Кмете, а ти знаеш ли, че съм педерастка?

Вчера варненският кмет Кирил Йорданов написа отворено писмо до съгражданите си, в което обяснява ала Марк Твен, че слуховете за неговата смърт са силно преувеличени.

Кирил Йорданов, който обикновено е твърде премерен и бяга като дявол от тамян от вадене на показ на личния си живот, очевидно е излязъл от нерви, за да се реши да обясни публично на варненци, че всички слухове по отношение на здравословното му състояние са абсолютна лъжа.

Една уважавана от мен колежка от “Дарик радио” атакува кмета, че ходът му е чисто пиарски гаф, и че обясненията, че един слух не е верен, просто го прави по-значим. В тезата и безспорно има резон, но когато живееш сред добри и широкоскроени хора, които не си чоплят по цял ден носа, измисляйки как по – успешно да храчат по някого, за да придобият и те някаква евтина значимост.

Тук, в реалността на дивашкото българско племе, комплексирано до невъзможност и заето единствено с фундаменталната задача да обругае другия, да му бръкне в чинията и в окото, да го охули, само защото е по-ярък и цветен, важи неписаният закон – бий, за да те уважават!

Слухът за тежката болест, която мори кмета Кирил Йорданов ескалира веднага след изборите – чакал донор за трансплантация на черен дроб, бил се записал вече в болница във Франция, отслабнал бил драстично…

Лично аз съм чувала всички тези неща от различни гласове, нямащи даже и допир помежду си като ранг, класа или манталитет.

По-нататък някой изкривен мозък реши, че болестта не е достатъчна и по кюшета и ъгли се зашушука – абе, вие знаете ли, че кметът се дрогира. Айде бе! Сериозно?! Ама, как да не е сериозно, аз дори знам кой му носи коката и къде…

Когато подобни неща ги знам аз, те няма как да не стигнат и до най-близките на този, за когото се говорят. В такива случаи приятелите те гледат странно, вторачено и аха-аха да те питат директно, но изведнъж ги обхваща нетипичната за българина деликатност и просто подхвърлят загрижено: “Как си?”.

Попадала съм в ситуацията на кмета Кирил Йорданов. Чувала съм за себе си такива неща, че ако в началото побяснявах от безсилие и яд, с времето се смея искрено и с глас. На мен не ми пука, но когато майка ми със свито сърце ме питаше – вярно ли е, че взимам по 800 марки на ред, настина ли участвам в групови оргии, и всъщност педерастка ли съм или не, за първи път съм съжалявала, че не съм бригадир на наказателна бригада за да размажа като червеи идиотите, измислили всички тези нелепици.

Всъщност, за педерстката го измисли не кой да е, а бившият главен секретар на Община – Варна Станка Райчева, която на една кметска оперативка, търсеща всякакъв начин да ме дискредитира за това, че бях извадила всичките и бакии на показ, като първа точка в дневния ред се обръща към кметския екип с безумните думи: “А вие знаете ли, че Веселина Томова е педерастка?!”

Може и да звучи смешно, но е отвратително.

Точно толкова отвратително, колкото масовата мълва, която беше пусната преди местните избори за кандидат-кметът Христо Кирчев, че е болен от рак и му остават два-три месеца живот.

Българинът мрази всеки, който е по-цветен и по-различен от него. Българинът ненавижда успелият, защото в неговия успех съзира собствения си провал. Българинът няма широтата на духа да признае, че някой е по-добър от него, че може повече, че съдбата го избрала в този момент да бъде на върха. Българинът лока ракията, плюе наред, храчи по всеки и никога, ама никога, не се вглежда в себе си за да види, че цялата тази омраза, негативизъм и отрицателна енергия се връща със злокобна сила срещу него.

И в цялата тази история няма разлика между т.нар. обикновени хора и още по т.нар. интелигенция.

Вчера чух как едно висше ченге в спор с добросъвестен полицай прави същото. Полицаят си позволява да му каже в очите, че докато той си скъсва гъза да гони престъпници, висшето ченге само пие кафе и се чуди каква интрига да скрои, на което ръководния кадър използва “железния” аргумент – к’во ще ми говориш ти на мене, бе, като една жена не можа да завъртиш покрай тебе.

Когато у нас спориш с някого по професионални теми, и този някой няма как да те обори, моментално вкарва в употреба аргументи от личния ти живот.

Не, че така става по-значим. Но поне е доволен, че те е изпръскал с калта си.

Някой може и да възрази, че живеем вече по европейски модел, че трябва да бъдем толерантни, и че трябва да “убиваме” простака с възпитание.

Тия тинтири-минтири в тази балканска държава, пълна с диви, злобарски и завистливи субекти, не вървят.

Тук трябва да биеш, за да те уважават. Трябва да удряш по масата, за да те разберат. Трябва да викнеш, да изкрещиш гласно, за да чуят твоята истина.

Защото, иначе възпитаното ти мълчание ще потъне в лепкавата гнус на хилядите безумия, изречени по твой адрес.

Цялата тази криворазбрана “етика” ни е докарала дотам – хайде, да замълчим, защото са колеги, хайде, да не влизаме в спор, защото ще им паднем на нивото, хайде, да отминем все едно не сме чули, защото по-умния отстъпва…

Тоя филм тук не върви. И никога не е прожектиран.

Колкото повече мълчиш и отминаваш с пренебрежение злият, завистливият и войнстващото бездарие, толкова повече ги легитимираш.

В Европа на всичко това може и да му казват, че не е бон тон.

Тук само ако скръцнеш със зъби на зловистника, той се свива като мишка. Защото толкова му е куража – да бъде “Смело сърце” единствено по кюшетата. Такъв разбира само от шут. И от удар в междуочието.

Ботев ли не е знаел защо изревава “А вий, вий сте идиоти!”.

Или Левски, забивайки като пирони четирите въпросителни след “Народе”.

А варненският кмет Кирил Йорданов вчера просто написа обръщение към варненци пълно с характер и истинска емоция.

С което показа, че е пич.

Веселина Томова