.
После засънувах звезди посред бял ден.
…. Нямах женски войни с никого. Онези, които истински познаваха душицата ми, знаеха, че това просто е смешно. Нямах лични врътки и ингриги в огромните пари, заради които някои изпращяваха. Много далеч бях от тази колосална суета за надмощие. Но и всички, които бяха наясно с дивашкия ми характер нямаше как да сбъркат, че никога няма да мълча, когато свободата на словото я навряха в задника на власта. Нямаше да си затворя устата, каквото и да ми струва това.
…Преди да излезе на пазара в. „Галерия”, на сергията цъфна лицето му Кристина Патрашкова с цялата си прелест. От телевизионно танцувално студио, в следващо телевизионно предаване и нататък до безкрай – Патрашкова предиханно и задъхано декларираше, че идва „края на мълчанието!”. И беше права – със сигурност идваше края на нейното мълчание, защото никой не си спомняше тя да е била критична, или опозиция, на която и да е власт… Билбордове, реклами по телевизиите, Патрашкова тук, Патрашкова там, пиарът бе толкова нескопосно натрапчив, че ефектът бе логично обратен.
Във всяко свое участие Патрашкова, като директор на вестника, упоително не пропускаше да разясни, че Алексей Петров нямал нищо общо с вестника, че тя и Зоя Димитрова теглили кредит, че Алексей даже нямал хабер от новата газета…
Така бе в началото. Никой не я питаше, но тя апликираше френетично във всяка своя поява името на Алексей Петров. Патрашкова изобщо не ми бе интересна, но истински бях изумена как Алексей позволява подобен дърварски рекламен пасквил.
Съвсем скоро щях да разбера обаче, че съм го надценявала. Бях предупредила Алексей, че този проект, така осъществен, ще му коства главата. Самоуверено тогава той ме пресече:
– Ти все много знаеш…
Не разбирах от терор, снайпери и специални хватки, но в журналистиката бях ужасно добра. Бях му го казала още при първата ни среща: „Аз съм най-добрата!”. Разбира се, това бе шега, никога не съм се взимала на сериозно, но професионалния ми нюх безпогрешно даваше знак, че подобни водевилни и суетно-яростни изяви, ще го срутят.
…..Преди да излезе първият брой на в. „Галерия”, Алексей ме повика в София. За първи път в хотела на „Спартак” някак заучено изрецитираха, че няма свободни места. А Алексей … бил в чужбина. Пътуването ни с Лъки бе кошмарно. В София колата се счупи, брахме жестоки ядове и късно вечерта, докато нагъвахме изгладнели в една кръчма в Студентски град, вбесена, че изобщо бихме път до София, написах убийствен SMS на Алексей:
„Ти ташак ли си правиш с мене, бе? За какво ни извика в София? Тракторе, лазиш ми здраво по нервите! Никой не може да се гаври с мен. А ти ще си го получиш – този път от мен. А тогава става страшно!”
Аз съм си такава. Мога да разбия саблено със словесни удари диафаграмата на някого. Никога обаче не таях злоба и мъст, и ми минаваше точно за петнайсет минути. С малки изключения – за няколко часа.
На следващия ден разбрах от близък до Алексей, че му е звънял на пожар посреднощ заради съобщението ми.
– И двамата сте остри камъка. Колко ядове съм брал с него, ако знаеш! Имало е периоди, в които шест месеца не сме си проговаряли. И знаеш ли какъв му е номера? Звънва и все едно нищо не се е случило: „Търсил си ме…”. Знам, че го предупреждаваш, че прави глупости с Патрашкова, това са си техни отношения. Дай да мислим как да излиза истината на бял свят и да направим сериозен сайт… – убеждаваше ме човекът.
Тези хора не знаеха какво искат. От една страна имаха намерение за сериозна журналистика, от друга страна създадоха един абсолютен лайномет. Теглих им на ум една майна и се прибрахме във Варна. По пътя казах на Лъки: „Това е последното ми пътуване до София!”
За първи път не познах.
Седмица преди да излезе първия брой на в. „Галерия” ми се обади главната редакторка Зоя Димитрова. Беше истински притеснена, че никой не иска да работи там, че и отказват качествени журналисти, че ги е страх да рискуват.
Предложи ми да правя две страници разследвания и дори ми подхвърли да обмисля първата тема: „Жените и вдовиците на мутрите”. Щях да припадна, но прекалено уважавах Зоя, за да не и кажа моментално какво мисля. След минути и написах съобщение, с което направих окончателно избора си:
„Зойче, искрено те ценя и уважавам, но не съм „Спешно отделение”, което да спасява ситуацията от отказали се репортери. Работя с хора, които не ме ползват като заместител и не си позволяват да ме шантажират по нощите като Недялков.
