КАНДИЛО. …ЧЕ НЯКОЙ БИЛ ЩАСТЛИВ, ЗАЩО НЕ ЗНАМ, КРАЙ ЕЗЕРО, КЪДЕТО ТИХО ПЛАВАТ БЕЗДУШНИ ЛЕБЕДИ НАСАМ-НАТАМ. ВИЖ – ПАЛАЧА, СГАН БЕЗЛИКА. ВЕЧНОСТТА СИ ТИ! УСМИХНИ СЕ. КЪМ ДРЪВНИКА БРАДВАТА СВИСТИ.
Георгий Владимирович Иванов (1894-1958) e руски поет, прозаик, преводач. Роден е в небогато дворянско семейство. Имението на Иванови изгаря, семейството обеднява, баща му – генерал от артилерията, се застрелва. Учи във 2-ри Кадетски корпус в Петербург, след дълги колебания го прекъсва през лятото на 1912 г. Публикува от 1910 г. Изявява се като поет и литературен критик . След раздялата си с егофутуристите, се сближава с акмеистите и е приет в техния “Цех на поетите”.
След Октомври 1917 г. е превежда Колридж, Байрон, Готие и др. Секретар на Съюза на поетите (1920-1921). Заедно с Гумильов е инициатор за възраждането на Втория “Цех на поетите” през 1920 г. Иванов издава непубликуваните “Посмъртни стихове” на Гумильов (Петроград, 1922). През октомври 1922 г. е командирован (командировката е фиктивна, означавала на практика емиграция) в Берлин “за съставяне на репертоара на държавните театри” и остава там. От есента на 1923 г., когато напуска разбунената Германия, до смъртта си живее във Франция.
През 1927 г. участва в обществото “Зелената лампа” (кръгът около Мережковски). Печата в различни емигрантски издания. Отхвърля доемигрантската си поезия, творчеството на Набоков, авангарда. С издаването в Париж на сборника “Рози” (1931) се “превръща в “краля” на руските поети”
Многостранен литературен талант, Иванов е автор и на няколко десетки новели, незавършения роман “Третият Рим”( Париж, 1929, 1931), поредица от статии за съвременната литература (1949-1950). След войната излизат поетичните му сборници “Портрет без прилика” (Париж, 1950) и “1943-1958. Стихове” (Ню Йорк, 1958) – последният излиза малко преди смъртта му. Последните години от живота му минават в нищета и страдания – през 1953 г. се заселва заедно с Ирина Одоевцева в старчески дом в Йер льо Палме, департамент Вар, Южна Франция, недалеч от Тулон, където умира на 26.08.1958 г.
На 23.11.1963 прахът на поета е пренесен и препогребан в руското гробище в Париж Сент Женевиев дьо Буа. На български е преведена книгата с избрани негови творби “Третият Рим” в превод на Асен Сираков (1994).
Из стихосбирката „СТАЯ НА ГОРНИЯ ЕТАЖ“
* * *
Не ме обича никой! Есен клета!
Лимонен здрач и клони без листа,
А там поле, зад мойте черчевета,
с превити, тънещи във прах, жита.
Как мразя влажната мъглива гледка
и есенните чувства в глух покой.
Полирам ноктите си с малка четка
и слушам фуга от не знам си кой.
И нежно звуците й с фалш припяват,
че някой бил щастлив, защо не знам,
край езеро, където тихо плават
бездушни лебеди насам-натам.
Из стихосбирката „ИЗТРАВНИЧЕ“
* * *
Как тревожно самотен се чувствам през зимата.
До портрета стоя – в тишина и тъга…
Прапрадядо Василий – забравих презимето –
като жив от платното ме гледа сега.
Бивш военен – с мундир тъмносин, до краката му,
чернокожо дете, наргиле в едър план
и сребристо пенлива напитка в ръката му,
загрубяла. Но вижда се – не е пиян.
Крият погледа веждите бели и сбърчени,
край устата тъмнееща – бръчки висят,
а гърдите му, сечени в битки, измъчени,
скръб мъчителна, смътно-фатална, таят, .
