Кални истории
От една страна не ми се пише за такива работи, но от друга имам какво да разкажа…
През последните 1-2 месеца на 2008 се случи така, че присъствах на четири погребения. Следват няколко истории за всяко едно от тях. Една странна и неуместна случка. Приятелите, които са приятели само на думи. Църковната пропаганда. Неизменното чувство за вина, което те обзема, когато загубиш близък. И гробарите.
На първото погребение имаше една жена, която забождаше черни лентички по ревера и дрехите на хората. Когато дойде моя ред тя ме погледна изпитателно и явно прецени, че съм млад за тая работа. Не ми закачи карфицата. Рече ми “има време, тепърва ще ти се случват такива работи” и ме побутна да минавам напред. Злокобно прозвуча, като проклятие. Ако вярваш в приказки и вещици – жената беше слаба и изпита, с черна коса и островат нос. Но това не е приказка с щастлив край.
Дойде декември и последваха още три…
Второто погребение беше на човек, който държеше на приятелите си и беше готов на много за тях. Но се оказа, че те не са никакви приятели. Има един тип хора, които пишат в характеристиката си (или в профила си в сайт за запознанства), че най-много от всичко държат на приятелите си. Че обичат приятелите си, че най-ценното са приятелите, че са готови на всичко за тях, че са готови да умрат за тях. Този тип хора обичат да се прокламират като големи и истински, всеотдайни, верни до гроб приятели. Не знам дали е някакво клише, комплекс или просто е модерно, но те обичат да го изтъкват. Развръзката е предсказуема – разбира се, че точно тези хора могат да бъдат всичко останало, но не и приятели.
На това погребение имах и нещастието да слушам речта на свещеник. Той пееше ужасно и несигурно, но когато след това заговори, гласът му беше хубав и благ, а речта – сладкодумна. Не помня много от казаното, но в общи линии ни увери, че смъртта не е нещо лошо, че покойникът е на по-добро място и скоро всички ние отново ще го видим, ще бъдем при него. Или поне праведните от нас. Това, което ми направи впечатление обаче, бяха думите му за църквата и нейното значение. Изненада ме, защото дотогава не бях чувал толкова открита и нескромна пропаганда. С две думи – църквата е посредникът между бог и нас. Църквата ще ни спаси. Църквата ще се погрижи за нас. Всичко това е възможно и векове наред е било възможно благодарение на църквата. Църквата, църквата, църквата. В един момент “бог” и “вяра” загубиха своето значение… важна беше само “Църквата”…
На третото погребение се чувствах като боклук, който не е имал смелостта и навременното желание да направи много неща, които е трябвало да направи. Дори не опознах този човек и не общувах достатъчно с него, а трябваше и не е като да не го знаех.
На погребението беше пълно с роднини и познати. Работата е там, че те ме познаваха, а аз тях – не. В момента, в който вече неудържимо се разревах, един човек дойде и ме прегърна. Това сигурно беше най-милото нещо, което някой е правил за мен през цялата година. Аз обаче и него не познах. Защото:
1) има доста висока бариера между поколенията;
2) съм боклук.
“Неска имъ, утре – ни съ знай” – каза в речта си свещеникът. Този говореше с акцент, но пък пееше доста добре. След това за втори път изслушах познатата църковна пропаганда.
Четвъртото погребение беше това на кучето ми. На някои сигурно това ще им се стори смешно. Всъщност погледнато дори само от прагматични и хигиенични съображения – къде трябва да отиде трупът? Разбрах, че много хора просто ги изхвърлят в контейнерите за боклук. Или собственоръчно ги заравят в близката градинка, където тялото да се разлага, да отделя токсини и някой ден евентуално да бъде изровено.
Има си обаче гробища. Погребването на домашно животно във Варна струва около 60 лева. Не става въпрос за церемонии и други такива глупости. Просто ти осигуряват място, транспорт и недодялан дървен ковчег (съндък). Погребват животното в специален кът на края на гробищата, отреден само за животни. Отгоре дори забождат дървен кръст с надпис – име, години и т.н…
Историята започва тогава, когато отидохме на гробищата и срещнахме гробарите…
Винаги съм държал на цивилизованото мнение, че няма срамна професия и че за всяка работа трябва да има хора. Гробарите, които срещнах и които погребаха кучето ми ме накараха да преосмисля позицията си и да мисля недостойни иначе неща: “ето какви хора стават гробари”…
Бяха пет или шест. Бяха най-простите и елементарни хора, които съм виждал от… не помня колко време. Бяха на повърхностното и първобитно мнение, че “щом е куче – значи е половин същество”. Кучето не е човек и те явно демонстрираха своето снизхождение към животното и акта по заравянето му.
Един от тях срещаше проблеми с коравата почва и псуваше краставите кучета, които я втвърдили:
“… майка ви дъ иба, крастави кучета, ш’ви иба майката, кучета крастави, дъ ви иба майката ваш’та, в гъзъ дъ…”
На всяка трета дума следваше фразата “дъ иба майка му” или нейна производна. Буквално на толкова. Псуваха целия свят, всичко – всеки човек, който споменаваха в “разговора”, всяко събитие или действие; псуваха дори всеки неодушевен предмет, за който станеше въпрос.
Друг от тях бе по-философски настроен:
“Хората нямат пари хора да погребват, а някои погребват кучета, дъ еба майка му да еба!”
Каза го пред нас. И не го каза нарочно или със зла умисъл – просто такъв беше той, точно толкова ограничен и (не)тактичен. Не пропуснаха повод на няколко пъти гръмогласно да се подиграят с животните и със собствениците им, които ги погребват.
Сигурен съм, че ни имаха за някакви аристократични хора, които се правят на капризни и погребват животното си, вместо да го метнат през терасата и да се изхрачат след него.
За тези няколко минути гробарите – като един истински всестранно развити българи – псуваха по доста теми.
Един от тях не спираше да говори за дебелата жена на техен познат. Чудеше се:
– как мойе да е толкова дебела, майка и свинска да иба!
– как я търпи мъжът и, да иба майка и да иба!
– защо мъжът и не я бие? трябвало да е бие. толкова дебела – трябвало да я смели от бой. ако бил той щял да я бие всяка вечер. онзи бил добър човечец, тих един такъв, ама… трябвало да я бие.
Ето това се чудеше най-дебелият от гробарите.
Друг допълни, че той ако бил, щял да и гръмне “пиратка в пъпа”. Всички се смяха гръмогласно и задавено. Целия разговор беше доста по-цветист и натуралистичен, но на света няма писател, който да може да го пресъздаде в пълния му облик…
Най-свястното момче измежду тях се опита да поговори с нас и ни разказа как е погребал котката си. Заровил я в гроба на баща си, до краката му.
Друг с интерес и гордост ни показваше къде са погребани домашните любимци на разни знаменитости. Например кучето на някакъв общински съвестник. Последният бе споменаван със страхопочитание.
Беше късния следобед на 31-ви декември. Гробарите привършиха със заравянето. На тръгване им пожелахме весело посрещане на новата година. “За много години” – отвърнаха те.