КНИГАТА „ПОПЪТНОСТИ“ НА ЖУРНАЛИСТА ТОШО ЛИЖЕВ – ЗРЪНЦАТА ПАМЕТ, ИЗРОВЕНИ ОТ 1944 ГОДИНА, ТА ДО ДНЕС. ОТ „ГЪБАТА“ ВЪВ ВАРНА ДО КАРЛОС ЧАКАЛА…

ПОПЪТНОСТИ (чуто, видяно, преживяно) представлява според възприетото жанрово определение мемоари, но формата и съдържанието се отличава от обичайните за този род литература. Сборникът е от кратки епизоди (от 10-15 реда до 3-4 страници) за събития и случки, за явления, конфликти и куриози, даващи представа за една вече отминала епоха (от 1944 г. до промяната през 1989-та и за началото на така наречените демократични промени). Тошо Лижев e познавал и общувах с доста известни личности – Александър Лилов, Петър Младенов, Светлозар Игов, Димитър Казаков-Нерон, Кольо Гецов, Емил Манов, Любен Дилов, Васил Попов, Петър Алипиев, Петър Берон и редица други наши известни по света учени, режисьора Емил Капудалиев, братя Райкови, артисти, изобретатели, юристи, военни, служители на ДС… Именно те са в основата на епизодите, както разбира се и случки с обикновени българи с необикновена съдба – от бележниците на журналиста и писателя, водени над 30 години, пише в анотацията си към книгата издателят и.

А авторът Тошо Лижев в уводните си думи характеризира какво да очакваме от „Попътности“:

Никога не съм изпитвал особен интерес към мемоарната литература, към всякакъв род спомени. Причината едва ли е само в неизбежния субективизъм, в осъзнатия или неосъзнат – без значение – стремеж на автора да се представи в най-добрата светлина. В огромното си болшинство мемоаристите отделят прекалено много страници и място на лични си живот, преживелиците, чувствата, усещанията си. Сред тях обществено значимото често се губи както зрънцата сред плявата.

През последната зима запрелиствах „попътностите”, които публикувам в блога си – епизоди от по няколко реда, означени само с цифри. Станали са 100 и изглежда това число ме е „стопирало”. Още през 2011-та. А в записките от различни години, в разните журналистически писания, публикувани и непубликувани, в запазената документация има материал за поне още 200. Признавам, заглавието е почти изплагиатствано от „Подрумчета”-та на моя съселянин Ангел Каралийчев. Но не това ме спря. С напредването на годините загубих желание да се ровя в миналото. Това занятие непрекъснато ти напомня за „скъсяването” на личното битийно време. Реших да бутна „попътностите” във „фризера”. Както понякога се случва външен подтик ме накара да променя решението си. да И заседнах отново над овехтелите бележници и пожълтели страници, като си поставих няколко самоограничителни правила:

– никакви лирични отклонения, никакво „дорисуване” и волности на въображението – строго придържане към фактите

– забавните случки и парадоксални ситуации – без коментар

– личният ми живот (събития, преживелици, чувства, настроения) – на заден план; подробности само там, където могат да помогнат на читателя да се ориентира в обстановката, в проблема, в духа на времето

 Познавах и общувах с доста известни личности, повечето от които вече са се преселили в отвъдното. Участник бях и свидетел на събития знаменателни и повратни за народната, а от там и за личната съдба. Така че следващите страници – надявам се – ще хвърлят известна светлина към близкото минало, ще помогнат на читателя да се ориентира в реалността и смисъла на случилото се от 1944 години до днес.

Предугаждайки несъгласията на мнозина, особено от по-старото поколение, оставам с надеждата читателят да бъде снизходителен към неизбежните неточности и пристрастни оценки.

АФЕРА ПУБЛИКУВА ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА НА ТОШО ЛИЖЕВ „ПОПЪТНОСТИ“:

НА БАНЯ В „ГЪБАТА” ИЛИ КАК НАРОДНАТА ВЛАСТ Е ПРОСПАЛА ЕДИН ПЕДЕРАСТ

Срещу редицата курни се мъдри солиден едрошрифтен надпис ДАВАНЕТО И ПОЛУЧАВАНЕТО НА БАКШИШ Е УНИЖЕНИЕ ЗА СОЛИАЛИСТИЧЕСКАТА ЛИЧНОСТ. Чета го за не знам кой път, докато като останалите голи мъже греба с таса и се плискам да отмия сапунената пяна. Ходенето веднъж в седмицата на обществена баня освен наложителна необходимост си е и цял ритуал и част от този ритуал за мене е четенето на въпросната мъдрост (или лозунг – както щете го приемайте). Разсъждавам върху смисъла му. Знам, че останалите мъже отдавна не му обръщат внимание, не го забелязват дори. Без съмнение той е адресиран преди всичко към теляците. Спазват ли те тази норма на социалистическия морал, бакшишът е обречен. Поне тук. Но теляците, двама от които сега се размотават без работа сред облаците пàра, явно го приемат като някаква безсмислена декорация. Не ми се вярва партията ръководителка да разчита на подобно средство за изкореняване на „наследството от миналото”. Лозунгът играе ролята на смокинов лист, който прикрива желанието на властниците да поставят „социалистическата личност” под пълен свой контрол. Партията дава, партията взема, никаква самодейност и своеволия – току виж теляците станалати богаташи! (Доколкото си спомням обичайният бакшиш за изтриване на кирта от гърба беше левче. А имаше през соцепохата и такъв плакат–лозунг: КАПКА ПО КАПКА – ВИР, ВИР ПО ВИР – ЯЗОВИР. Мъдра беше партията вседържателка!) А дали – питам се мислено – тези двамата, които лениво се озъртат за поредния клиент, очаквайки поредния бакшиш, могат да четат? Наясно ли са със смисъла? Сетне ми хрумва друго – какво би ми отвърнал другарят теляк, ако го попитам смята ли се за социалистическа личност. Едва се сдържам да не прихна, мъжът от другата страна на курната ще ме вземе за смахнат. Ех, и в банята човек понякога трябва задължително да е сериозен, няма как. А поводи за смях – колкото щеш. Преди да преразкажа най-забележителната история от банското ежедневие тук нека вметна и един въпрос, който ме занимаваше още от първото ми идване в модерната „социалистическа придобивка” до варненската Доктор-Шишкова градинка, баня Гъбата. Строена през 50-те години, когато за простолюдието бойлерът още беше екзотика, с оригинална архитектура, за варненци тя се превърна в забележителност30. Кръстиха я Гъбата заради формата ѝ. От птичи поглед тя прилича на цирков купол. Във Варна имаше и турска баня и гръцка баня, за други обществени сега не се сещам. А след идването си в града, естествено се къпя тук и при един от първите прочити на въпросния лозунг се попитах защо ли партийните шефове не направят Гъбата образцова баня. Колко му е – малко по-височки заплати на персонала, строг контрол и никакви бакшиши! Но дали ще се намерят тогава кандидати да се цанят за теляци, дори за двойна от сегашната мизерна заплата? Едва ли. Подозирам, че такова нещо – образцовост – няма нивга да се случи по простата причина, че партайгеносените придават на лозунгите и плакатните заклинания същия декоративен смисъл на нещо като задължителни кьорфишеци. Че е така ще го осъзная малко по-късно през годините. Бавно и полека – както трудно свикнах с даването на бакшиш. Защото наистина смятах, че унижавам с този жест получателя му. И не бях само аз в онова време на още незрелия социализъм. Мнозина други, включително идващите да се банят в Гъбата, се притесняваха да предлагат парички извън регламентацията и се лишаваха така от желана допълнителна услуга или просто от съвестно свършена услуга. Такъв ще да е бил и бай Стоян, рабфаковец31 изпраксал се за инженер, селско чедо попаднало в града и взело диплом благодарение на преврата през 44-та. Та тази – стъписването пред бакшиша – ще да е причината този добродушен, дълбоко вярващ в комунистическите идеали човечец да се съгласи на предложението на мъжа от другата страна на курната да си изтрият взаимно гърбовете. Бил поласкан от демонстрираното уважение – инженер насреща! – и пръв с охота старателно свалил мърсотията от гърба на новия си познат. Сетне сам се предал в ръцете му. Затъркал го въпросният мъж от раменете надолу, пак нагоре и сетне надолу и все по-надолу. Дланите му нежно се плъзнали по закръглените задни части на пухкавия рабфаковец, сетне бай Стоян усетил нещо, което го накарало да подскочи като ужилен и да се провикне укорно: „Как може така бе, другарю?! Двайсет години народна власт и да има още педераст?!”…

ОСТАВИЛ ДИРЯ ВЪЗПЯТА АНОНИМНО

Кметът на Варна Станой Йонев напусна града. Издигнаха го. На най-високото място – ЦК на БКП. Стана там някакъв заместник-завеждащ отдел. Остави зад себе си едно шеговито четиристишие по негов адрес. Анонимно.

