КЕВОРК КЕВОРКЯН: НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ ЛЪЖЕ И ФАЛШИФИЦИРА
– Г-н Кеворкян, от две седмици водите тежка задочна дискусия с Недялко Йорданов в интернет медиите. Какво я провокира?
– За мен тази полемика изобщо не е тежка, а по-скоро тягостна. Не е никак приятно да виждаш, как един известен поет клевети нахално, сетне лъже също толкова нахално, а накрая и фалшифицира съзнателно официални документи. И всичко това заради факта, че осъдиха синчето му Недялко Недялков за клевета – осъдиха го деветима български съдии на три съдебни инстанции. И вместо да се примири и да приеме решението, този нахалник заяви, че „ченгета“ са го осъдили – по този начин наклевети и обиди и деветимата съдии. А отгоре на всичко, отново публикува жалкия си клеветнически материал. Това е безпрецедентно нахалство и арогантност, това е нечувано предизвикателство към съда…И изведнъж и татко му се включва в арията на клеветата, смятайки може би, че дуо клеветници ще са по-убедителни.
Ето хронологията на тази позорна за Недялко Йорданов история.
Явява се той в предаването на Диков по Нова телевизия и храбро заявява, че „известен телевизионен водещ“ бил написал донос срещу него. Не споменава име, но понеже е известно, как страстно обича да се самогероизира, реших да проверя, вярно ли е твърдението му.
Написах писмо до Комисията по досиетата и получих следния отговор: „В централизирания архив на Комисията не съществуват никакви сведения срещу Недялко Йорданов, включително и такива, които биха могли да бъдат свързани по някакъв начин с Вашето име.
Спрямо г-н Йорданов е регистрирано дело, което е архивирано още през 1968 година и впоследствие не е работено по него.
Комисията не може да потвърди изнесените в публичното пространство от г-н Недялко Йорданов твърдения, отнасящи се до известен телевизионен водещ“.
И така, стана ясно, че Недялко Йорданов е един банален лъжец, който иска да се героизира с късна дата. Между другото, в писмото на Комисията откриваме една важна подробност: след 1968 година никой не се е занимавал по никакъв повод с него – оставен е спокойно да гради кариерата си на самопровъзгласил се дисидент. А и доколко разбрах, и преди това не е имало интерес към неговата героична персона. И няма как да е иначе: Недялко произлиза от здраво комунистическо семейство и независимо от известни неразбории около личността на баща му, за които мога да ви разкажа по-нататък, той винаги е имал реномето на луксозен галеник на комунистическия режим. Това е абсолютно сигурен факт, колкото и Недялко да иска да го възприемат като някакъв „дисидент“, за някакъв инакомислещ. Няма подобно нещо – дисидентите в онова време не заемаха по пет поста едновременно, каквато привилегия е имал нашия герой. Той е бил едновременно директор, главен художествен ръководител на Бургаския театър, главен редактор на алманаха „Море“, бил е и Секретар на Съюза на писателите – все хубави номенклатурни позиции, а Секретарите на Съюза бяха и номенклатура на ЦК на комунистическата партия.
Но понеже Недялко се мисли за друго, няма как да не преиначава истината и в това отношение. На едно място признава, че е бил Секретар на писателския съюз, но не получавал заплата! Те го питат дали е бил важна номенклатура, а той говори за заплати! Това е жалка комедия.
И не се сеща, че други поети, към които той винаги се притурва, никога не биха ги направили Секретари или да им доверят други номенклатурни постове – кога Константин Павлов, например, щяха да го направят секретар или главен редактор? Никога, разбира се…
– Какво се случи след писмото на Комисията по досиетата?
– Ето какво. Вместо да си наляга парцалите, задето е излъгал толкова жалко, той тръгна да фалшифицира, и то без никакви притеснения. А аз си мислех, че той ще си замълчи и ще си гледа песничките славни. А той – точно обратното, направи една направо мерзка фалшификация.
Понеже синчето му разполага със сайт и вестник, Недялко си мисли, че може да уплаши някой. Преди доста време веднъж вече им казах на тия двамката, че могат да плашат само гаргите – и после осъдих сина му за клевета.
А такава тъпа фалшификация отдавна не бях виждал.
