Каратистът Емил Златев: Поръчаха ми да убия Иван Костов!

Филип Найденов е псевдоним на Емил Златев, бивш състезател по карате, сега инструктор с трети дан черен пояс. Той е републикански вицешампион по плуване и национален шампион по тенис на корт. Служил е в специалните войски и за кратко е обучавал в ръкопашен бой полицейските части за бързо реагиране в градски условия "Сигма". Има две дипломи за висше образование – от Национална спортна академия и от Великотърновския университет, където е завършил българска филология. От 25 г. работи като учител по литература и физкултура.

Емил Златев е автор на „Абстрактна справедливост” – роман, издаден в две отделни книги. Самият той присъства в тях като главен герой. Но не само в сюжета, а и в живота Емо е шеф на един от най-големите карате клубове във Варна, но и страната.

Описаните случки не са измислица – той и шест негови момчета, също служили в спецотрядите, са помолени да окажат помощ на действащите криминалисти в Русе. И те разбиват няколко цигански банди, вилнеещи в региона. „Седемте варненски самураи” се натъкват на ожесточена съпротива от страна на бандитите и на авторитетните им покровители.

Във втората книга същите герои получават нова задача – да направят независимо, „нелегално” разследване на голяма фирма за дърводобив, близка до приятелските обръчите на ДПС, която сече и изнася дървесина, но в труповете на дъветата пробива скривалища за наркотици. Тя се оказва не само част от клана на „дървената” мафия, занимаваща се с производство и трансфер на наркотици, но и с контрабанда на археологически находки.

Антигерои тук не са прословутите мутри и групировките им, а клонигът на българската организирана престъпност – представителите на полицията, прокуратурата, спецслужбите, военните. Сюжетът се преплита с фактологията на съвсем скорошни политически събития – от 2005 г. до 2008 г. Историята е свързана с “миш-маша” в МВР, рокадите в правителството и съдебната система, както и почти всекидневните сводки за преминаване на наркотици и крадени произведения на изкуството през страната ни.

– Емиле, ти си между най-известните български каратисти, защо реши да ставаш защо реши да ставаш писател?

– В един момент се събраха доста неща, които трябваше да кажа не само от свое име, а и от името на нас, бойците каратисти. Всичко, което се нарича човешко отношението към заобикалящата ни действителност

– Какво по-точно?

– У нас стават едни от най-големите свинщини, но населението ни няма отношение към тях. Всеки си мълчи и се успокоява с мислите, че от него нищо не зависи. Ние сме 7-8 човека, които имаме отношение както човешките ценности, така и към мъжките отговорности пред семействата ни, обществото и страната.

– Какъв бе поводът да седнеш пред компютъра?

– Преди три години получих, не бих казал поръчки, а по-скоро покани за съдействие. Бяха отправени от мои познати, действащи криминалисти. След като с моите момчета свършихме едно-друго, някой в клуба ми подхърли, абе защо не седнеш да опишеш случките ни, които станаха по време на „мероприятието”. И аз взех, че ги описах. И така се появи първата ми книга „Абстрактна справедливост”…

–Значи в основата на сюжетите ти са действителните събития от борбата ти срещу организираната престъпност, в които, ти и твоите момчета, сте взели участие като командоси под прикритие. Все пак доколко са реални разказаните от теб неща…

– И двете задачи, както и разказаните събитията са съвсем реални. Дори мой познат, водещ юрист във Варна, когато прочета ръкописа, ме предупреди в прав текст да внимавам. Опасяваше, че описаното може да предизвика сериозни реакции срещу мен. Ама такива няма и до ден днешен. До колкото разбирам, никой не е взел на серизно фактите, която .оповестявам…

– Ти си служил в спецчастите. Не издаваш ли някои професионални тайни, от които могат да се възползват например терористите…

– В книгата към описал доста техники, които се ползват от специалните подразделения, но нарочно съм премълчал и „изпуснал” някои възлови, чисто технически похвати и методи, използвани при спецоперациите.

Така че книгите ми не могат да бъдат наръчник за любители терористи или аматьори антимафиоти. Предупреждавам – никой не бива да имитира оперативните действията на героите ми, защото може не само да пострада, но и здравата да закъса…

– Дали всичките ти читателите ще чуят това предупреждение?

– Ако не го чуят, нека поне го прочетат. Още в началото на кнгата съм отбелязал, че описаните тактически действия са така представени, че да не издават истинските прийоми за водене на специални военни операции. И това ще го оцени всеки професионалист в тази област.