Синовете не слушат, слабее десницата
или старост последни години краде,
или пие сърцето му пак хубавицата,
дето нивга съседът не ще продаде?
Не, за друго скърби. От небето забулено,
сякаш пламък, прорязва се бледа луна –
призрак тих се явява – измъчвана, хулена
мъченица – невинната първа жена.
Тази тегнеща скръб в пир разюздано-сладостен
да удави във вино – какво не би дал!…
Би се гръмнал, да свърши с живота безрадостен,
ако беше в небето поличба видял.
И сега, заклеймен от семейно предание,
като жив от платното ме гледа без звук,
сякаш нямаме прошка за туй злодеяние,
ни в живота задгробен, ни в земния – тук.
Из стихосбирката „ГРАДИНИ“
* * *
В меланхолична вечер, сред крила
прозрачни, вехнещият свят догаря
и сякаш пъстри леки ветрила
той всичките ми спомени разтваря.
Шумят дървета с жален стон, луна
с диск бледен и подобен на камея,
и ехото повтаря имена:
Елизавета*, после Саломея**
Обичам всичко пак и знам защо –
за залеза тържествен на небето,
за четката на Антоан Вато,
докоснала ми някога сърцето.
___________________________________________________________
* ЕЛИЗАВЕТА (Елисавета), Петровна – руска императрица (1709-1762), дъщеря на Пьотър I; известна като закрилница на изкуствата и писмеността.
** САЛОМЕЯ, Андроникова (по мъж Галперн) – известна петербургска красавица (1888-1982); към нея имат адресирани стихотворения О. Манделщам и А. Ахматова.
Из стихосбирката „КАНДИЛО“
* * *
Хладнее…До-ре-ми-фа-сол
лети от стаята ми, но
гнети ме скръбен ореол!
А впрочем ми е все едно!
Любов до гроба е тъга
по-страшна и от зъбобол.
За теб, немирнице, сега
провлачвам до-ре-ми-фа-сол.
Кралица бе, аз – паж смирен:
о, минало, о, произвол!
И там в колибата до мен
не пя ли до-ре-ми-фа-сол?
Виж как отровата кърви,
в главата – каша, сълзи – сол,
А ти уши запушваш и
не чуваш…до-ре-ми-фа-сол.
Из стихосбирката „РОЗИ“
* * *
Нямаме си цар – е и?
Няма я Русия – е?
Няма Господ Бог – нима?
Само гаснещи лъчи,
само много векове,
само звездна тъмнина.
Няма никой – само мрак,
няма нищо – само мрак,
толкоз черен, мъртъв – как
на мъртвило да се смогне,
на чернилка в чернота?
Няма кой да ни помогне
и не трябва помощта.
* * *
Тогава, през тринайста, през онази зима,
не знаехме все още нашата съдба –
посрещахме щастливо Новата година
с шампанско, тостове и веселба.
Как остаряхме! А годините минават,
годините минават без следа…
Но розите, виното, зимата остават
и този въздух с дъх на смърт и свобода
пак ще изникват в паметта ни многократно…
Така през мрак оловен всеки път
света, изгубен безвъзвратно,
на мъртвите очите ще следят.
* * *
Русия, с „работнишко-селскотовластие“ –
така ме отчая! –
Едва почна твоето циганско щастие
и вижда се края.
Селата са гладни, а степите – ялови…
И нищо не се забелязва –
студеното слънце едва бе изгряло и
виж, вече залязва.
* * *
По улиците скитаме до късно,
жени заглеждаме, по кафенетата седим.
От думи приблизителни ни втръсна,
а истински не можем да родим.
Ни да се влюбиш, ни „Оперă“ да гръмнеш,
ни да се върнеш в Петербург назад,
ни да полегнеш в хладния креват –
очите да затвориш и да не осъмнеш.
Из стихосбирката „ПОРТРЕТ БЕЗ ПРИЛИКА“
* * *
А хората? Не им се сърдя!
Върви мужик, бика повел.
А там търговка: едрогърда,
забрадка, задник предебел.
Природа ли? Виж небосклона –
ту дъжд, ту студ, ту жива жар.
Човъркат четири сезона
като пищене на комар.