Недялко Поета публикува един документ от архива на ДС и храбро заявява, че той се отнася до него. Абсолютна лъжа, позорна за човек, който се занимава с литература.
Ето ви писмо от Комисията по досиетата, което напълно опровергава Недялко и категорично потвърждава, че лицето, за което се отнася въпросният документ, не е с имена Недялко Йорданов.
Храбрият поет се опитва да се намърда в един документ, който изобщо не го визира, представяте ли си. Виждал съм всичко, но такова чудо – не.
Изглежда е бил напълно паникьосан от лъжата, изречена от телевизионния екран, и е решил по някакъв начин да я замаже – и как го прави? Като се намърдва напълно нелепо в един документ! Е, кой ще му прости това нахалство!
Да се вмъкнеш в някакъв документ, който изобщо няма никакво отношение към теб, за да замажеш лъжата си – това е толкова бездарно, но и подло…
Това са фактите: Недялко лъже от екрана, а сетне лъжата му е надградена и от една фалшификация. Това е една манипулация, която е рядка дори за нашите безжалостни времена.
– Защо, след като бяхте толкова любезен със Сашо Диков, когато му гостувахте, той се включи в кампанията срещу вас, като безкритично даде думата на Недялко Йорданов?
– Де да го знам пък тоя, какъв вятър има в главата му. В неделя имам „Право на отговор“ в Нова телевизия и може и да го попитам. Но да си вдигнеш задника и да отидеш чак до Бургас, за да продуцираш една клевета, си е направо подло. Има водещи, които са си нещо като фураж за клеветници – подхранват ги – а те си мислят, че ще станат нещо.
– Защо, според вас, след като беше публикуван документа, че в архивите на Държавна сигурност няма доноси срещу поета Йорданов, кампанията му продължава, вместо да приключи?
– Какво друго му оставаше, след като го хванах по бели гащи.
Смайващо е нахалството му. Писмото от Комисията по досиетата е от 29 септември – но Недялко и на 2 октомври продължава да твърди, че има донос срещу него. Много е объркан. Така може да лъже и до второ пришествие, или поне до първото заседание на съда, където трябва да обясни лъжата и фалшификацията си.
Донос срещу Недялко няма. Обаче има един истински донос на Недялко Йорданов срещу мен – отправен до шефа на телевизията, както и до Секретариата на ЦК на БКП, възможно най-високата камбанария по комунистическо време. Това е точното място, където галеник на номенклатурата като Недялко може да отпрати доноса си. Това се случва на 26 май 1988 година заради едно мое интервю във „Всяка неделя“ със сестрата на предадения и убит поет-партизанин Атанас Манчев. По този повод Недялко праща доноса си направо в Секретариата на ЦК!
И през ум не му минава да поиска думата във „Всяка неделя“, за да изложи гледната си точка – нищо, че там с пълна сила вървят рубрики като „Искам думата“, „Право на отговор“ и „Полемика“.
Недялко не си губи времето с такива лигавения, на него му е нужна партийната балтия да се стовари върху „Всяка неделя“.
И вижте, какви превращения преживява този нежен поет. През 1996 година, осем години след като ме е наклепал в ЦК, същият Недялко казва за анкетната книга на Антон Стефанов „Легендата „Всяка неделя“ и нейните герои. 77 свидетелства“ следното: „За мен „Всяка неделя“ бе една необходима трибуна, а за българина − част от битието му.Тя бе може би единствената възможност да заговорим публично на целия народ, а народът да ни опознае по-отблизо…Бих оприличил програмата на вентилатор, който раздвижва застоялия въздух в стаята…“
А през 2006 година, в книгата си „От себе си не си отивай“ казва: „В крайна сметка Кеворк е един изключителен журналист и по-нататък през годините го доказа по най-категоричен начин. И неведнъж ме канеше в неговото на два пъти възстановявано предаване. И дори ме защити /според мен искрено/ от наглостта на един вулгарен млад негов колега, когото нямам намерение да увековечавам“.
Е, да, Недялко е натоварен от Небето да увековечава, това е ясно. Аз пък съм „изключителен“, а пък „Всяка неделя“ е „единствената възможност да се заговори публично на целия народ“. Това обаче не пречи на Недялко да ме наклепа направо в Секретариата на ЦК на БКП – вместо да се възползва от трибуната, която раздвижва застоялия въздух.
