Как станах жиголо в Брюксел

Много мои авери тръгнаха за Запада. Кой успешно, кой не. Защо пък да не опитам и аз?  Къде от спестявания, къде от заеми, събрах си пари за билет. С автобус такова дълго разстояние не съм изминавал. Цяла Европа прекосих, за да стигна до Белгия. Дори не знаех, че Брюксел е неговата столица. Като съм учил до 8 клас,  а след това  – по законите на улицата, много неща не знам, но пък много други така съм усвоил, че окото ми няма да мигне.

Мадамите ми казват, че съм готин. От работа не ме е страх. С езиците съм зян, но сега, като ме разпитваш, мога да ти говоря и на френски, и на английски. Всичко ми беше любопитно там като пристигнах. На всичко се спираше окото ми. Никой не познавах. Имах един – два телефона на мои авери, някой и друг адрес, но все удрях на камък. Правех впечатление, че се мотая притеснен. За първи път излизах извън България. Истанбул не слагам в това число.

Влизам в заведение за хранене, ама как да си поискам работа, като нито езика им знам, нито съм бил някога сервитьор или барман. Огромни магазини за хранвителни стоки, нещо като нашщите Пикадили – и там не посмях. Обикалях строителни обекти, дано нещо оттам да излезе. Нищо. А времето си тече. Първият ден мина. Беше началото на септември. Все още топло. На гърба ми беше една голяма раница, но едва ли съм изглеждал на чужденец екскурзиант. Замръкнах в една градинка. Осъмнах на пейка. Сутринта, като си разтърках очите, видях, че не съм сам.

Червата ми обаче къркат отвътре. Още по-гадно ми ставаше, като виждах как другите се хранят, а аз си обирам остатъците от България,

които бях сложил във външния джоб на раницата. Продължавах обиколките си и все чуках на камък. От моите варненски познати нямаше и следа на адресите, които ми бяха дали. Прехвърлили се на други адреси. Вероятността да ги открия беше много малка, но се надявах да стане чудо. Криво ми беше отвсякъде, но изобщо не ми е минавало и през ума, че трябва да се върна. Защото имам такива познати, които още на втория или третия ден от опита им да се европеизират, или да се евроинтегрират, са се връщали в България.

Нямаше  къде да си оставя раницата. Продължавах да обикалям из Брюксел, а краката ми като подкосени.  А уж обувките ми бяха удобни. Вървях уморен и имах чувството, че спя в движение. При всяка възможност, сядах за да си почина, а нищо тежко не бях свършил. Но това бездействие, това непрекъкнато очакване, озъртане, повишено внимание ме уморяваше много бързо. Брюксел  много ме впечатли. Много красиви сгради. Много магазани. Много чисто. Много градинки. Аз си потърсих моята. Пейката ми беше заета. Бяха ме изпреварили. Намерих си друга. Много бързо си отспивах. Оглеждах се за полиция. Документите ми бяха в ред, но това миткосване без осигурен покрив ме правеха удобна жертва на брюкселските ченгета. Започвах трети ден, а имах чувството, че повече от седмица се мотая без работа.

Случи ми се обаче това, което най-малко съм очаквал. Беше в края на третия ми ден в Белгия. Пак в градинката.

Слънцето се беше скрило отдавна. Бях задремал на една пейка, но усещам, че нещо става около мене. Отварям очи, една възрастна жена, казвам възрастна, защото аз съм на 25 години, а тя видимо беше над 50-те, ме гледаше упорито и любопитно. Била от Мароко. Разбрах, че ме пита дали съм гладен. Не можах да скрия, че умирам от глад. Даде ми знак да тръгна след нея. Живееше наблизо. Влязох в двуетажна къща като в приказка. Мислех си само за едно – как ще се изкъпя, как ще се наспя, как ще си легна, как ще се наям. Пък за работата – допълнително. Почувствах се друг човек. Всичко ми харесваше в тази къща. Много добре обзаведена. Супер мебели. Като видях какво има в хладилника, свят ми се зави. Дори не съм сънувал подобни неща. Много бързо разбрах, че тази жена живее сама. Бързо съм заспал, но не след дълго усетих топлината на друго тяло до мене и разбираш какво ми се случи. Мадлен отдавна била разведена, двете и деца живеели в Рабат, пари от недвижими имоти и осигурявали безгрижни дни. Това разбрах впоследствие. Дните ми имаха невероятни измерения. Разходки с колата и, покупки по магазини, освежаване на моя гардероб, запознанства с нейни приятелки, много кулинарни купони в нейната къща и на други места и неизбежната доза секс преди лягане.

