КЕВОРК КЕВОРКЯН: БЯХ ЗАОБИКОЛЕН ОТ СВЕТЦИ, НО ОСТАНАХ НИЧИЙ

Кеворк Кеворкян е един от най-известните журналисти, емблема на телевизията, водещ на програма „Всяка неделя“, най-популярното предаване в историята на БНТ. Разговарял е със светила като Инокентий Смоктуновски, Сергей Герасимов,  Сергей Михалков, Людмила Гурченко, Гари Каспаров, Уилям Сароян, Херберт фон Караян, Жоржи Амаду, Шарл Азнавур, Ив Монтан, Джани Родари и много други.

Във „Всяка неделя“ се разгаря и най-големият медиен скандал в годините на тоталитаризма – след интервю с академик Николай Амосов, който, предизвикан от Кеворкян, заявява, че най-фалшивият лозунг е „Пролетарии от всички страни, обединявайте се“.

Днес Кеворкян пише книги и коментира обществени и политически теми. Рядко дава интервюта, но се съгласи да да направи анализ на днешните телевизии.

-Гледате ли телевизия и какво мислите за днешната телевизия, г-н Кеворкян?

-Няма кой да дръпне спусъка – това окончателно стана ясно още преди години, когато телевизиите започнаха да затъват в тресавището на лекомислието и угодниченето, което, отгоре на всичко, очевидно им харесваше. И накрая изпаднаха във Великата Ера на Лъжата и без нея вече не могат да съществуват. Вдигат врява за незначителното и гонят Михаля вместо Истината. Истината все повече ги плаши. Накрая ще се окаже, че телевизионната боза сякаш е по-честна от другото, което трябва да минава за сериозна телевизия. Тия пък, които претендират, че я правят, тихомълком се отказаха от смешноватите си твърдения, че представят „цялата истина“ или пък „всички гледни точки“ – сетиха се, че дори самият Господ не може да осигури подобен разкош. И вече не си правят труда да крият, че предлагат една истина – тази на властниците.

Те пък напоследък несръчно си разменят местата, но и това е условно, понеже са си заприличали до невъзможност. Играят тяхната си версия на „Лице назаем“, само дето не са толкова изобретателни, колкото филма с Никълъс Кейдж и Джон Траволта. Иначе с удоволствие дават под наем лицата си, тезите си, дори и честта си, доколкото изобщо я имат – нея най-напред. Но това никак не ги смущава, а са и сигурни, че телевизиите с нищо не могат да ги изненадат.

Всичко е с краката нагоре: вече не телевизиите правят политиката, а политиката ги моделира по свой образ и подобие – сакати, сетне още по-сакати и тъй нататък. Политическото блато скоро няма да се размърда и прочисти. Веднъж, беше в кулминацията на премиерската му кариера, Бойко ме попита точно това – всъщност цитираше заглавието на моя дописка и беше много доволен, когато потвърдих, че блатото е мъртво. Сега и телевизиите също до голяма степен са блатясали и никой не очаква нещо сериозно да се случи там.

– Какъв е този спусък, за който споменахте?

– Натискаш го и някоя малка, скромна Истина прогърмява като изстрел, за да стресне политиканите ни, а и да събуди народеца, който отдавна не очаква нищо от телевизиите – и с право, разбира се. Тъкмо и заради това той не се съпротивляваше, когато бе депортиран към Бозата и сега вече е предан неин поданик. Не може да бъде упрекван за избора си, понеже политическата боза е доста по-отвратителна от тази, която предлагат шоупрограмите. Сетивата на обикновените хора все още не са напълно увредени от глупостите, с които ги зарива политическото съсловие, и те предпочитат нелепостите на „Биг Брадър“, примерно, пред конфузиите на продукции като неизлечимо поразената от угодничество и притворство „Панорама“.

Някои обаче са се свлекли дотам, че да приемат угодничеството за „балансираност“ , това си въобразява например и вицепрезидентката Йотова, колкото да потвърди репутацията си на една безлична репортерка, каквато си беше.