– Кой е колегата ви, за когото Недялко Йорданов споменава?
– Колегата, когото Недялко не иска да „увековечи“ е Мартин Карбовски, с когото работехме във „Всяка неделя“ между 2002 и 2005 година и с когото донейде си развалих отношенията, понеже в един лют спор в ефир защитих Недялко. Той се държа предизвикателно с Мартин, наричаше го „Търговски“, а пък Мартин му викаше „Недодялков“. Ако не се бях намесил, при това доста остро, Мартин щеше да го смачка, такава нетърпимост имаше между тях. Вероятно тя се дължеше и на едно кратко стихотворение от малката книжка-проект на Карбовски, озаглавена „Протест срещу квазиреволюционната геронтомодерната менструална ендекарска поезия“.
А въпросното стихотворение беше:
„Недялко яде лайна в НДК.
Там той и стихове чете.
Не мога да повярвам –
такава немарливост:
дори устата си не мие,
след като стихове е чел“.
Тогава, през 2004 година то ми прозвуча доста вулгарно, и затова защитих Недялко. Сега обаче не бих го сторил – особено след мръснишката полемика, в която ме въвлече.
Но да се върнем в 1988 година, когато Недялко вдъхновено ме клепа пред Секретариата на ЦК.
За разлика от него, аз няма да си измислям или натъкмявам удобни документи – а направо ви насочвам към собствената му книга „От себе си не си отивай“, към главата „Аферата „Богомил Райнов“ / стр. 420 – 461/.
Както се полага на човек, който увековечава, а пък и пиеси пише, Недялко е създал цяла антична драма около един простичък факт: едно мое интервю със сестрата на поета-партизанин Атанас Манчев, която и до ден-днешен търси истината за неговият предател.
Отидох в Бургас и направих интервю за поета Манчев, толкова. Да, интересувах се, между другото, и от причините за гибелта му.
Защо ми е било нужно да го правя, защо съм го направил, след като нямало кръгла годишнина от убийството – това пита в книгата си Недялко, който минава за човек с будна гражданска съвест.
Значи, според него, истината за предателството не може да се търси на 44-та годишнина от смъртта на поета, представяте ли?
Значи, пак според Недялко, не бива да чуем и мнението на сестрата на предадения Манчев – Недялко можем да го чуваме от сутрин до вечер, обаче сестрата на погубения Манчев – не!
И сяда наш Недялко да пише доноса си за мен до Секретариата на ЦК.
Годината е 1988-а, облаците над „Всяка неделя“ се сгъстяваха все повече. По поръчка на партийните власти вече беше минало обсъждането в Съюза на журналистите, целта на което беше да ударят балтията на предаването. За чест на участниците в обсъждането, някои от които все още са живи и здрави, те не се подадоха на указанията и защитиха „Всяка неделя“.
В комунистическия орган „Работническо дело“ излезе критична статия на Владо Каракашев.
Малко по-рано секретарят по пропагандата на ЦК на БКП също се обади на едно партийно съвещание, като попита докога ще продължава излъчването на предаването.
Живков се беше разсърдил много за московските ми трасета, в които участваше елита на съветската промяна, главно хора от кръга на Виталий Коротич, които Живков наричал „огонките“, и т.н.
А един Недялко, точно в този момент, клепа програмата направо в ЦК – понеже съм си позволил да правя интервю за предадения
Манчев. Това е същественото – останалото са драматургични пискюли.
В доноса си той настоява – цитирам – „Да се потърси най-строга отговорност от Кеворкян“!
Ега ти позицията, ега ти храбростта!
А вратата на „Всяка неделя“ беше винаги отворена за Недялко. Шефът на телевизията Любомир Павлов вече ми беше казал за доноса му срещу мен, но Недялко винаги получаваше време в предаването ми – въпреки че с доноса си се беше опитал да провокира подъл удар срещу „Всяка неделя“.
Не успя, и дори в книгата си съжалява, че не му обърнали внимание.
– Какво се случи всъщност в онова интервю?
– Ако имах една десета от отмъстителността на Недялко, през 1988 година щях да отида до край в интервюто. Питах сестрата на Манчев, знаят ли кой е предателят му; тя отговори – „Да“ и това беше всичко.