Авантюра, авантюра, ама тя поиска да се ожени за мене и ми предложи дори договор, в който пет години не трябва да и изневерявам.

Ако някъде се издъня, неустойката беше жестока. Не само връщане на всичко придобито през време на съвместното ни съжителство, а и много солена глоба.

Между другото случайно попаднах на един от варненските си авери и това се оказа много полезно за мене. Не само, че ми превеждаше по-завъртяните неща, но имаше с кого да споделям тревогите си. Отказах този брачен договор, изнесох от Мадлен, но продължихме да се виждаме. Към мен проявяваха апетит за компанията ми и приятелките и. И това се случи. Не съм искал пари, но те ми даваха. Къде 100, къде 200, че и повече евро. Напредвах с езика. Поочуках се в новия си занаят. Превръщах се в търсен партньор за нощни сексуални приключения.

На жените за такива неща им казваме проститутки. Аз какъв ли ставах?

В началото правех секс, защото ми харесваше. После почнах да свиквам. Не съм влагал сърцето си във всичко това. Знаех, че трябва да удовлетворя нечий сексуален мерак. В повечето случаи бяха жени над моята възраст. Сгаваше така, че една на друга ме препоръчваха и аз си имах вече определена клиентела. Ставах все по-добър и по-търсен. А това означаваше и по-паричен. Дори почнах да изпращам записи на близките си. Те знаеха, че работя в строителството. Това знаеше и моята приятелка във Варна. Да не би пък да ме проверят. Успокоявах се, че не правя нередни неща.

Кръгът около мен се разширяваше. Вече знаех, че съм жиголо в истинския смисъл на думата. Попаднах и на други българи, които се занимаваха като мене с тоя занаят, но работеха в някакви агенции. Между тях имаше и варненци. Запознах се се и с местни жигола. Осъзнавах с какво ги превъзхождах. Но не осъзнавах в какви неща ще затъна, какво ще ми се случи. Секс, секс, секс … Нямах проблеми. Френската любов и изчукването си бяха нещо редовно и нормално. Но започнах да попадам на извращения, които и сега, като ти ги споделям, изпитвам неудобоство.

Караха ме да ги бия. Не само с камшик, и с ръце. Смукали са ми пръстите на краката. Пикаел съм върху тях. В групови оргии се включвах.

Психарски истории. Не ги разбирах в повечето случаи. Стисках зъби, защото ми плащаха. Вече не подбирах. Бях станал перде. И това за мене беше работа. Дори един случай да имах на ден, под 100 евро не падах. А имаше и дни с повече клиентки. В България дори да си съдирах гърба от работа, повече от 15-20 лева на ден, едва ли щях да изкарам. Дори да имах възможност да бъда жиголо в България, пак нямаше да работя, защото знаеш какво е заплащането.

А исках да стана шофьор. Професионален шофьор. Изкарах си нормално курсовете.

Изкарах си шофьорска книжка, но с какво да си купя кола? Дори не ми е минавало през главата да си открадна, както правят много хора у нас. Но в Белгия бях посъбрал достатъчно пари за да си купя най-после автомобил. И много добре знаех, че трябва да го направя във Франция, защото  с френски номер, нямаше да правя впечатление в Белгия. И точно това мое решение ми изяде главата. Сигурно така ми е било писано. Но преди това,  ми се случи друго.