Желая ви успех. Поздрави на агента на прикрие. Имате толкова звезди. Ще се справите и без мен. Аз съм слаба ракия”.
Още преди да излезе вестника усещах, че Зоя и Патрашкова няма да издържат дълго време заедно без да се скарат. Зоя бе истински разследващ журналист. Патрашкова изобщо нямаше хабер в какви води влиза. Зоя бе премерена и задълбочена в разследванията си. Патрашкова в егоцентричната си амбиция да владее всичко около себе си и да бъде център на вселената, щеше да прецака и най-стойностното разследване. Защото не знаеше как се прави и защото я натискаха други пружини. Манипулацията е висшата класа в медийните проекти и за нея също се изискваше талант. Нищо повече. Заради Патрашкова във вестника не започна работа и блестящата журналистка Ива Николова, която години бе работила със Зоя. Зоя бе фин човек и нямаше как да се справи с войнстващият егоцентризъм, стигащ до екстремизъм.
Това, което се случи нататък обаче, прескочи всичките ми мрачни очаквания.
… С първия си брой „Галерия” направи опит за упражнение с изпиране на информация. Стара врътка в занаята, но отиграна некадърно на фона на вестник, пълен с лимонадено – жълта информация, която не водеше към доверие. Самият вестник не бе изпипан така, че да му се обръща сериозно внимание. От една страна това бе трик – за да може в него всичко да бъде прокарано, от друга обаче – липсваше талант на мярката, за да бъде отмерен точно камертона – таблоид, но такъв, че да смразява с истинността на написаното, а не да отвращава с лъжите си. Липсваше майсторската ръка, която да пипне и нареди брилянтно пъзела – хем да заковаваш с истинска взривяващо – сериозна информация, хем да играеш със светски жълтини, но здраво подплатени с окото на достоверния папарак, а не на копи-пейст от Фейсбук, или скалъпени лъжи. Нямаше как на фона на куп отвратителни измислици да се появи бисер от истина и някой да се впечатли от това.
А целта бе да се шокира не ехалето, а институциите. И не само да се сразят, а и да реагират. В Англия във влиятелните таблоиди и една гола показана цица бе реален факт, наред с шокиращо сериозни журналистически разследвания, разтърсващи кралството. За тая работа в България освен много пари обаче, се искаше и журналистически талант.
У нас играчите с големите пари залагаха на куци коне, защото мислеха, че послушните слуги ще им докарат пиар, такъв, какъвто си го представяха от пиетдестала на всезнайковци. По родните ширини вече всички разбираха не само от футбол и политика, а и от журналистика. А както точно на място го казваше д-р Тони Филипов от „Делниците на един луд”: „Ибрикчийството е майсторлък, отговорна работа. Едно невнимателно движение и си… на другия бряг.”
…Три дни след този текст, Алексей ме покани на вечеря. Направи го по своя си начин, не директно, а чрез трима посланици. Премиерата на „Бандитска Варна” във Варна обаче беше в петък, 30 октомври, и се опитах да отклоня поканата за следващата седмица.
Алексей настояваше да си пие виното с мен, колкото се можеше по-бързо.
Сряда, сряда – о кей. 28 октомври 2009 година.
Не съм перфекционист в запомнянето на дати, но ще разберете малко по-късно защо ви я натрапвам. Пристигнаме с Лъки по обяд в „Спартак”. За втори път ледено в хотела чух: „Няма места, съжалявам”. Айде, брат, дръпнах хладнокръвно Лъки и нарамих чантата. На вратата звъннах на Алексей. Не вдигна телефона. Знаех още с влизането ни в София, че така ще се случи. Сигурно ви стряскам от време на време с отвратителната си интуиция, но бях свикнала отдавна с нея и не и се противях. Прекрачвайки вратата навън, чух зад себе си гласа на Алексей:
– Какво става? – беше излязъл от ресторанта. Бе ни видял, естествено, когато сме влизали през двора, през затъмнените стъкла, и бе разбрал, че съм желязна. И си тръгвам.
– Няма места в хотела ти… – прелестно се усмихнах.
И тогава чух брилянтния цитат от книгата „Бандитска Варна”, написан за ресторанта на басейн „Спартак”:
– Тук случайни хора не влизат.
– Така ли? От кога съм случайна, след като сто пъти съм спала тук? – продължавах да съм убийствено учтива. И по-възможност хладна. Светкавично отбелязах, че Алексей разиграва спектакъл, но отигравах топките светкавично. – Ти да не си мислиш, че съм умряла да спя в хотела ти и не мога да си позволя да отида някъде, където да ми е по-комфортно?