Е, има все пак развлечения:
любовни мъки, страх, лишения,
изкуство – захарче, та чак
самоубийство за капак.
* * *
Крачка вдясно. Две наляво.
Спира те стена.
Зад прозорчето изгрява
бялата луна.
Крачка вдясно. Две наляво.
На сеното – кръв…
Няма ги – надменност, слава,
младост, порив пръв?…
Тук в обора всичко сми се
в мръсна пустота.
Хей, кралице, усмихни се –
тук е вечността!
Виж – палача, сган безлика.
Вечността си ти!
Усмихни се. Към дръвника
брадвата свисти.
Из стихосбирката „ДНЕВНИК“
* * *
Намирам някакво очарование
в случайните и дребните неща –
в роман без край и без название,
и в тази роза, вехнеща в нощта.
Харесвам как по моарето нежно
трептят сребристи капчици безчет,
че я намерих хвърлена небрежно
и ще я пусна в кофата за смет.
* * *
Свободно е при Термопилите.
Цъфти пак цялата страна
сред гробове – нима са скрили те
тук всеки спомен за война.
Леонтиев* и Тютчев учихме
и търсихме припряно брод,
но в нищо друго не сполучихме,
освен в безцелния живот.
И пак в плен на самоизмамите
ни тласна пролетта, уви –
сред трезвите и сред пияните**
тя до прозореца се сви.
„Ухаеща и здрачна мами те –
тя до прозореца се сви“,
а нейде там зад океаните
страна далечна се яви:
зад борчетата чезнат болките,
към снежния затвор незрим.
Пищят от радост комсомолките
и плискат се на плажа в Крим.
И плуват и се гмуркат, милите,
над гробове с нетленен прах…
…Той Леонид при Термопилите
загина всъщност и за тях.
* * *
От много мисли бродя празен,
на гроба си садя цветя,
живея в свят тъй безобразен
в благообразна самота.
Но ето чух: война, идея,
на бой последен, двайсти век…
И се досещам, и немея,
че вече аз не съм човек,
а просто спазми идиотски –
природен безполезен дар –
„Урра!“ е крясък патриотски, “
У-Долу!“ – ревнал би бунтар.
____________________________________________________________
* ЛЕОНТИЕВ, Константин Николаевич (1831-1891) – руски писател и публицист от консервативното направление.
** …СРЕД ТРЕЗВИТЕ И СРЕД ПИЯНИТЕ… и по-надолу:…УХАЕЩА НА ЗДАЧ… – парафрази и цитати от стихотворението на А. А. Блок „Непознатата“ (1906).
* * *
С помръкващ ореол от слава кратка,
сред шмекери, кретени, пошла сган,
Двуглавият Орел не падна в схватка,
а най-безславно си издъхна сам.
Един злорадства: „Нека да умира!“
А друг проплаква: „Господи, прости…“
Кой да се сети да го препарира –
в чужбина като в гроб да приюти.
* * *
Към рибния пазар старикът
за „четвърт“ рибка бие път.
Огньове от реката бликат,
мимозите в дъжда блестят.
В провинциалната картина –
туземска реч и лай, и шум –
храна и пиене да има,
креват и покрив, И тютюн.
Виж облаците – ето ангел,
а другият е водолаз,
а третият – същински Врангел*,
с монокъл кръгъл, вперен в нас.
Да, Врангел – Петроградска зима,
шампанско, стихове и сняг…
Смилете се, за Бога, имам
в кръвта склероза, болен крак.
И никой няма да преглътне
сълза за него и за мен.
Старикът скърцащ ще се гътне,
тъй както всички някой ден.
Но все пак…Чакат ме години,
които Господ ми е дал –
цъфтящи пролетни градини
и „четвърт“ рибка, и мистрал?
____________________________________________________________
* ВРАНГЕЛ, Николай Николаевич (1880-1915) – руски изкуствовед, сътрудник на сп. „Аполон“.
* * *
Безстрашно към пропаст огромна
в умора аз бавно летя.
И вашта Росия не помня,
и да си я спомня не ща.