Доста активни борци от Бургас след това ми бяха бесни – но аз не мога иначе. Пък и ми стана жал за Недялко.
Сега, вече 26 години по-късно, той и това не може да разбере.
Дори в доноса си до Секретариата пише неща, които са направо недопустими за човек, който претендира за някаква гражданска позиция, цитирам от собствената му книга: „Ако интервюто със сестрата на Атанас Манчев, водено лично от Кеворкян, беше излъчено на живо, все още той би могъл да се ОПРАВДАЕ… Но това е видеозапис и Кеворкян е имал достатъчно време да го ОГЛЕДА, СЪГЛАСУВА, ПРОВЕРИ И ЕВЕНТУАЛНО СЪКРАТИ…“
Ега ти гражданската доблест – трябвало да СЪГЛАСУВАМ?
С кого, бре – с комунистическият ЦК ли, където си пратил доноса си?
Другарят Недялко и досега не може да схване, че във „Всяка неделя“ не си играех игрички, като тия в българския театър.
Не го казвам аз – 77 най-знаменити български личности са го казали в една книга, която и синчето му преиздаде. И той е между тях там.
Между другото, читателят на споменатата му книга „От себе си не си отивай“ще бъде изненадан да разбере, колко добре е запознат Недялко с ченгесарските похвати.
– Какво имате предвид?
– Сега ще припомня само една подробност: в книгата Недялко пише, че имал чувството, че подслушват телефона му. Затова и той си записвал телефонните си разговори с едно касетофонче. Например, говори с Левчев и записва разговора!
Абе, Недялко, ти си бил една малка политическа полиция, бе, човече!
Отгоре на всичко, по някое време започнал да крие касетите със записите, понеже един-два пъти ченгетата влизали в дома му и изчезнали някои касети. И какво е имало на тях? Какво са научили ченгетата за наивниците, които са разговаряли с Недялко по телефона?
Както би се изразил Карбовски – Недялко, много лайна ни караш да изядем покрай теб.
– БЛИЦ вече излъчи онова интервю със сестрата на Атанас Манчев от 1988 година, то лесно може да се открие в сайта на агенцията. Не виждам нищо особено или осъдително в него?
– Не виждаш, защото не се хващаш на манипулациите на Недялко. Той толкова е спекулирал с това интервю, че е подвел дори мен. А и доносът му до Секретариата на ЦК на БКП, който прочетох едва през 2006 година, ми беше внушил, че в интервюто може би има нещо, което наистина е засегнало Страдалеца Недялко.
Не бях гледал записа на интервюто от много отдавна, от 1988 година – и сега останах смаян. Недялко – и в книгата си, и в доноса си – ни внушава, че имаме работа с някаква озлобена жена, обсебена от идеята на всяка цена да разобличи предателя на Атанас Манчев.
Недялко създава във фантазията си една фалшива драматургия: как интервюто прекъснало внезапно, как публиката не получила отговор на въпроса „Кой е предателят?“, как Бургас бил настръхнал след интервюто, и пр.
Какъв фантазьор, Боже! Смаях се, когато гледах сега записа на интервюто.
Вместо чудовището, представено ни от Недялко, видях една лъчезарна, одухотворена жена, от която извираше само едно: любов към убития й брат. Никаква омраза, никакво желание за мъст, нищо от онова, което рисува Недялко.
И къде е видял във финала на разговора внушенията, за които ме наклепва в Секретариата на ЦК на БКП?
Въпросът ми за предателството е зададен съвсем между другото – и съвсем не е последен. Очевидно е, че не искам отново да наскърбя жената.
Отговорът й също е бърз и незлоблив – трае всичко на всичко 5 секунди, от които Недялко прави десетки страници, изпълнени със злодейства, коварства и главно – негови страдания.
Това вече наистина ме обиди – досега се надприказвахме, кой колкото може. Обаче сега изпитвам обида за самата ни литература от тази спекулация на нежния поет Недялко.
Натрапената ми от него полемика отдавна не ми е интересна, тя започна с една клевета на Недялко – и вече доста дни, след като я изрече, той не можа да я докаже, независимо, че я гарнира и с една сочна фалшификация. Няма и да може.
А в това време някои хора са страдали – не толкова артистично, колкото семейството на Недялко Йорданов, но не по-малко.