Гледах го право в очите. Ех, Алексей, сбърка адреса – си мислех, докато той се приближи към администрацията. След секунди се обърна към мен:
– Наистина няма места, но ще ти дам личния си апартамент. Ако обаче смяташ, че някъде другаде ще ти е по-комфортно… – в очите му проблеснаха дяволити пламъчета. Внезапно се сетих за Петя и картите „Таро” с оня дивак в тях, кайто ме дърпаше за плитките. Аха да се разсмея и само усетът ми ме спря – тук ставаше нещо, което беше предварително решено. Нещо ставаше, знаех го с цялото същество, но успявах да опазя половинчато маската си на непробиваема.
Алексей изчезва нанякъде. И аз получих ключове за личния му апартамент. За Лъки също незабавно се намери стая. Оставихме багажа и слязохме в ресторанта за да обядваме. Иначе определената вечеря бе в 18 часа. И двамата бяхме уморени, разбрахме се да поспим и да слезем направо за вечерята. Не ни бе писано.
Излизайки от ресторанта в малкото фойае до администрацията ни пресрещна Алексей. Седна на единия фотьойл, ние на отсрещните и се започна. Уж няколко думи, уж нехаен разговор, който продължи два часа.Такъв разговор няма как да бъде описан. А Алексей, трябваше да му се признае, бе феноменален.
– Защо така нападаш „Галерия”? Създава се едно напрежение, аз нямам нищо общо с тях, но като занесох доклада, ми се обадиха, искаха да коментирам, и отидох в редакцията. Нещо нервничат…
– Нищо лично. Това е моята позиция. Смятам, че така не може да се нападат хора. А ти като нямаш нищо общо с „Галерия”, защо се тревожиш, че нервничат?
– Просто ми споделиха… Нали знаеш, че като нападаш така някого, няма да издържи и ще извадят нещо срещу теб… – Алексей бе седнал срещу мен, свил единият си крак върху другия, придържащ го с ръка.
– Ами да извадят! Да пишат каквото искат. Ти какво искаш, всъщност от мен? – викнах. – Ако искаш да престана да ги критикувам, кажи ми го като приятел, ще го направя заради теб…
– Не, не! И моля те, не искам да приемаш, че те моля за нещо. – Алексей виртуозно се измъкваше. Беше краля на диалога. Вкара ме в капана и сърфираше така, че накъдето и да мръднех, нямаше как да не бъда в защита. Баща ми обаче ме бе учил, че точно атаката е най-добрата отбрана.
– Изобщо не мога да те разбера. Ти заради „Галерия” ли ме извика тука? Какво те интересува, че те нервничали, след като ми твърдиш, че нямаш нищо общо с вестника? – беше ме извадил от равновесие.
– Ама аз нямам нищо общо… – ме гледаше в очите хладнокръвно.
– Ами защо не се тревожиш, че аз нервнича, бе? Защо не обърнем нещата обратно?
Въртяхме сме в абсурден водовъртеж. Лекичко ми бе подсказано, че пак съм от „лошите”. И Алексей бе онзи, който едва ли не правеше опит да ме предпази от предстоящото. Разговорът бе толкова мъчителен, че в един момент реших, че от него наистина няма никакъв смисъл.
– Питам те пак какво точно искаш от мен? Кажи, бе човек, да спра да ги плюя, да забравя, че има такъв вестник? Нали сме приятели, ако имаше такъв проблем, който аз бих имала, щях да ти го кажа директно… Заради теб ли трябва да млъкна?
– Пак искам да ме разбереш много внимателно – не приемай нещата така, че аз искам нещо от теб и за нещо те моля.
– Признавам те, Алексей! Такъв спектакъл ми спретна още от вратата на хотела, че честно ти казвам, признавам те. Ако се науча на тия номера, както ти ги умееш, ще стана министър-председател! Представям си как си ги разпитвал в ДАНС. Шапка ти свалям… – аз се паля много като разговарям, а целия ни диалог кънтеше във фойаето на хотела.
Това изобщо не беше в стила на Алексей. Ама изобщо не му беше маниер. Имах усещането, че умишлено се търси шума, да се чува какво говорим от персонал и администраторката. Нещо ставаше, за Бога, което никога не ми се бе случвало дотогава в контактите ни.
– Не може като нападаш някого да не очакваш и ти да не си атакувана – Алексей за нищо не света не губеше самообладание. А мен ме обхвана безсилие. Мама му стара, ругаех се на ум, какво изобщо правя тук? Наистина бях безсилна да го пробия.
