КОГАТО ИМА ЗАМЕСЕНА ФЛАШКА, НИКОГА НЕ МОЖЕ ДА РАЗБЕРЕШ

– Дааа… – пресегна се към телефона Захарула и го пусна на високоговорител, докато с другата ръка въртеше спиралата по миглите си, ококорила очи в огледалото.

– Здравейте, не се познаваме, но имам нещо важно за Вас, което трябва да Ви предам. Кога е възможно да се видим? – чу дразнещо стържещ мъжки глас отсреща.

– И кой сте Вие?

– Няма значение, аз само съм преносител…

– И си сигурен, че ще се вържа толкова леко на тия евтини пинизи, а? – рязко премина на „ти“ Захарула.

– Разбирам, че е малко необичайно това, но няма да съжалявате. Имам подарък за Вас, който изключително много ще Ви хареса. Направо ще Ви направи щастлива! – дращеше мъжкия глас.

Захарула замълча, остави спиралата настрана, стана и се наведе към бюрото в хотелската стая върху което лежеше телефона и:

– А ти откъде знаеш, че съм в София? И кой те натовари с тази „щастлива“ мисия?

– Елате в 19 часа в „Nota bene“. Няма да съжалявате!

Някой я бе изрисувал калиграфски, някой, който нямаше никакво съмнение, че тя ще отиде. Ако ще там да я чакат четири автомата и седем базуки.

Захарула седна и пак се озвери в огледалото, напластявайки миглите си, докато трескаво в главата и се боксираха разумната Захарула, която каканижеше – никъде не отивай, това е клопка, някой ти прави курт капан, и Захарула неудържимата, която вече клокочеше от адреналин – к’во пък толкоз, отиваш, виждаш какво е положението, ако е капан, бързо се измъкваш, ама ако не е капан, може пък наистина да е някой, който иска да ти помогне…

Да, бе, измъкваш се, то така се измъква от капан, гневеше се Разумната, докато Неудържимата вече бе на стартовата линия – нищо не губиш, бе, който рискува, той печели.

Два часа по-късно, хлопвайки зад себе си вратата на хотелската стая, Захарула окончателно бе решила и друго – да не се обажда на никого къде точно отива, пък да става каквото ще.

…

Още пред вратата на „Nota bene“ и замириса на гнило.

Имаше един удивителен вътрешен център дълбоко вътре в нея, който бе безпогрешен. Кофтито бе, че тя винаги го чуваше, но много често му натискаше копчето „стоп“ умишлено. Но и тоя път центъра замига червено още отвън.

Обаче тя отвори вратата и влезе.

Моментално пред нея застана любезен мъж, който с жест я покани към вътрешната зала на заведението, което бе толкова подозрително тихо, че тръпки я ощипаха.

През тясното коридорче напред Захарула се отзова в една вътрешна зала на уютно заведение. Лееше се нежна музика, която галеше празните маси, празните столове, защото залата бе празна. Нямаше никой. Но не съвсем.

Насреща и в дъното до една отрупана маса, че чак и с червени свещи, се надигна мъж, когото тя в мига в който го зърна искаше веднага да удуши.

Антони.

Антони, който фанатично държеше на „и“-то в края на името си.

Всеки и всичко бе очаквала, но не и него, онзи, който бе шампион по късане на нервите и. Толкова бе вцепенена от наглостта му, че стърчеше насреща му без да мръдне и без дори да измисли какво изобщо да му каже.

– Добре дошла… – усмихна се Антони и разпери пръсти, канейки я да седне.

Захарула много рядко се сковаваше от невъзможност да не знае какво да прави, но този път наистина бе замръзнала. Трябваше и близо минута за да влезе отново в себе си и да закрещи:

-В какъв филм пак влезе, бе?! Какви са тия дърварски сюжети с телефонни обаждания, с подаръци, за които няма да съжалявам и изобщо ти какъв психопат си, бе, Антоне?!