Седях пред компютъра и гледах за сетен път интервюто на сестрата на Манчев, поразен от пресметливото упорство на Недялко – когато джиесемът ми звънна. Обаждаше се жена, която се представи като Станка Тишева.
С известно усилие схванах, че това е сестрата на Атанас Манчев – но не Мария Вълканова, с която се бях виждал преди четвърт век – а другата, по-малката му сестра. Да си призная, дори не подозирах за съществуването й – оказа се, че е на 86 години; жива е и Мария, тя пък била на 92 години.
Станка беше бясна. Тя смята, че навремето, през 1988-а, съм скрил истината за убийството на брат им. И досега е убедена, че тази истина, както и страданията на тяхното семейство, са останали неизвестни за обществото. Опитах се да й резюмирам полемиката досега, но се оказа, че тя не чете сайтове – а онова, което беше видяла в един вестник я беше възмутило. Не бях чел тази публикация, но казах на г-жа Тишева, че съм готов да й предоставя думата.
На вечно увъртащият Недялко Йорданов това пак няма да му хареса. Но когато нахално твърди, че родствениците на убития Манчев са съсипали семейството му, аз пък смятам – без да претендирам, като Недялко, че се обливам всяка заран с кофи гражданска съвест – че трябва да ги чуем и тези хора.
Недялко винаги е бил нечий галеник, но не знам да притежава и нотариален акт върху тайните на Историята. Затова ще разговаряме със Станка, ще се опитаме да разберем и нейната истина.
Отсега знам, че Недялко ще оспорва това право на сестрата на Манчев. И никак няма да му е приятно да се ровим в прашните документи за убийството на Манчев.
Всъщност, читателите ви сами могат да видят интервюто със сестрата на Атанас Манчев от 1988 година – и сами да преценят, колко почтени са игричките на Недялко Й.
– Вие вече анонсирахте, че ще ни срещнете със Станка, какво очаквате да научим от нея?
– Нека просто да я чуем, нищо повече, защото не само Недялковци страдат.Тя иска да ни разкаже за един прелюбопитен документ: „Доклад на Комисията по обследването на ръководни кадри в Бургаски окръг“. То е извършено през 1950-51 година. Членове на Комисията са били Георги Чанков, Георги Цанков и Станко Тодоров. Няма да е излишно да разгърнем страниците на този Доклад – оттам ще видим, каква е била Технологията на злото.
– Вие пуснахте в БЛИЦ и декларацията, с която Недялко Йорданов се разграничава от БСП?
– Е, нека хората да видят, колко убедително този галеник на БКП се разграничава от БКП – след Преврата на 10 ноември 1989 година. Е, изчаква малко, все пак.
Смешното е, че тази декларацията бе излъчена пак във „Всяка неделя“, която уж е причинила толкова страдания на Недялко, на 30 септември 1990 година. Не някъде другаде.
С подобни декларации страхливците се спасяваха от привидно потъващия червен кораб.
Ако Недялко беше прочел пламенната си декларация дори само ден преди Преврата на 10 ноември 1989 година, тя щеше да бъде безценна.
Обаче Недялко я прочете във „Всяка неделя“ цели 10 месеца по-късно.
Повече от 300 дни е размишлявал, преди да се осмели да каже нещо срещу любимата си Партия.
Но какво да очакваме от човек, който през януари 1990 година отива заедно със „Синята“ агитка да кряска пред дома на довчерашния си опекун и благодетел Николай Жишев, първият секретар на Окръжния комитет на партията в Бургас – свидетелството е на поета Минчо Минчев.
– Каква все пак е истината за убития поет Атанас Манчев?
– Не знам, склонен съм да вярвам на Недялко, който се бори за името на баща си от десетилетия. Но не е излишно да чуем и други гласове. То и истината за предателят на великия поет Никола Вапцаров също не е ясна. Твърди се обаче, че предателят му е секретар на Партията от Бургас. В този край е било страшно, наистина.
– В отговорите ви към публикациите на Йорданов изглежда, че спестявате много неща? Какво остава неизказано?
– Е, да, около Димитровден мисля да пусна някои неща. Засега е достатъчно, че в профила му се очертаха – без никакво колебание – една тлъста лъжа и една фалшификация.
В. Шоу