– Ще ми кажеш ли най-накрая какво точно искаш от мен! – креснах. И си го получих: Алексей ме погледна страшно спокойно и ледено каза:
– Ти какво, караш ли ми се?
Заобяснявах припряно, забравяйки най-важното правило в такива ситуации – никога не се обяснявай!, че изобщо не ми пука за техния щибан вестник, да правят каквото щат, но всичко това ще се срути точно върху неговата глава… Алексей стана рязко и ме погледна право в очите:
– Приеми, че този разговор изобщо не се състоял! Довечера ще си
говорим за нашите неща.
Да, ама този разговор нямаше как да се изпари. Поне от душата
ми.
Качих се в стаята и се разплаках.
Лъки обаче не ме изоставяше. Почука плахо на вратата и влезе при мен, защото и той бе стъписан. В анализа си обаче беше безпогрешен. Направихме разбор на случилото се и Лъки ми даде най-точния съвет:
– Сега ще ти кажа какво очаква той. Очаква да седнем на
вечерята и ти бясна да го подхванеш веднага и да го насечеш. Изненадай го, излез извън сценария! Усмихвай се, пий си бялото вино и кимай с глава. Това ще го стъписа, повярвай ми!
Заклех се този път да бъда неочакваното слънчице.
На масата ни чакаше приятел на Алексей – К. Алексей закъсняваше.
– Разбрах какво е ставало днес следобед… Вече се говори и се обсъжда… – засмя се свойски разбиращо К.
Има си хас, си говорех на ум, то нали това беше целта – куцо, кьораво и сакато да разберат, че с Алексей едва ли не сме се сбили. Защо Алексей разигра обаче този театър, не се свъртах, но мълчах и се усмихвах, както ме бе инструктирал Лъки.
-Даже Ива изръмжа – уж не била спала с Алексей, пък той и дава апартамента си… Абе, Ива, викам и, няма нищо такова, недей така… – К. се забавляваше. Аз не съвсем.
Очевидно се визираше едно интервю, което бях дала за в.Шоу, в което казвах, че не съм спала с Алексей Петров, защото ми беше писнало да ме спрягат като негова любовница. Сега пък ме вкарваха в някакви селски вечеринки с жената на Алексей – Ива. Много по-късно щях да разбера как и Патрашкова скърцала със зъби пред Ваня Червенкова – ама, нали нямал нищо общо с Томова, защо тогава тя спи на „Спартак”… А още по-нататък Патрашкова щеше да изсипе куп гнусотии по мой адрес в публикации в сайта на „Галерия”, включително и, че „спя привилигировано на ”Спартак”.
Ако нещо ненавиждам истински това са махленските женски интриги, в които се усетих напъхана абсолютно изкуствено. Някои май не можеха да си разделят Алексей и в мое лице виждаха някаква заплаха. Изобщо не ме интересуваха тези евтини упражнения, а и отношенията ми с Алексей нямаха нищо общо с това елементарно ниво. Такова общуване като нашето нямаше как да се обясни. То или се получаваше, или не. И беше извън женските комплекси а ла „Сексът и града”.
Иначе, докато Алексей все още отсъстваше от вечерята, от К. разбрах нещо, което наистина бе изненада за мен – че Алексей е лежал в затвора.
– Той там се научи да пие. Дотогава не слагаше грам алкохол в устата си. – разказваше ми К.
– Е, защо е лежал? – не пропусках да задоволя журналистическото си любопитство.
– Така се налагаше, заради един терорист… И понеже тоя, заради когото трябваше да е вътре в затвора пиеше и на Алексей му се наложи да се научи…
Алексей нахлу като камикадзе. Пренавит, съсредоточено начумерен, отбягваше да ме гледа в очите. Очевидно очакваше взрив. Имаш да взимаш – злорадствах, наблюдавайки го.
– Какво правим сега? – обърна се преднамерено делово към К. – Ако не можем да се разберем, да се отказваме!
К. мълчеше усмихнато. Или играеха на доброто и лошото ченге, или К. просто знаеше до откат всички номера на Алексей. И той се принуди да се обърне към мен с поглед, от който трябваше да замръзна, демек.
– Ама ние сме се разбрали мнооого отдавна…. – извадих разтопяваща усмивка – Май само ти не искаш да влезеш в час…
К. с широка усмивка потвърди и Алексей увисна. Хак ти е! Прас! Първи удар! – злорадствах детински вътре в себе си, докато гледах как Алексей се отпуска и си поръчва ракия.
Нямаше нужда да си напомням съветите на Лъки, беше ми минало, но си бях обещала – слънчице, тази вечер си светла, бяла и добра изненадка. Говорихме си пак за съдружието – нищо по-различно от това, което си редяхме като думички месеци наред. Този път обмисляхме финансови параметри и пак си обещавахме да се видим в скоро време.