Бяло спретнато площадче

 по средата със клозет.

Тука Йонев за едно мандатче

 блесна като кмет.

Навява спомен за едно детско стихотворение на Ран Босилек. Шеговито пародиране. А става дума за нещо реално – площадчето зад хотел „Мусала”, където на времето се срещаха катадневно запалянковците да обсъждат разпалено мачовете, играчите, треньорите, съдиите. Обикновено вечер там се събираха най-много мъже, част от които оставаха до късна доба да се дърлят до прегракване и поради липсата на отходно място понякога използваха за тази цел съседните входове. Тази изглежда бе причината варненският кмет Йонев, инженер по професия, да прокара и осъществи през мандата си идеята за обществен клозет на това място, в самия център на града. Дребна подробност? Да, но все пак варненци има с какво да го помнят. Какво остави след себе си след години „първият демократично избран” кмет лаладжията Христо Кирчев? Невиждана мърсотия – „хубава Варна”, както се пееше в една песен, заприлича на кучешки кенеф. А рекордьорът по мандати (3 + 1 недовършен) Кирил Йорданов? Един западащ, унил град, навярно републикански рекордьор по броя и големината на дупките в асфалта. Та от там и лепнатият му от варненци прякор – Киро Дупката. Оказа се, че и в новото „демократично” време системата не осигурява добро управление. Както и при тоталитаризма всичко – почти – зависи от личността. А личността в новото време слугува не на обикновените граждани, а на новобогаташите и разните „кръгове от фирми”. Един на едни, друг – на други. В славната епоха на зрелия и презряващ социализъм се слугуваше само на партията ръководителка, но другарите все пак правеха и по нещичко за хората. Сега са вълчи времена. Дори и епиграмки нещо не се чуват за шефовете. Онази, споменатата, за Станой Йонев може и да е позабравена. Затова пък клозетът си стои и върши работа.

И ГРОБИЩЕТО – С НАСРЕЩЕН ПЛАН

Изкачвам се на втория етаж на старата, неприветлива, навярно останала от времето на турското робство сграда от дялан камък до ж. п. гарата, в която се помещава окръжното аптечно управление. Озовал се в кабинета на директора Константинов, премигвам от изненада. Контрастът е рязък, стъписващ: модерно обзавеждане, лукс и разкош. Давам на домакина писмото, подписано от няколко млади специалисти фармацевти до редакцията на „Народна младеж”. Погледът му пробягва разсеяно по редовете – той знае от телефонното ми обаждане за какво става дума. Назначените по разпределение фармацевти в аптеки на Девня и Провадия се оплакват, че директорът не им плаща пътните от Варна до работните места. Въпреки наличието на постановление. Отговорът на Константинов е кратък: постановлението не го задължава да го прави, документът има пожелателен характер, дали ще се плащат пътните зависи от възможностите на предприятието и от разни други фактори. За пожелателния характер съм наясно, а и отдавна не разчитам на емоционални аргументи. Илюзия е да трогна сърцето на този слабичък, дребен – и физически – човечец, излъчващ нескрита досада. Просто го питам, тъй като говори за възможности, колко струва ремонтът и новото обзавеждане на директорския кабинет. Незабавният и прям отговор е 20 000 лева. Дребна сума, навярно предостатъчна за пътните на въпросните млади специалисти за целия задължителен срок на работата им в аптеките на поменатите градчета39. Плюс премиалните за добра работа. Прибирам писмото в куфарчето си и ставам да си ходя. Директорът Константинов произнася многозначително: „Имам план да изпълнявам.” Добавя: „Завишен”. И още: „Имам да изпълнявам и насрещен план”. Неволно правя крачка назад и се втренчвам в лицето на аптечния шеф. Шегува ли се? Навярно доволен от изписаната по лицето ми изненада, той изрича с лека насмешка: „Какво си мислите вие, журналистите, и гробището има насрещен план.” Ако беше извадил пистолет да ме заплаши, нямаше да бъда така сащисан. Защото, уважаеми млади читателю, в онова време насрещен план означаваше да търсиш „скрити резерви” и да се напъваш за някой и друг процент над завишения държавен план. Което за аптеките означаваше повече болни (на практика – пробутване на ненужни лекарства), а за гробището – повече погребения! По аналогия с каменоломната, където във връзка с обещанието за преизпълнение на плана с големи бели букви на скалата бяха изписали ПОВЕЧЕ КАМЪНИ ЗА НАРОДА, в селището на вечния сън би трябвало да е ПОВЕЧЕ ГРОБОВЕ ЗА НАРОДА.