-АнтонИ, не Антоне… – разсмя се той – Ако аз ти се бях обадил нямаше да дойдеш. И затова написах сцената от филма точно така, че да се вържеш. И ти се върза безотказно, защото правиш винаги точно обратното на това, което трябва да направиш.

Захарула беше бясна, защото бе прав. И се стовари на стола като чувал с картофи, непоносимо неграциозно за романтичната иначе атмосфера.

С Антони се познаваха от много години. Беше бивше ченге, сега летящ по върховата скала нагоре бизнесмен, много повече я бе ядосвал отколкото да и помага, непрекъснато имаше към него някаква нетърпимост, но и също толкова непреодолимо привличане, пресичаха си пътищата на пресекулки, а последния път, когато се бяха чули преди месеци, се бяха скарали толкова свирепо, че Захарула го зачеркна завинаги с черния флумастер. Тя имаше такъв свой лаф за всеки, който след безконечно търпение зачеркваше от живота си – „с черния флумастер“.

Антони и наля вино и докато Захарула мълчаливо го наблюдаваше, той спокойно, но насечено, гледайки я право в очите, изрече:

– Ще си признаеш ли най накрая, че ме обичаш?

Захарула първо се задави, после стана много бавно, баааавноооо, като на каданс се изправи, изумено впери очи в неговите, преглътна бавно, баааавнооо облиза устните си и изрева:

-Обииииичам тееее, бе, Антоне! Ама толкова те обичаааам, грубиянино, брутален, обичаааам теее, социопат, обичааам тееее, бе, жестоко животно, обичааам тее, циничен мръсник! Обичааам тее, Антоне, как няма да обичам такъв отвратителен бастун, който единственото, което прави е да ме ранява, защото така се чувства значим…

Докато бучейки удължаваше гъгнещото „обииичааам теее“, Захарула направи нескопосан опит да нахлузи късото си палто, от яд не намираше ръкава и не можеше да си пъхне ръката, това окончателно я довбеси и успя само да го наметне, обърна му гръб и тръгна към вратата.

– Захаруло, чакай! – чу гласът му гърба и. – Спри!

И тя спря. Изобщо не знаеше защо.

Гърба и го слушаше:

– Е, добре, ти не можеш да си признаеш, защото си инат безподобен, тогава аз най накрая ще ти призная, че те обичам. Обичам те, защото си луда, идиотка прелестна, обичам те, защото си по-силна отколкото ми се иска, обичам те, защото си по-пряма отколкото мога да понеса, обичам те, защото си точно толкова милозлива, колкото си вълчо свирепа, обичам те, защото си по-мъж от мен понякога, обичам те, защото си истинска…

Чуваше гласът му все по-близо. Стоеше забита и не мърдаше, докато не усети дъха му, гърба и обаче бе непоклатим.

Той я хвана нежно за раменете и тихо попита:

– Къде ще ме заведеш?

Захарула рязко се обърна. Лицето и бе мокро.

Мълчеше. Гледаше го в очите. И пак мълчеше.

Той я целуна по очите и по устните му остана белег от разтеклата се спирала от миглите и:

– На майната си ще те заведа! На майната си! Чудо трябва да сътвориш, чудо, за ти повярвам, за да ти се доверя… – обърна се Захарула, притича до вратата, отвори я, и я тръшна след себе си.

…

Пред асансьора в хотела бръкна в джоба на палтото си за да извади хотелската карта и напипа нещо, което не бе нейно.

Флашка.

Вече в стаята трескаво я вкара в лаптопа. На екрана се точеха файлове „Borikov 1,2,3,4,5,6…“, „Кoprikov 1,2,3,4,5…“, „Rudev 1,2,3,4,5…“…

Затвори очи.

„Имам подарък за Вас, който изключително много ще Ви хареса. Направо ще Ви направи щастлива!“

Цяла нощ чете, слуша и гледа файл след файл.

Призори се сгуши в огромното легло.

Вместо с Него – с флашка.

И така и не разбра сцена от шпионски филм ли бе този негов любовен копнеж или бе истина.

Когато има замесена флашка, никога не може да разбереш.

Веселина Томова