– Не знам защо, но искам да правя сайт точно с теб! – повдигайки учудено вежди – като че ли сам на себе си се изненадваше, рече Алексей. – Мога да го правя с много хора тук, все известни журналисти, но искам да го правя точно с теб!
– Той и други ги решава точно по този начин – без да има никакво обяснение защо… – обади се К.
На мен ли ми го казваха? Дето винаги залагах на интуицията и вътрешния си глас? Но мълчах. Слънчицата не бърбореха.
…Нямаше как да не се сблъскаме и за „Галерия”. Той се изпъчи, че вестникът продавал 120 хиляди тираж и аз се разсмях:
– Абе, Алексей, кой те лъже, бе?
– Документите ми са в колата, да ти ги покажа ли? – настояваше
той, но не ми ги показа. Упорстваше, че това е чист продаваем тираж, без брака. Знаех, че няма вестник на пазара, който да има по-малък брак от 35-40 процента и се смеех на детинския му инат.
– Така говориш, защото мразиш Патрашкова… – вметна Алексей.
– За какво да я мразя? Та аз не я познавам, а и никого не мразя. –
нямах идея защо непрекъснато кармично ми се лепеше тая Патрашкова. Часове оставаха докато го разбера остро и болезнено.
– След три месеца „Галерия” ще продава 220 000 тираж чист, без брак… – победоносно ме фиксира Алексей.
– Искаш ли да се хванем на бас? – К. си беше отишъл и единствен Лъки наблюдаваше как се надцаквахме.
– Какво искаш? – попита Алексей.
Нямах нищо предвид и се замислих. Какво исках, а, сега де!
– Ще ти дам мотора си … – изтърси той.
– А не, мотор не карам, а и няма какво да го правя мотора ти… –
отказах и внезапно зелените дяволчета пробляснаха в очите ми – Искам да ме заведеш по твоите стъпки в Израел!
Алексей ме погледна съсредоточено, сведе поглед замислено и бавно провлачи:
– Ама няма да има луксозни хотели, ще те заведа в едно село.
Става ли?
– Казах ти, че искам да ме заведеш по твоите пътеки в Израел, аз
си падам по селата… Я, да видим коя дата се пада след три месеца и кога ще пътувам пак до Израел… 28 януари…. Отсега се готви, печеля баса!
– А ако аз спечеля, ти какво ще дадеш? – подсмихна се Алексей.
Хвана ме натясно. Какво можех да му дам аз?
– Кажи какво искаш!
Той завъртя чашата си и окончателно ме втрещи:
– Ще ме заведеш във Виена…
Защо точно във Виена, питах се, какво има във Виена, ровех
яростно в професионалната си журнастическа деформация, но отсякох:
– Дадено!
Лъки стана свидетел на облога ни.
Три месеца по-късно безапелационно спечелих баса точно на 28
януари 2010 година. Имах пълни сведения за тиража на „Галерия” и той бе ужасно далеч от 220 хиляди. От първоначалните 110 хиляди, падаше на 80…Тогава обаче с Алексей не се чувахме, а и аз бях свикнала тук, по нашите български ширини, мъжете да не изпълняват дадената си дума. 13 дни след 28 януари арестуваха Алексей Петров. Ако беше си изпълнил облога, можеше и да не бъде проснат по очи точно на 10 февруари, иронизирах пред Лъки.
До четири сутринта сами си пиехме и си говорихме.
Обсъждахме много неща, той никога не ми бе казвал в прав текст какво точно цели и иска, но знаеше, че някак си го знам и много внимателно изслушваше теориите ми кога трябва да се появи на осветената сцена, че още е рано, че не бива рязко да дърпа завесата пред мистериозния образ, който докосваха хората, че това трябва да става плавно и полекичка… За първи път ролите ни се бяха обърнали. Аз бях тази, която го учеше на търпение.
– Аз съм див и много крив… – отрони Алексей. Прозвуча ми някак оправдателно. Маската му се свличаше. И двамата бяхме горди и не падахме на гърба си, но онази вечер нещо се носеше във въздуха. Нещото, което ни направи по-близки. Изумително си беше отвсякъдеда наблюдаваш две дърлещи се дечурлига, непримирими един към друг, тихичко и почти съзаклятнически да си говорят цяла нощ, склонили глави.
– Мога ли да ти задам един личен въпрос? Ако искаш ми отговаряй…. – честно, внезапно го измислих. – Има ли нещо общо Бойко със стрелбата срещу теб?
