КОГАТО СМЪРТТА Е ЛОВЕЦ, СЛАВИ, И КОГАТО НЕ СИ ВОИН, РАДЕВ!
Карлос Кастанеда, „Пътуване към Икстланд“:
…Смъртта е нашият вечен спътник. Тя стои винаги от лявата ни страна, на една ръка разстояние от нас. Винаги те е наблюдавала. И винаги ще го прави до деня, в който те потупа по рамото.
Един от нас (двамата) трябва да се промени, и то бързо. Един от нас трябва да разбере, че смъртта е ловец и винаги стои отляво. Един от нас трябва да потърси съвет от смъртта и да се отърси от дребнавостта, присъща на хората, които живеят живота си така, сякаш смъртта никога няма да ги потупа по рамото.
….
Когато човек реши да направи нещо, трябва да го доведе докрай, но трябва да поеме отговорността за това, което прави. Независимо какво прави, той трябва най-напред да знае защо го прави, а после да продължи да действа, без да се съмнява и без да се разкайва. В един свят, където смъртта е ловец, няма време за съжаления, нито за съмнения. Има време само за решения.
Да поемеш отговорност за собствените си решения означава да си готов да умреш за тях.
…
Най-трудното на този свят е да усвоиш нагласата на воин. Няма нужда да се натъжаваш, да се оплакваш и да търсиш основание за скръбта си, вярвайки, че някой вечно ти прави нещо. Никой не прави нищо на никого, още по-малко на един воин.
Воинът може да бъде наранен, но не и обиден. За един воин няма нищо обидно в постъпките на неговите събратя, щом той самият действа в границите на подходящата нагласа.
…
Има нещо, което сигурно досега вече си разбрал. Наричам го кубичен сантиметър шанс. Всички ние, независимо дали сме воини или не, имаме един кубичен сантиметър шанс, който от време на време изскача пред очите ни. Разликата между един обикновен човек и един воин се състои в следното: воинът съзнава това и една от задачите му е да бъде нащрек, съзнателно да очаква, та когато неговият кубичен сантиметър шанс изскочи, да има необходимата бързина и сръчност да го улови. Този шанс, късмет, лична сила, както да го наречеш, е особено състояние на нещата. То е като една съвсем малка клечица, която ненадейно изниква пред нас и ни подканва да я вземем. Обикновено ние сме много заети или прекалено вглъбени, или просто твърде глупави и мързеливи, за да разберем, че това е нашият кубичен сантиметър шанс. А един воин винаги е нащрек, опнат като струна и си има нужната пружина – съобразителността, за да го сграбчи.“
…
Тази снимка е от преди 13 години. На нея са тогавашният шеф на Контраразузнаването в ДАНС Рашко Заяков и тогавашният шеф на спец. звеното ОСА в ДАНС Велин Хаджолов.
Забележително е да се знае, че в качеството си на действащи такива, те бяха първите, които разкриха Схемата по която българските специални служби са продадени и предадени на чужди спец. служби и Схемите как всеки неудобен на „Тартора“ /разбирай, Бойко Борисов/ може да бъде „сготвен“.
На тази снимка е Алексей Петров – тогава съветник в ДАНС. Но и нещо по-важно – стоящ зад гърба на горните двама шефове от ДАНС.
Аз бях между тях „в навалицата“, нещо като „аз съм ваше момче, момчета“ /по Миряна Башева/, и хроникьор, и остро копие, и поради това знам какво се случваше и какво се случи на финала.
Те бяха първите, които платиха жестока цена, защото поведоха война за специалните служби на България. Описала съм всичко в книгите си „Бандитска Варна“, БГ Афери. Алексей и останалите“ и „Този живот е за смелите“.
13 години са миг, но и много време, за да се види на финала, че едни и същи физиомутри не престават да мърсуват из специалните служби, да продължават да ги предават и да ги продават. Сменя се само „Тартора“. И донякъде задкулисните „фушета“, които дърпат конците.
След 13 години за слепите и глухите „проснатите по очи“ се оказаха невинни, но през това време мръсниците непрекъснато въртолеха в българските специални служби, превръщайки ги в евтини проститутки. А истинската дума, без куртоазия, е – в долнопробни курви.
Тъжно е когато пиша тия редове, защото ДНЕС от „борци“ срещу „Тартора“ не можем даже да се обадим – такава словоблудна вакханалия на бутащи се с лакти „борци“ срещу корупцията, Хунтата и така нататък, и така нататък, и така нататък, че истинските са сврени в ъгъла. Мълчат, защото воинът е научен на Приемане. И мълчанието винаги е по-режещо от кухото нарцистично кудкудякане, кудкудякане, чиято цел е единствено консумиране на власт, на влияние и на лични користни интереси.
Омерзително ми е да наблюдавам как пробити, жалки, продажни или чисто некадърни, но войнстващи бездарници отново са на първа линия, развели „бойни“ знамена, рецитиращи заучени фрази и много далеч, мноооого далеч от истинската битка за справедливост.
Наблюдавам отвратена „новите“ „месии“, които са приютили старите продажници, които си въртят далаверите и схемите под носа им, и се питам – кой от тях се върна 13 години назад, за да прочете и осмисли казаното и направеното от тези мъже от горните снимки, и за да прозре – дали нещо се е променило или всичко е още по-зле, точно защото „новите месии“ са накачулени от старите палачи на националната сигурност.
Аз съм много остър камък. През тези 13 години сме се карали, сме се ръбели един на друг с тези мъже от снимките, но това никога е нямало никакво значение, когато е трябвало да кажа Истината – че те бяха първите и винаги бяха „лошите“, защото бръкнаха с голи ръце в гнездото на стършелите. На българска територия винаги си „лош“, когато казваш истината. Цял живот това е и моя карма.
Мога да им благодаря само – за времето, в което бяхме заедно по един „оф роуд“ път. Път, който ме научи да бъда повече мъж, от който и да е мъж. И жена, която да посреща много смърт. Включително и смърт на живи, които пред очите ми си продаваха душите на дявола.
Когато Смъртта е ловец, Слави, воини трябват, не дипломи и езици. Воини, които са драни, изранени, но светли.
Когато не си Воин, Радев, мишоци и плъхове лазят около теб, мишкувайки, докато захлупен в буркан спиш. Когато не си Воин, и да „побеждаваш“, плъхове са „построили“ трона ти. За да го изгризат.
Велик е Бог, че ни е дал привилегията да правим Избор.
Воин. Или плъх.
Веселина Томова