Няма кой обаче да дръпне спусъка и да ни достави поне една скромна истина – която да наруши хармонията на властовото каканижене. Политическата Секта презира Народа и си позволява да му говори отблъскващи нелепости. Затова той хукна към Брадърите – там поне глупостта се продава именно като глупост, слабостите и недъзите на участниците не се прикриват, а дори се преувеличават. И само си представете какво ще ни предложи въпросното шоу, ако в него участват подбрани наши политически тахтаби. „Направо пръстите си да оближеш!“ – би казал Джийвс, популярният герой на Удхаус.

-А защо няма реакция?

-Тия дни точно вие от „Филтър“ напомнихте за проф. Карпаров, който създава ваксината срещу бяс. Попаднах на този текст тъкмо когато си мислех, че никаква бесовщина не може вече да хване нашите хора и да ги възпламени – а без нея нищо няма да се промени, дотам сме се докарали. Уж има някакъв предел, някакви граници, в които можеш да подритваш клетия Народ, но това, изглежда, не е валидно в нашия случай. Каква бесовщина, по дяволите – нашите хора не могат дори да се разгневят, както трябва. Успяха да ги анестезират през годините на Калташкия Преход. Край – и битката за Паметта е окончателно загубена. Придворните анализатори още не са започнали да чоплят възможните обяснения за тази апатия, но и това скоро ще стане и разбира се, страхливци ще се опитват да обясняват и оправдават страха. А апатията ще я представят като поредната свята евроатлантическа ценност.

Бъзлив народ, който даже с апашите от хранителните вериги не може да се справи,

какво да чакаме от него. В една от книгите си Иън Макюън размишляваше за страна, потънала в униние, отчаяна, склонност към самонараняване и постъпки в разрез със здравомислието. Сякаш е казано за нашето блато и за клетия ни Народ. Както казваше един писател, сякаш нещо в него се е пречупило и отлетяло.

 -Кое е според вас това нещо?

-Паметта. Народът е напът окончателно да я разлюби. Все по-често я използва по съвместителство, а не след дълго ще започне и да я ненавижда, защото тя го кара да се срамува заради овчата си търпимост. Политическите тъпаци, които най-много се гаврят с Миналото, всъщност го правят, защото то ги унижава, те могат да се преструват и да се правят на всякакви, обаче насаме са наясно, че са едното нищо. Били са едното нищо и никаква нагласена Промяна, или още по-нагласен Преход, или други подобни лайна не са в състояние да променят това. Те ще си останат никаквици. Мрат да се преправят на нещо друго, различно от това, което са, и то пред очите ни – но такава милост няма да дочакат. И си го изкарват от народеца. Мерзавците знаят как да го подхванат – затова започнаха да насилват децата му с отвратителни лъжи още щом прекрачат училищния праг. Но и тази им сметка е грешна, защото и те ще остареят и тогава същите тия техни деца – еничарчетата сладки – ще ги подхванат за Миналото, което те, от своя страна, ще им оставят. Какво ще е то – отсега е ясно. Леонардо да Винчи е казал: „Развивайте сетивата си – най-вече се учете да виждате, осъзнайте, че всичко е свързано с всичко останало“ (край на цитата).

А ние все гледаме да противопоставим едно на друго, преглъщаме Миналото, както ни падне, докато то загуби целия си смисъл.

Ние миналото си не можем да опазим и като сетните глупаци се надяваме това да стори някакво „бъдеще“. Профукване на Миналото, надежди по нещо неясно/Бъдещето – и все така си оставаме в настоящето. Безнадеждни до невъзможност, изоставени от самите себе си. Глобализмът, в който се кълняха нашите еничари, е в развалини, и всичко, което той продуцираше, също е в развалини, а такива като нас са най-жалки. Сетих се тия дни по някакъв повод за едно от прозренията на уругвайския писател Едуардо Галеано: „Джон Лок, философът на свободата, бил акционер в Кралската африканска компания, която търгувала с роби“. Вие си направете сметката къде е мястото ни в днешната търговия с роби. Като начало, можете да имате предвид, че някои роби са щастливи, понеже не знаят, че са роби.

 -Интересно ми е да разбера какво гледате в неделя от 17 до 20 часа – време, в което се излъчваше легендарната „Всяка неделя“?