КОНФУЗ С БАБА ЦОЛА

Пак събират актива. Пак ще „подковават” организационните работници. Този път – във ВИНС33, в най-голямата аудитория, а лектор е самата Цола Драгойчева. Докато се наканя да се изнижа, какъвто си ми е обичаят, преди началото, гръмват ръкопляскания и волю-неволю сядам до сътрудничката на другарката Драгойчева, моята стара позната Донка (не съм записал фамилията). Преди години тя бе един от секретарите на ОК на ДКМС в Стара Загора. Запомнил съм я, защото ни покани с колегата и с фотографа, с една дума целия ни екип, у дома си и ни гощава с печени на сач от самата нея катми. На връщане, на път към столицата, се наговаряхме заради тези катми отново да си изпишем командировка до Стара Загора. А сега в залата настъпва тишина. Другарката Драгойчева намества очилата си, разтваря папката с готово написания текст и начева: „Драги другарки и другари! Скъпи добруджанци…” Насядалите чинно в аудиторията активисти озадачено се споглеждат. Още от първите изречения ораторката подхваща успехите на Толбухински окръг. Виждам – някои от слушателите с труд се сдържат да не се разсмеят, други започват да кашлят, в залата се носи приглушен шум. Баба Цола, както всички си я наричат свойски, очевидно сапикясала се, вдига поглед от бумагата и се оглежда: „Донке, къде си? Защо си ми дала папката за Толбухин?!” Бузите на Донка заприличват на божури; тя енергично рови в коженото дипломатическо куфарче. Къде ли се е забутала варненската папка? А катмите бяха наистина много вкусни…

ПЪРЖОЛАТА КАТО ДЕЗОДОРАНТ

В средата на 80-те години, когато настъпи голямата закъсация (държавата бе пред икономически колапс) мъдрото и непогрешимо ръководство на БКП пое курс към самозадоволяване. Излезе постановление на Политбюро, поощряващо отглеждането на животни в личното стопанство, производството на плодове и зеленчуци за собствено потребление. Предприятията, всичките разбира се, държавни, социалистически, независимо от профила си, бяха задължени да вършат същото, както и да откриват цехове за производство на стоки за бита, така наречената ширпотреба. Във варненския корабостроителен завод например правеха казанчета за бойлери и капани за вълци. Вълците на практика вече бяха изтребени, но по неписаните соцзакони на нагаждачеството така се отчиташе дейност. Въпросните вълчи капани, които никой не купуваше, според остроумното заявление на мой познат, служител в администрацията на завода, били с оценка „К”, сиреч на световно равнище. Прекрасно разбирах, че той остроумничи, но все пак го попитах кой и как е оценил така въпросния продукт. Много просто, гласеше отговорът, нашите вълчи капани са най-добрите, най-качествените в България, защото другаде никой не ги произвежда! Подхванато бе цяло движение „Направи си сам”. В центъра на Варна една от търговските улици бе преоборудвана и стъкмена за тази цел. Някои от по-старите варненци може и да не ѝ знаят името, но като им кажеш „Направи си сам”, се сещат за какво става дума. Пояснявам за по-младите: в магазинчетата и работилничките на въпросната улица се предлагаха „полуфабрикати”. Да речем, купуваш си рендосани дъски, дюбелчета и винтчета и в къщи си майсториш шкафче. Занимателно, практично и най-важното – потъваш в битови подробности, нямаш време да мислиш за нерадостния си хал. Такава бе и неписаната, недекларирана цел на партията-ръководителка, която ни връщаше с въпросното постановление в епохата на феодализма. Един мой приятел наричаше това политика на чекиджийството. Грубоватичко звучи, направо казано – мръсен език. Но истинската мърсотия бе другаде и се поощряваше. Ето как. На централно равнище пропагандата за разлика от друг път, когато партията вземаше важни исторически решения, не бе така шумна и натрапчива, залагаше се на „разясняването по места”. Големците плъпнаха из страната да обясняват какво мъдро решение са взели и как народът утре-вдругиден ще влезе в ерата на благоденствието. Във Варна пристигна самият Гриша Филипов, министър-председател, политбюровец. Въпросният другар, роден и живял дълго в СССР, се изясняваше на руско-български (или българо-руски), но не владееше прилично нито един от двата езика. Това, което каза, от трибуната обаче прозвуча ясно и категорично. На въпрос от залата какво ще стане с природата, с екологията, ако наистина нацвъкаме (глаголът, разбира се, бе друг) навсякъде свинарници, големецът отсече: „Миризмата на пържолата, другари, ще заглуши миризмата на лайната.” Кратко и ясно.