– Дай пример…

– Ето ти пример – да вземем операцията, при която моите 7 –мина командоси отвличат президента Георги Първанов. Акцията е правдоподобна, но във формулата за отвличането му от резиденцията нарочно съм премъчал доста неща. Иначе всичко изглежда съвсем истинско – висока техническа подготовка, брилянтна организация и професионален тренинг.

– Един момент! Хем много майсторски описваш отвличането на българския президент, за да бъде спасен от готвения срещу него атентат, хем предупреждаваш, че четивото ти не бива да се ползва като наръчник от терористите. Но от друга страна самият ти си сто процентов професионалист. Възможно ли е хора, с твоята подготовка, наистина да отвлекат нашия президент?

– Да. Всеки може да ти го каже – няма абсолютно защитен човек, било за овличане, било да бъде гръмнат. Ето, неотдавна Буш го замериха с обувка. Ами ако в обувката имаше С 4, например, щеше да отвее и президента, и да изтрепа всички наоколо.

– Какво е това С 4?

– Това пластелин, пластичен взрив. Достатъчно бе в обувката, с която замериха Буш, да бяха сложили едно парченце С 4, голямо колкото нокът, и всички щяха дълго да летят на парчета във въвздуха. Така че всичко е въпрос на професионализъм и най-вече да се намери човек, който да се навие да го направи.

– Да оставим Буш и да се върнем при Първанов…

– Преди да напиша втората част от книгата, в която разказвам за отвличането на Първанов, заедно с двама мои приятели пообиколихме няколко правителствени резиденции. Не всички от тях, но повечето са толкова лесни за превземане, че би било смешно, ако не беше страшно. Достатъчно е само на прехвърлиш оградата и ако някое куче не те залае, никой няма да ти обърне никакво внимание. Можеш да се разходищ, да се заснемеш за спомен, да полежиш в тревата и да си ходиш – никой няма да разбере.

– В ръцете на твоите герои попада липсващата част от досието на Гоце…

– Засрекретените досиета на бившата ДС се съхраняваха на две места – първото хранилище е най-общо казано край Враца, чак към Белоградчик, а другото беше най-обикновена на вид селска къща край Пловдив, за която на никой няма да му мине през ума какво крие в мазето си. А ако си следил внимателно новините, не може да не си спомняш, че преди доста време стана следната типично българска случка. Натоварили цял камион с кашони, пълни с досиета, и той потеглил от селската къща край Пловдив по посока Враца. Но не знам си къде и не знам точно защо, изведнъж камионът взел, че се преобърнал на пътя. И папките с досиетата се запръснали по асфалта, от където минувачите започнали да ги събират и с любопитство да ги разглеждат. Голяма глупост, но е факт.

Така че в основата си историята с изчезналата част от досието на Гоце е истина, а не изсмуката от пръстите измислица. В държавата ни непрекъснато се навързват низ от така наречени случайности и когато накрая те лъсват наяве, става ясно, че отвсякъде вони на непрофесионализъм, на безхаберие и тъпизъм.

– В послеслова на втората част на книгата си пишеш, че са идвали при теб някакви хора, които са искали да организараш убийството на Иван Костов, докато е бил премиер…

– Имам информация, че не са пращали пратеници само при мен. Имаше един кръг хора, чиито интереси под една или друга форма бяха силно настъпани от Костов. Те бяха решили да организират премахването му и, както разбрах, убийството беше професионално замислено.

– Поясни, ако обичаш…

– Възнамеряваха да създадат действащ екип, и втори, който да го подсигурява. Първият да е поне от десетина души, от които двама-трима да бъдат взаимно заменяеми. Например ако на единия снайперист неочаквано му прилошее, замества го веднага другия. Мислеха и за дублиращ екип, който трябваше да бъде също от десетина души. Нещата бяха много сериозни – говорим за група от 20-25 човека. Имаше и други, които трябваше да осигурят скопойствие на периметъра – може да са момче и момиче, които се разхождат, но при възникване на непредвидена опасност веднага да сигнализират.

– Защо планът не влезе в действие?

– Всичко бе сериозно замислно, но имаше и доста пропуски. Но основното бе, че аз и моите момчета, такива поръчки не изпълняваме.

– Защо тогава въобще прие да разговаряте?

– В началото пратениците се представиха като хора загрижени за спорта, за каратето. Организираха демонстративни състезания по хотели, чупене на тухли, атракции. Затова приех да разговарям. Едва по-късно разбрах, че са посредници на просредниците, които също са посредници на други посредници. Казаха ми, че някакви хора искат за нещо много важно да разговаряме.