-Нямам такива сантименти, не се усещам закотвен в никакъв отрязък от Времето. Освен това толкова пъти са се опитвали да загробят „Всяка неделя“, и то неуспешно, колкото да поддържат самочувствието ми, също и паметта на публиката. Няма я, а ние пак говорим за нея и аз се чувствам като актьор, който е аплодиран, без дори да се качва на сцената. Да са живи и здрави епигоните на „Всяка неделя“ – те усърдно поддържат паметта за нея, без дори да подозират това. Една гарга, която от години се самопробутва за медиен експерт, беше измрънкала още в началото на 90-те години, че й е омръзнало все „Всяка неделя“ да е в главите на хората. Но това продължи и през следващите години и десетилетия, продължава и досега.

-Възможна ли е днес „Всяка неделя“?

-Отговорът е повече от лесен. А ако по някакво чудо я бяха допуснали, това щеше да бъде унизително за нея. Подходът към нея беше ясен, и то от десетилетия: или я пускаш, за да си скубеш сетне косите, или я спираш, за да отнасяш псувните на публиката.

По време на четвъртата „Всяка неделя“ (2002–2005 година) бях превърнал света в едно село, излъчвах от Канкун до Делгани и където другаде се сетите. Могъщи бяха събеседниците ни от САЩ –от Гор Видал и Чомски до Майкъл Бърг, един обикновен американец, чийто син беше обезглавен в Ирак – те бяха и особено критични към политиката на собствената си страна. Договаряхме ги директно с помощта на журналист, акредитиран в Държавния департамент и Белия дом. По едно време обаче уговорени участия започнаха да се отменят – и тогава научих, че поканите ни внимателно се преценяват от американското посолство в София. Така спряха от участие един-двама и сетне се отказаха. И за тяхна чест, приемаха и най-неудобните за тях събеседници – например направих предаване за издевателствата на американците в затвора „Абу Граиб“, но те не се обидиха и допуснаха да участва на същата тема бригаден генерал Марк Кимит, заместник-командир на военните операции в Ирак, говорител на американската армия.

А днес нашите поплювковци спорят кой по-напред е получил покана за церемонията по повод клетвата на Тръмп, ако изобщо я е получил. И пак, и пак същността им се изплъзва, докато те се лезят в нейната сянка – и сега няма мераклии да коментират, защо е поканен Костадинов-ужКопейкин. По това „уж“, по тази сянка се плъзга всичко у нас и най-вече политиката.

-Ще ви върна малко назад, за да уточним нещо: кой е виновен за състоянието на днешните телевизии – ония, които я правят, или ония, които ги притежават?

-Собствениците няма защо да си губят времето с цацата, те са сигурни, че тя вече е програмирана правилно, няма нужда да бъде опявана периодично. Има, разбира се, и кадърни хора в днешните телевизии, но и те оставят храбростта си у дома, когато тръгват на работа. Останалите сякаш са клонирани от някакъв едновремешен комунистически агитатор от околийски мащаб, много правоверен и смъртоносно досаден.

Между другото, ние се домогваме до Истината вече не толкова от телевизионните предавания, колкото от телевизионните реклами. Любимата ми е за Ясен, на когото, както гласи текстът, много неща не са му ясни. Не му е ясно дали по „онова“ време е било по-добре. Не му е ясно дали късметът пада от небето. Едно нещо обаче му е ясно: как ще изкара до заплата. С кредит от фирмата Х – ясният бърз кредит. Ето ти и отговора, кога, по кое време е било по-добре – очевидно това е днес, когато можеш да живееш назаем – иронично акцентира текстът. Това внушение може би е постигнато случайно – но пък ако не е така, значи сме свидетели на зараждането на нов езоповски език в телевизиите Случайно или не – пак е нещо.

Въпросът е докъде още може да пропадне нашия занаят. И още по-важен е въпросът какво трябва да се случи, за да си възвърне той нужната чувствителност. А сетне може да дойде ред и на съвеста.

-А защо днес Кеворкян не е на екран?

-Това беше въпрос проверка, нали. Проверяваш ме дали съм с целия си.

-В един от знаменитите си кеворкизми казвате: „За някои медийни спецове журналистиката е памперсът, който трябва да почиства вечно засрания задник на Властта“. За вас обаче какво е днешната журналистика?

