Кинжал/ко/
В интервю за Фрог нюз президентът Желев, когото тогавашните му противници обичаха да обиждат на „жаба”, отново ни показва защо ги „ручахме жабетата”.
Няма да влизам във фундаментален спор кой е по-виновен за умъртвяването на „синята идея”и забавянето на промяната, която е могла да бъде приключена още през 1995 г., както казва той ( само по себе си това календарно избистряне на хипотезата със задна дата повдига въпроса- защо не през 1996 г. или да речем, през втората половина на 1994 г, да не би да е имало някакъв петилетен план на партията-плановик, за който не знаем?).
Ще коментирам само нещо от казаното в интервюто, което знам от първа ръка, защото съм негово живо опровержение. Това е сработилата по онова време пропагандна „хватка” по отношение на пробутаната на обществото измислица за съществуването на някакъв кръг „кинжал” .
Бих могъл да продължа аналогията и с още нещо, колкото лично, толкова и обобщаващо: с подигравката, че като директор на БТА съм се бил” барикадирал” в кабинета си, за да не ме уволнят. Тази жилава оплювка си живее свой живот и днес, макар да няма нищо вярно в нея, а което е по-важно – няма и нищо логично като основание. Нима един толкова „влюбен” в поста си чиновник би се карал с всички началници в държавата, вместо да им се подмазва?
Моя милост беше един от визираните петима „участници” във виртуалния кръг „кинжал”, в който по право на Едвин Сугарев вероятно се падаше честта да бъде най-видният представител на невидимото зловещо звено за сваляне на властта ( макар йерархията в рамките на кръга да не се указваше, но се подразбираше, все пак Едвин беше обявявал гладна стачка срещу Желев).
Без да назовава имена, но с пределно ясни алюзии ( бях посочен като „директор на агенция с опит в Близкия изток”) вестникът на червените „Дума” пусна на първа страница през пролетта на 1993 г. една пълна измислица с тон и съдържание на ръба на фейлетона, която лансираше „новината” за създаването на злодейски заговор срещу (прекрасния кабинет) Беров. Кръгът от заговорници се казвал „Кинжал” ( имаше и превод на английски, за да се досещат другарите по селата, че тая работа няма как да мине без онези гадове, говорещи английски).
Излизаше, че срещу могъщата държава, въоръжена с пълното единодушие между изпълнителна, законодателна и президентска власт, плюс пропагандна такава, са се опълчили един поет, журналист, режисьор…И с какво тези критици заслужиха честта- с твърденията си за пагубния характер на управлението, което днес всички признават ( като за някакво неизбежно природно бедствие)?
За всеки здравомислещ човек беше ясно, че изобретяването на „Кинжал” в анонимна статия на „Дума” е доста тъпа лъжа. Някаква злобничка подигравка, плод на Тяхното чувство за хумор. Но „партенката”, както на казармен език се казват подобни миризливи лакардии, не само не отиде на боклука, но беше ентусиазирано подета от коментатори, политици, анализатори и присъдружните им медии. Направо си я сложиха в рамка като ковьорче, толкова им хареса.
Няма как да съм бил член на нещо, без да знам, при това на такова „нещо”, за което би трябвало да бъда най-малкото разпитван, щом ще свалям властта чрез заговор- цяла България „знаеше” вече, само прокуратурата не ?!
Желев обаче, когото заливаха първоначално с помия именно в „Дума” ( помия, често пъти изсипвана в гръцки медии със спомоществователството на другарите разузнавачи, изливаща се после обратно оттам по страниците на българските медии, препрана като чиста вода ненапита) , не само взе на въоръжение „кинжала”, но и продължава да боде с него пропагандния балон в наши дни.
Щом е такъв любител на конспиративните теории, Желев би трябвало да отговори на въпроса защо изобщо назначи човек на „врага” като Бриго Аспархов (първата работа на Аспарухов след уволнението му през 1997 г. беше веднага да се запише за член на БСП и едновременно с това да се кандидатира направо за председател на партията!). Неговото назначение предизвика първия видим разрив на Желев със СДС- толкова видим, че през януари 1992 г. започна замерянето с декларации от посинелия (временно) екран.
През онези близо 6 години, когато България беше препъната, а руските посланици в София ги награждаваха в Москва с ордени за големи заслуги към родината им за отлично свършена работа ( като Александър Авдеев), Желев бранеше острието на червените в своя тил като най-милото му оръжие.
Бившият шеф на отдела по (дез) информация, дългогодишен кадрови офицер от „гръцкото направление” в разузнаването, издигнат от Желев в ранг на най-недосегаемия му съратник в администрацията, трябва да е бил с нещо изключително ценен. Дори ролята му на водач на откровено превратаджийския ход с обвиненията срещу правителството на Филип Димитров за незаконна дейност по износ на оръжие (друг отлетял в небитието балон), не разклати позициите на др. разузнавач.
Ето на този въпрос Желев упорито не отговаря. А и никой не го пита.
Отговорът е пред очите ни: пропагандата, усмиряването на гражданското общество чрез системна дезинформация, явно е била най-важната задача през т.н. преход. Щом като Желев с такава готовност гълта партенката за „кинжалите” и никак не му присяда, не бива да се учудваме, че ги „ручахме жабетата”.
Иво Инджев