– Ти изнеда ли се?

– Не, за мен не беше изненада. При мен са идвали какви ли не. От дума на дума стана ясно, че целта е Иван Костов. И аз им отказах. С някои от тях се познаваме, не мога да кажа, че са ми приятели, но те знаят, че нито аз, нито някой мой човек, никога не би ги издънил като ги предаде. При друга конфликтна ситуация бихме могли да се избием, но в онзи исторически момент бяхме на твърде голямо разстояние един от друг – едните от единия бряг на реката, от страната на злото, другите на другия бряг, на страна на доброто. Но всеки от нас държеше на мъжеството си и знаеше, че този случай е приключил и разговорът не се е състоял.

– Казваш, че не е било аджамийска работа…

– В никакъв случай. Не че бих се хванал с това, но от чисто експертна гледна точка, имаше и доста пропуски в замисъла им.

– Веднага ли те оставиха на мира или отново те посетиха?

– Е, имаше и второ посещение, питаха, ама наистина ли не се навиваш, няма ли да помислиш все пак, и т.н. И толкоз.

– Всички щом чуят борци, самбисти, каратисти, веднага си предствят мутри…

– Просто се учудвам на глупостта, на незнанието или може би на липсата на информираност на повечето българи. Каратистът като начин на мислене е далече от това на един борец, който е 110 кг. и си въобразява, че не може да има проблеми. Философията на каретето е различна от спортната философия на боксьора или бореца… Какава е философията на боксьора – да се сбие. Борецът каква философия има? Ако ще да стане и 6 пъти олимпийски шампион, каква философия изповядва? Познавам легендарния Александър Томов, бившият голям класик, какво стана с него? Стана един най-обикновен пияндурник.

– Не се пали толкова, за широката публика всички биячи са еднакви…

– Не бива да е така. Защото каратистът е длъжен винаги да е на страната на доброто и винаги да воюва със злото. В основата на философията ни е да помагаме на по-слабите, а не да вършим свинщини. Не може цял ден да трепаш беззащитни хора по улиците и вечерта да се изправиш пред младите и да ги учиш на карате. И още нещо – ние, каратистите, знаем как да удряме. Можем да ударим силно, без да увредим, докато други, без да са тренирали каквото и да е, направо изкъртват нос, чупят чене, случват се и да убият, без да искат.

– С какво се различава каратето от останалите силови спортове?

– Каратето има медитативна система. Бойните изкуства са само път, по който се върви за да се осъществи връзка с онова, от което идваме и към което се връщаме. Каратето, както и медитацията, изисква много вгълбяване, много стоене на едно място и концетрирано вслушване в тялото. Дервишите, постигат това медитавно състояние, като се въртя около себе си. Каратистът го постига с доста тренировки.

– Как?

– При жестоко умора, когото тялото ти отказва да се подчинява, но ти продължаваш да правиш упражненията или да гониш целта си, благодарение на силната си воля, постигаш странен на пръв поглед ефект. При него съзнанието ти се отделя от тялото. То продължава да бяга, а ти го гледаш отстрани. Има в Тибет един вид йоги – "Лун гон па" се наричат – известни са като "бягащите йоги". Те изключват тялото от съзнанието си, тичат с часове наред в транс, боси, и то с много висока скорост по стръмните пътеки.

– Не бях чувал за тях…

– Правят го и през нощта. Фиксират някоя звезда, изпаднат в медитация и могат да пробягат невъобразими разстояния – до 200-300 км. При това по пресечен терен с голяма денивилация, бягат със седмици. Ако обаче го извадиш от транса ще се умори и ще се скапе още на десетия километър.

– Нима подобен транс се получава и при каратето?

– Не се чуди, изпитвал съм го, питал съм и други каратисти. Най-характерното за бойните изкуства е да се чувстваш като частица от вселената. Ние вярваме, че преди живота и след живота има нещо. Вярваме в тази космическа взаимовръзка. Затова не можеш да вземеш 5 бона и да застреляш някой, а после да търсиш спасението си в тренировките си по карате…

– Как попадна в специалните поделения на армията?

– Още преди казармата бях приет за студент и ме изпратиха в София, където станах библиотекар в поделението. Но старшината се заяде с мен, а и аз не му останах длъжен. Така че ме наказаха като ме пратиха в най-тъпите войски – в Квартирно-експлотационните части – КЕЧ . Те изграждаха, ремонтираха и поддържаха казарми, военни болници, жилищни блокове, складове, най-различни строителни обекти, собственост на Министерството на отбраната. Към цялата армейска недвижима собственост се числяха и ракетните скривалища на секретните поделения.