И нямат в мен трепетна сила
от сладък банален копнеж
полята с ръжта изкласила,
селцата, брезичките в скреж…
* * *
Тук в горите и рози цъфтят,
има палми – човек да се смее!
Не намерих във Франция кът –
мухоморка къде да вирее.
В този климат тъй друг – без ели
и брезички – не може да свикне…
Не расте и се питам дали
просто тя не желае да никне
оттогава – Балтийският бряг;
тишина сред природата дива…
Мухоморка в посърнал елак,
с кръв опръскана гуглата крива…
* * *
Пак листата се трупат и трупат те
по земята и как да ги спреш?…
На цветята загнилите трупове
задушават с дъха си на леш.
Над реката мъглива, в прозрение
чуваш ангелски звуци безброй –
обещават блажено успение
с отвратителен вечен покой*.
* * *
на И. Одоевцева **
Ела да поговорим от сърце,
да поговорим и за вечността.
Детенце сякаш носиш на ръце –
родените цветя от пролетта.
Във теб безгрижие в тъга трепти.
Ти музика си – можеш да простиш.
Каква безгрижна пролет си ми ти,
а щом си пролет – как да не тъжиш?!
__________________________________________________________
* …ОТВРАТИТЕЛЕН ВЕЧЕН ПОКОЙ – иронична парафраза на последната молитва при панихида.
** И. Одоевцева – Ирина Одоевцева, руска поетеса, съпруга на Г. Иванов
* * *
Мъгла. По пътя, както мога*
по навик бродя сам, без цел.
От бъдното не чакам много,
по-точно – нищо не бих взел.
Не вярвам в милостта на Бога,
не вярвам в адския котел.
Тъй от затвор в затвор лениво,
се влачат арестанти в строй…
…Протяга лапа лъв. Учтиво
го поздравявам като свой.
– Привет, колега, мой безимен!
Пак без чаршафи ли сте спал?
Тъй чист е въздухът пустинен,
а пък снегът – от бял по-бял!
Какво? Избягал сте от клетка?
Все пак сте цар. Овца съм аз.
Една нелепа, тъжна гледка
на принц без замък и без власт.
Без грош. Без скиптър. И накратко:
с отрепките – очи в очи.
За смях на гаргите съм, братко,
и всяка котка ми фучи.
Фучете, смейте се отново –
привикнал съм, не ме е страх.
Подай ми радост наготово –
ще я изхвърля със замах.
Звездите, писаното слово
остават, другото е прах**.
_____________________________________________________________
* МЪГЛА. ПО ПЪТЯ… – алюзия със стихотворението на М. Ю. Лермонтов (1841): Тръгвам сам в нощта и в далнината./Път скалист блести над пропастта./Тиха нощ. Бог шепне в пустотата/и звезда говори със звезда.(превод Петър Велчев)
** ЗВЕЗДИТЕ, ПИСАНОТО СЛОВО… – парафраза на последните два стиха от стихотворение на О. Манделщам (писано 1913): „Изчезва всичко и остават – /певец, пространство и звезди!“; двустишието кореспондира и с други стихотворения на Г. Иванов.
Из стихосбирката „ПОСМЪРТЕН ДНЕВНИК“
I
Александър Сергеевич, липсвате ми много.
Чай да си налеем, да поседнем строго.
Вие да говорите, аз пък омърлушен
само бих Ви слушал.
Все по-роден сте ми, все по-скъп, не крия,
Александър Сергеевич, та нали и Вие
в ядове живяхте, с мъки пълна гръд,
сполетя Ви също много тежка смърт.
II
Котка по слънчева стряха се мотка.
Има ли котешка мъка поне?
Мисля за тази проскубана котка,
мисля за рози. За себе си – не.
Вечер. А юли е спарен, задушен.
Гледам небето – от Персия шал.
Даже към теб съм почти равнодушен,
и не твърдя, че за теб ми е жал.
III
В почти мъгла живях нормално,
на сънища живях в плена,
в мечти, почти трансцедентално –
дойде и краят на съня.
Събудих се и ужаси ме
чудовищната участ зла.
…И руски сняг, и руска зима…
Ех, де да беше…тра-ла-ла…
Асен Сираков