Още си почивах след сексуален маратон. До мене дремеше една 45 годишна продавачка в магазин за парфюми,

когато усетих шума от спиращи коли под прозореца и. Бяха белгийските полицаи. Някой ме беше натопил. Поискаха ми документите. Трите месеца отдавна бях пресрочил. Вече втора година как се подвизавах с нередовни документи. Уж не се набивах в очите на местните власти, не щъках много по улиците, пазех се. Имах си сигурни абонатки по списък. Така се редуваха дни и седмици. Така смятах и да продължа. А сега – връщане в България. Не бях на себе си от яд, но и от страх. Какво ще правя по-нататък. На не позволих паниката да ме обземе. Бутнах рушвет на българси митничар от 100 евро и той не ми удари печат. След 2-3 дни мотаене в България – Варна, Плевен, Русе, Силистра, правех се интересен пред познатите,  че уж уговаряв някакви бизнес оферти, духнах отново за Белгия. В себе си нямах пари, но шофьорът на микробуса, с който трябваше да пътуваме, рискува да ми заеме 700 евро, за да пръскам по митници и ченгета пари за затваряне на очи. Отново успях да се върна в Брюксел. Дори повечето от познатите ми не разбраха какво ми се беше случило.

Поразширих кръга от нови клиентки, но станах по-внимателен. Ограничих контактите си със земляците.

Имах доверие само на 2-3-ма. Жиголото в мен  жънеше успехи. И в един божи ден реших, че е време да си купя кола. От Франция.

Тръгнах с колата на приятел българин за гарата. Попаднах на задръстване. До тръгването на влака оставаха пет минути. Купувам си билет. Тичам към перона, а там – полицейска проверка на документи. Пипнаха ме. Бях пресрочил и тази виза и ме екстрадираха. За втори път. Дори не успях да си взема багажа. За скътаните пари – преглътнах. Бяха уж на сигурно място. В суматохата белгийските ченгета не ми удариха печат,  усетих се навреме. Не трябваше да влизам в българския компютър на границата. Бутнах 100 евро на български полицай, но този път не познах, той се направи на разсеян и  две години трябваше да изтърпя наказанието. И то мина, но аз си знам как. Добре, че намерих начин да си взема изработените пари и да си поживея във Варна като бял човек. Отпочинах си. Моята приятелка достатъчно ми се порадва. А сега ми предстои ми тежък сезон.

Питам го:  Ти някога плакал ли си?

Да. На два пъти. Първият път, когато почина майка ми. Бях на десет години. Отгледа ни баба ми. Имам още един брат и една сестра. Аз и други неща не съм ти казал. Майка ми беше туркиня, а баща ми българин. Още на 16 години се ожених. На 17 влязох в казармата. Роди ни се син. Той вече е на осем години, но не живея с майка му. Към нея нищо не изпитвам. Може би някакво само уважение, че е родила сина ми. С него подържам връзка, но не е това, което ми се иска. А вторият път, плаках в Брюксел. Беше в началния ми период. Имаше дни, когато отварях леки коли и нощем спях в тях. Но него ден това не ми отдаде. Почуках на вратите на някои от моите познати българи. Никой не ме подслони. Всеки си имаше някаква причина. Обикалях като бездомно куче по брюкселските улици. Тогава плаках неудържимо, без глас…

Не искаш ли да останеш в България, във Варна. Толкова много промени ни предстоят, влазохме вече в Европейския съюз, продължавам да питам.  

Аз от политика не разбирам, но България и след 10 години няма да се оправи. Това от мене го запомни. А на мен сега ми се живее. Сега искам да имам пари. Да видя свят. Да ти изпратя ли картичка от там?

Прозвучава ми и предизвикателно, и цинично, но и точно. Хем го разбирах, хем някои неща не му прощавах.

Изборът на новото поколение. Ще проумее ли какво печели, като не проумява какво губи?!

Кирил Аспарухов