– Къде те запокитиха за назидание?

– Чак в Голяма Раковица, над Ботевград. Там се строяха ракетни остановки на един километър под земята. Хубаво, но тези обекти трябваше освен да се изграждат и да се охраняват. Защото към тези съоръжения някога имаше голям интерес от страна на вражеските държави. Те изпращаха шпиони, които правеха опит „да надзърнат” отвъд забранената за свободен достъп зона.

– Да не би от кечаджия да си станал комнандос?

– Кажи-речи… В поделението ни пристигнаха специално подготвени инструктори, привикаха ни първо нас, спортистите, а после подбраха и измежду останалите – общо 50-60 човека. Обучаваха ни в карате, стрелба, на всякакви необходими за целите неща. През втората година станах командир на взод и на няколко пъти ни извозваха с хеликоптери до други секретни обекти, които се нуждаеха от охрана.

– Дочака ли да видиш жив диверсант?

– Правиш си майтап, но това, което ми се случи, хич не бе весело. Една вечер през лятото, към 2 часа след полунощ, давах наряд с още двама от мойте бойци. Изведнъж пред нас в тъмното виждаме, че се движат някакви хора. А по това време там не трябваше да има жива душа. И стана стълкновение, гръмнахме, едно от момчетата ми го убиха на място – с откос на „Калашников”. Хванахме ги и двамата, но единият го заклахме.

– Как така го заклахте?

– Така, докато го обезвреждахме. Бяха прескочили, кой знае как, специалните заграждения и се опитали да заснемат ракетната площадка. Наградиха ни с 20 дневна домашна отпуска, върнах се у дома, при морето, но поне 3 месеца си лекувах раните по лицето – беше цялото нарязано, докато се вългаляхме с оня, дето го заловихме жив.

– После имаше ли угризения на съвестта…

– Не, дори бях забравил случая, но неотдавна ме питаха дали съм убивал човек, и се сетих. Какви угризения – на война като на война.

– После какво стана…

– В университета се появих с черен пояс, основах клуб по карате, станах играещ треньор… Това е.

– Как стана инструктор по ръкопашен бой на моторизираните части на отряд „Сигма”.

– В клуба тренираха около 700-800 души – става дума за 1986 г. – 1993 г. Подготвяхме много добри бойци. Но всички след като станеха на 24-25 години започваха да си търсят работа, не можеха цял живот да бъдат само каратисти. Тогава станах инструктор по ръкопашен бой, други от нашите влязоха в частите на командосите, трети, най-общо казано, бяха поканени да изпълняват длъжността на анализатори и тактици.

– Би ли пояснил – каква е тази дръжност?

– Получаваш задача за нещо свързано с военни действия и трябва да избереш такава тактика, да анализираш всеки детайл, да предвидиш всички възможни възможности, но поставената цел трябва задължителвно да постигнеш.

– И ти ли си работил като такъв?

– И аз, но няма да кажа къде и кога съм го практикувал. Оказа, че доста мои възпитаници заемат такива длъжности – в други страни, в разни корпорации и организации, където макар и на различни управленски нива, се справят с отговорностите си.

– Поддържаш с тях ли връзка?

– Един от тях работи в един кой си град в Канада като ръководител на охраната на обект, собственост на канадските ВВС. Идва си във Варна всяко лято за да потренира при нас като хората… Има и други мои момчета, пръснали са се по целя свят…

– И накрая – как сам би определил книгите си – като криминални, приключенски или политически…

– Като Човешки. Определям ги като човешки. И правдиви. Искам чрез тях да покажа, че у нас все още има хора, които са запазили човешкото си отношение към собствената ни държава. Че ние, докато сме живи, няма да се примирим със свинщината, която ни заобикаля отвсякъде. И сме готови да действаме, а не само да одумваме, да се вайкаме. В книгите ми има противодействие на злото, на фона на всеобщата пасивност

Обществото ни адски затъпяло и заспало, сякащ караме второ турско робство. А ако някой се реши да тръгне срещу злото, всички бързо да му обръщат гръб и се прибират с подвити опашки.

– Ще има ли трета част на „Абстрактна справедливост”?

– Да, вече я пиша. Но сега си търся издател, който да преиздаде първите ми две книги, защото тиражът им не бе голям и отдавна изчезнаха от сергиите…

Румен Леонидов

В. “Шоу”