Алексей мигновено се стегна. За част от секундата цялото му същество влезе в боен ритъм. Ако някой го видише посреднощ точно в този момент, никога не би предположил, че е пил, или че часове наред е седял на тази маса.
– Ти що ми го прасна този въпрос? – рязко ме попита.
– Винаги съм искала да те питам. Нищо преднамерено…
– Косвена връзка може и да се търси, но не това, което се пише и
се говори… Ако започна да говоря за това, много интересни неща ще станат ясни. Следващия път като се видим, обещавам ти, ще ти кажа и някои други неща за това, което се случва сега…
…..В сутрешния блок на една от телевизите, когато отворих очи, се вихреше кметът на Рибново Ахмед Башев. Напомпан разказваше как Алексей Петров го бил, как го мачкал да стане агент на ДАНС и изобщо как Башев бил непорочна жертва на гадния диктат на Агенцията за сигурност. До призори да си с Алексей, отваряш очи – и гледаш пак Алексей, нямаше отърване.
Докато смучех фреш след фреш и нервничех, че трябва бързо да се изнасяме към Варна, защото вечерта имах снимки за премиерата на ”Бандитска Варна”, уредени от Иван Иванов – Дядо, в ресторанта цъфна Алексей.
– Телевизиите пак почнаха с тебе… – взирайки се в екрана на
лаптопа, го поздравих.
– Верно ли бе? Какво?
– Ахмед Башев… Бил ли си го? Мачкал си го да става агент на
ДАНС. Добър повод да ми дадеш едно интервю. – усмихнато му намигнах.
– Аз ли съм го мачкал, или той сам настояваше да сътрудничи?! –
се разсмя Алексей, но моментално промени позата и ме загледа втренчено. – Ти имаш нюх, какво мислиш, че трябва да направя? По-добре е да изчакам да видим дали ще извикат Башев в комисията за ДАНС, трябва да го поканят…
– Наистина е по-добре да говори пред Комисията и тогава да даваш някакви интервюта…
….Малко преди да излезем с Лъки от София, ми звънна кореспондентката на БНР във Варна Даниела Стойнова:
– Веси, ти какъв вестник издаваш?
По нелепа тъпотия скоро не бях чувала:
– Какъв вестник, бе, Даниела? Никакъв вестник не издавам.
Знаеш много добре, че правя сайт.
– Защото тук ми се обаждат много хора, пуснала си в твоя
вестник някаква гнусна публикация – Даниела говореше объркано и я срязах, мислейки, че това е някаква безумна интрига:
– Нищо не съм писала във вестник, за какво изобщо става дума?
– Ще ти се обадя след малко. – отсече Даниела и наистина го
направи след минута. Оказа се, че вестника е „Галерия”, а вътре имало публикация, подписана от мен, че детето на варненския кмет Кирил Йарданов не било от него, като дори било посочено името на някакъв друг мъж, който бил бащата.
Вледених се.
Започнаха да ми звънят всякакви хора от Варна – Веси, как можа, Веси, това е отвратително, не го очаквахме от теб… „Спирай някъде веднага да купя „Галерия”!, изкрещях на Лъки и той направи куп чудеса и нарушения за да залепи пред първата будка за вестници. Прочитайки дописката: „Кметът на Варна гледал чуждо дете?”, подписана с името Веска Томова, се срутих. Материалът бе толкова гнусен, клеветнически и отвратителен, че ми спря дишането.
Умът ми обаче бе последното, което бих позволила да аварира. Блестящо активно мероприятие – материалът бе подписан с Веска Томова за да не мога да съдя „Галерия”, защото името ми е Веселина Томова. Внушението обаче бе изпипано до ювелирност – аз съм написала тази помия, уж подписала се с псевдонима Веска Томова, но така че да лъщи, че точно Томова е гилотинирала детето на кмета. Пачаврата – дописка, сътворена в иначе прокламираният като разследващ вестник „Галерия”, правеше опит да удари не само по мен, но и по сайта afera.bg
Трескаво подреждах мозайката – ако вчера вечерта бях купила „Галерия”, който в столицата вече бе отпечатан, на вечерята с Алексей, щях да съм прочела тази блатна статия.
Моментално в главата ми изскочи онзи „разговор, който не се беше състоял” във фойаето на хотела на „Спартак”, в който Алексей ми подсказваше, че нервничели, и че може да получа удар…Защо беше целия онзи спектакъл, се питах тогава. Ето ти отговора, тъпоъгълнице!
Бях съкрушена. Плачех като ранена сърна. Не, сърните не хлипат. Като дете се тресях, болката ми трещеше като водопад, а сълзите стопиха за секунди онази Томова, която всички си представяха като железния войник. Внезапно погледнах вляво към Лъки, който шофираше и видях, че той мълчаливо плаче. Сълзите му се стичаха по лицето – без стон и без звук.