-Дотук казахме нещичко – възможно най-любезно – какво е тя днес, в какво я превърнаха. Знаеш ли защо се самоубиват китовете, и то колективно? Засега причината не е съвсем ясна, но за най-достоверно се приема предположението, че това се дължи на грешка на водача им – той губи ориентация и ги повежда към брега, където те намират смъртта си.

През годините на Прехода и нашата журналистика се тътреше към подобен ритуал – като следваше и славословеше без мярка всеки пореден лидер. Но си направи – поне голямата част от нея – истинско колективно сепуко/харакири с идването на власт на Кирчовци. Ако й беше останала дори мъничко чест, никога нямаше да споменава тези никаквици, а не да им прави метани от сутрин до вечер. ПростоКирчо беше генералната проба докъде може да пропадне не само журналистиката, но и изобщо цялата ни публичност, колкото и окаяна да беше тя. Великият Случайник Кирчо и такива като него откриха нови хоризонти пред Всепозволеността: можеш да мамиш и фалшифицираш дори когато те гласят за висш пост в държавата, можеш да палиш свещи в две черкви едновременно и всичко останало – тази позорна търпимост осигури абсолютното пропадане на журналистиката. А тя и досега не си дава сметка, че се срещна с Лудостта и остана покорно в обятията й.

Да не споменавам излишно имена, но дори и най-колоритните управници от близкия кръг на Живков, с чиито недостатъци се забавлявахме, имаха повече разум от днешните измисленяци. На кого е изгодно това – отговорът не струва и пет стотинки.

Но ти питаше каква трябва да бъде журналистиката. Ето един възможен отговор: „Да бъде толкова чувствителна, че да успява да изстиска сълзи дори от камък“.

Казвал съм го и друг път, но сега мога да допълня тази фраза: може би една-едничка сълза има дори в камъка, какво остава за обикновения човек. И защо ни е тогава този проклет занаят, ако не ни приближава до неговите горести. Журналистиката трябва да оставя свидетелства преди всичко за тях.

-Често сте наричали репортертите „дръжки на микрофони“. Какво трябва да се случи, че това да се промени?

-Този лаф не е мой. Друго съм казвал за тях. Ето например: „Милиони въпроси „защо“ остават незададени по джобовете на репортерите. А това е велик въпрос. Много телевизионни революции можеха да бъдат предизвикани, ако репортерите го използваха по-често“. Или: „Днешните репортери са щастливи да попиват всякакви глупости – те са техният допинг. Те и сода каустик биха погълнали, само и само да имат своите пет минути слава“.

 „Повечето репортери нямат никакъв проблем с преглъщането, каквато и субстанция да попадне в устната им кухина – протеини, дребни подаяния, преувеличения, неискреност, лъжи, лъжи, лъжи“.

„Някои репортери са просто ходещи попивателни. Приличат на онзи малчуган, който се мотка в една телевизионната реклама – много щастлив, понеже памперсът му е удобен, не пропуска, и той се хили и танцува“.

И още няколко кеворкизми на същата тема:

„Някои репортерки се отнасят към чутото като към случаен пенис.“

„Ролята на репортера: да открие нещо, което да проблесне като сребърно петаче в кална локва.“

„Някои репортери ми изглеждат като едновремешните провинциални фотографи – независимо кой се снимаше при тях, хората на снимките изглеждаха едни и същи.“

„На някои репортери устите им са по-големи от мозъците.“

„Ако някои репортери не си сверяват толкова често часовниците, ще бъде по-добре. Някои обаче са си сложили и по три стрелки, за по-сигурно.“

„Репортерските души са овехтели преждевременно, затова съдбата на обикновените хора им е безинтересна.“

Всъщност всичко опира до едно – до преждевременното овехтяване на душата…

-Как живее днес Кеворк Кеворкян?

-Пак донейде неразумно, щом приема да разговаря за телевизия.

-Как бихте продължили изречението: „Животът е…“.

-По-важно е какво не е.

-И какво не е ?

 -Не е нещо, през което да се опитваш само да се промушиш, това е невъзможно.

 -Накрая – кажете ни един кеворкизъм за Кеворк Кеворкян?

 -Беше заобиколен от светци, но остана ничий…

Антон Стефанов

В. Филтър