КАРЛОС ЧАКАЛА СЕ ИЗПРАКСВАЛ ВЪВ ВАРНА

Откритието не е мое. Научавам любопитната подробност от Веселина Томова, млада и нахъсана журналистка в първите години след дворцовия преврат, която срещам на партера в СДС пред редакцията на вестник „Демократ”65. С тържествуващ глас Томова ми съобщава откритието си, че не кой да е, а самият Карлос Чакала е пребивавал във Варна и се е обучавал с група други терористи. Къде? В общежитието на ВиК, отсича колежката с блеснали очи, доволна от находката си. При строга секретност, разбира се. За сведение на по-младите читатели: Карлос Чакала бе име легенда през 70-те и 80-те години, терорист № 1, неуловим конспиратор, търсен от западните секретни служби по целия свят. Венецуелец, роден през 1949-та в комунистическо семейство (доказателства не са нужни, истинското му име е Илич, а двамата му братя – Ленин и Владимир; какво се получава от трите?), член по едно време на Националния фронт за освобождение на Палестина, по друго време приел исляма, по трето – обявил се за атеист, марксист и борец срещу империализма. Смята се за доказано, че многократно е посещавал България между 1975 и 1981 година. Тогавашният и настоящ – 1990-та – шеф на ВиК, Варна Филчев просто изгонил обитателите на общежитието и пръснал маса народна пара за телевизори, килими и разни други екстри, изобщо създал човекът прекрасни условия за обучението на събратята по идеи и борба „водопроводчици”. Нищо чудно обучението да е водил самият Карлос. Но това си е мое предположение. Месец-два след откритието на Томова, сам попадам на находка. В ръцете ми е прелюбопитен документ. Според него шефът на ВиК Филчев е купил от СССР огнестрелно оръжие – карабини и пистолети. Не ще да е за запушване на огромните пробойни във водопроводната мрежа (70-80 процента от питейната вода се губи по пътя си до домовете на варненци). Нося копие на окръжния прокурор Лъчезар Добрилов. След няколко дни при среща по друг повод той ме осводомява, че проверка няма да се прави, тъй като оръжието било за ловни цели. Пъдпъдъци ли ще бие? Показвал съм документа на специалист от полицията и знам, че с карабините от километър може слон да се повали. Да не би другарят Филчев да е ходил на сафари в Африка? А и с толкова пушкалà – цяла ловна дружинка ли е водил? Е, няма да го докоснат прокурорите, разбира се, защото там, във ВиК явно много смърди. Работниците искат да свалят директора? Стачкуват? Викат „оставка”? Ами да си викат. И СДС пази драгоценната особа на другаря Филчев – лично председателят Кирчев отива да го спасява в София. При самия Тренчев. И от централата на „Подкрепа” идва интифа във Варна – кротувайте, ние си знаем работата, ще го свалим когато му дойде времето. А Филчев, който подобно на цар Гено е един от несменяемите местни феодалчета, наистина има нужда от време, за да замете следите и се подготви за следващата си роля. Сигурно е благодарен на седесарския шеф, та вече и зловреден слух са пуснали – превел на сметка в Първа частна банка 50 000 лева. Сметката не била на името на Кирчев, но на нея постъпвали и други парички от други благодарни другари. Може и да е клевета. Може да е толкова вярно, колкото лансираното от разни източници твърдение, че Илич Рамирес Санчес е работил за МОСАД. И това вероятно няма да го узнаем никога. Сигурното в епилога на тази история е, че Илич Рамирес Санчес, сиреч Карлос Чакала си почива на старини в един френски затвор с доживотна присъда. А баш демократът Кирчев, след като се изстреля във висините на политиката – кмет на Варна, депутат…- за да няма съмнение какъв самоотвержен борец срещу комунизма е, напълни книжарниците с дебел том…интервюта. По признанието на авторката (интервюиращата) варненската писателка Веселина Цанкова всичко около книгата от „а” до „я” е платил интервюираният. Чиста работа.

Afera.bg