– Ти защо плачеш? – хлипайки попитах тъпо.
– Не мога да те гледам така… – Лъки бе стиснал волана на живот
и смърт и не искаше да ме погледне в очите. Малкия мъжкар, който някак се свенеше от слабостта си, но по мъжки, от който и да е гладиатор, не я криеше.
И тогава побеснях, както само аз мога.
Стисках зъби и си казвах – само не с рогата напред, изработи го майсторски. Набрах Алексей. Той, естествено, не вдигаше телефона. От Варна продължаваха да звънят всякакви, батерията ми падаше, а това допълнително ме влудяваше. Не преставах да плача. Бях забравила колко, всъщност недопусимо ранима съм. Написах на Алексей един SMS:
„ Благодаря ти, Слънчице, за гнусната мръсна врътка, публикувана от мое име в „Галерия”. По мръсен номер, да ме подпишете под публикация, че детето на кмета не е от него, не съм чела. Признавам те, Слънчице. Сега е мой ред”.
Алексей не реагира. След 45 минути разбрах защо у нас най-точната поговорка е „Бий, за да те уважават!” и му написах втори SMS:
„Ще те смачкам гадно, коварно чудовище! Кълна се!”
След две минути Алексей ми се обади не от неговия номер:
– Получих ти съобщенията… – гласът му бе абсолютно равен.
– Как можа да ми причиниш това? – се давех от сълзи – Как можа
да го направиш, гадно чудовище? Нищо ли свято няма за вас, бе?
– Кажи ми какво точно е станало… – в гласа на Алексей разпознавах вече тревожност. Той никога не ме бе чувал такава. Никога не ме бе виждал строполена и оголена като охлювче. И бе стъписан. Накъсано му разказвах какво се е случило и продължавах натрапчиво да забивам – Как ти даде сърце да го направиш?
– Дай ми половин час! Само ми дай половин час! Ако всичко това, което ми казваш е истина, дърпам Зоя моментално от там!
Затворих му.
След петнайсет минути се обади Зоя Димитрова:
– Веси, искам да ти се извиня и съжалявам за интригата, в която е намесено твоето име. Уверявам те, че този, който я е направил ще получи подобаващи последствия.
Бях вече толкова бясна, че започнах да крещя, псувайки хамалски в слушалката:
– Ще ви еба майката на всичките, ще ви размажа, ще ви изкарам всичките мръсни бакии…
Когато си безсилен, си най-яростен. Зоя мълчеше смутено, натиснах червеното копче на телефона и го хвърлих на седалката.
Алексей не се обади. Поне не на мен. Лъки си беше изключил телефона и едва на другия ден разбрах, че е имало десетки обаждания от Алексей.
– Ти нали не си мислиш, че мога да направя такова нещо – да сме цяла нощ с нея, да пием, да ядем и да си говорим такива неща, и аз да и причиня това… – дивакът не ми го казваше на мен. Беше толкова ръбат, че се обясняваше на Лъки.
– Не знам, човек… Ти не беше там, да я видиш какво преживя. Аз бях там и нямаш представа какво и беше…
Дали всяко зло беше за добро, не знам, но със сигурност злото не идваше само. Не бяхме стигнали и до Велико Търново, когато последва нов шамар. Обади ми се Добри от „Стандарт”, който ме доошашави:
– Веси, знам, че не излиза от теб, ама пак да те питам. Към електронните пощи на всички медии бе разпратено съобщение, подписано от Веска Томова…
– Какво пише? – ледено запитах.
– Известната варненска разследваща журналистка-Веселина Томова, ще прави презентация на книгата си „Бандитска Варна” в петък вечер в култовото заведение “Пачоти”.Организатор на събитието е Иван Иванов-Дядо!В сценария е включена оригиналната идея да бъде снимано предварително как Веселина Томова, докато посреща гостите си, е нападната и повалена именно от мафиоти и лежи ранена на земята. Тъй като в залата ще има екран с камера и пулт, които ще предават картина от преддверието, този запис ще бъде включен в подходящ момент и всички трябва шашнато да останат с впечатлението, че всичко е реално и се случва в момента.Умоляват се гостите със слаби сърца и бременните жени да не възприемат кадрите на покушението срещу Веселина Томова буквално.
– И как е подписано? С Веска Томова?
– Да – отсече Добри.
Звъннах на Иван и объркано му заобяснявах на какъв пангар се пържа и как някой иска да провали и премиерата на книгата. Иван обаче бе непробиваем:
– Никой не може да е по-добър от нас. Не знаят с кого си имат работа. Когато и да пристигнеш във Варна, чакам те направо у нас.
….През това време Алексей изпълни онова, което ми беше казал – че, ако е вярно това, което му казвам за гаврата с мен в „Галерия” ще отегли Зоя. Зоя напусна вестника. Нямаше официални обяснения, но истинската причина бе, че Алексей я изтегли заради скандала.
В София на премиерата Зоя ми сподели, че е ужасно жалко, но нищо от това, което е смятала, че ще се случи като проект с „Галерия”, не се е осъществило. Зоя държеше на името си и се усети на време.
– Алексей е добър човек… – ме погледна внимателно тя. Нямаше повод да ми го казва, но знаех, че е своеобразно послание да не се самонавивам, че точно Алексей стои зад сабления удар срещу мен. И продължи – Алексей ми каза: давай да бягаме от тука, че ни се осраха имената…
Говореше за „Галерия” и останалите там. Начело с Патрашкова.
Алексей изведе Зоя и я спаси, но продължи да ползва онези, които бе преценил, че могат в слугинството си да бъдат безскрупулни докрай и да минат и през трупове. Беше изчислил суетата, комплексираността им и точно такива му трябваха. Със зяпнали уста, гледайки го в очите и обяснявайки му как той е най-умния.
Впрочем, сътворилият мръсотията с мен така и не си получи „подобаващите последствия”, както бе изрекла в извиненията си към мен Зоя. Даже напротив – Патрашкова се превръщаше в личния боздуган на Алексей.
След като Патрашкова като наемен ритуален убиец съсече едно дете, от сайта се извиних на варненския кмет, защото никой не посмя да каже в прав текст, че българската жуналистика се е превърнала в долнопробна продажна курва:
„…Директор на в. „Галерия” е Кристина Патрашкова. Неин ръководител в сянка е бившият съдружник на в. „Уикенд” Недялко Недялков – лице с безформено тяло във всякакъв смисъл. Те показаха на света кирливите си черни, сатанински души, намесвайки 8-годишно дете, единствено за да изпълнят поръчката на обръгнали ченгеджийски интереси, които в името на собственото си его, са готови да се изхрачат върху най-святото.
Afera.bg поднася своите извинения към варненския кмет Кирил Йорданов от името на цялата продажна, курвенска, хомосексуална, грозна, комерсиална журналистика:
– Г-н Кмете, не им прощавайте! Това не е журналистика! Това е позор и тези сатанински души някога ще се изправят пред Бога.
Вие, г-н кмете, можете да заведете убийствен съдебен иск към в. „Галерия” и аз, Веселина Томова, ще стана свидетел във Ваша полза, че никога не съм публикувала подобен материал и че това е користна лъжа и измислица.
Т.нар. журналистка, която пише за в. „Галерия” от Варна е бившата отговорна редакторка на местния „24 часа” Росица Пенкова, която заедно с директорката на „Галерия” Кристина Патрашкова готвят нови удари.
Когато една жена е грозна, комплексирана, продажна и по ужасяващи български причини е станала журналистка, единственият начин да привлече вниманието на някого за да го обслужи с една нескопосана свирка в движение, е да изпълнява поръчките му.
И да коленичи пред финикийските му знаци.
Заради това в. „Галерия” вчера направи залог едно дете.
Ако в. „Галерия” има проблем с мен – нека удари!
Да използваш обаче интимния свят на един човек и да съсечеш детето му, може да го направи само изрод…
Тези хора нямат спирачка.
Те не могат да плачат.
Те за пари са готови днес да убиват с думи, утре да стрелят на месо.
Ако чорбаджията им даде командата.
Аз съм Веселина Томова!
И имам лице.
Пратете снайпериста срещу мен!
Не срещу невинното дете!
Защото има Господ.”
Бях се превърнала в боксова круша за някого. Крошетата се сипеха сгъстени, едно след друго и ме вкарваха в анализа на конспирацията. След скандала с детето на варненския кмет, дадох едно интервю в „Шоу”, в което казвах Патрашкова да внимава да не се засечем някъде, защото ще и разбия мутрата. Моментално ми се обади мъжа и, някакъв спортен репортер, който изобщо не бях чувала и неадекватно изрева: „Разговора се записва! Чувствам се застрашен от Вас и веднага сега ще получите мярка за неотклонение от прокуратурата.”
Айде бе, и как ще стане тая работа, да заповядат, изрепчих му се, а Иво Димитров започна да ме поучава кой носел отговорност за материалите в „Галерия”, и това било Зоя Димитрова, а не съпругата му Патрашкова.
Веселина Томова
Откъс от книгата и „BG АФЕРИ. Алексей и останалите”