Как остарях сред ченгета

Днес ме питаха как и защо си позволявах да работя за ченге от Държавна сигурност. Аз отговорих, че и в осеменителна станция да работех, пак щях да попадна на кадър от ДС.
Силно се надявах някои информации за ченгетата да са част от седесарската истерия преди време. Спазвам и принципа си да не казвам лоша дума за човек, с койгото съм работил. Обратното е традиция у нас.
Но трябва да обясня някой ден как остарях. Ето така – докато работех на седем места и виех срещу Луната, всяка една от позициите в държавата е зависела от това дали си ченге, или не си ченге. Преди време написах в "Стандарт" есето "Как се става космонавт". Само ако си ченге. Воят ми срещу Луната и "старите хора" в културата и политиката е точно това. На мен лично ченгетата ми са симпатични – като  всички умни хора, прецакали тъпаците с игри, тарикатлъци и непоправими злини. Често съм се възхищавал на злия гений. Да се оплакваме е излишен спорт. Единственото, което правя, е да не говоря с ченгетата. И да не ги каня в продукциите си. Иво Инджев още ми е сърдит.
Ето как остарях – ченгетата се наговаряха какво да говорят по медиите през цялата ми кариера на журналист. Срещаха се предварително, пиеха заедно. Това се опитвам да НЕ правя днес. От това куца сериозно журналистическата ми работа. Затова разказвам човешки истории. Бягам далече от политиците. Бих направил сутрешен блок само с цигани. Защото те вече са една трета от нацията. А историите на политици и ченгета ще бъдат забравени и отнесени като кални човечета от неудържима река с много историческа киселина в нея.
Ето как остарях – чаках някой да се покае. И то не за прецаканите човешки съдби от доносите на ченгетата. Не, вие трябва да се гордеете с тях – щом можете. Чаках някой да се покае, защото службата на държавата трябваше да накара държавата да тръгне напред. В нашата падаща назад държава покаянието е грозна дума.
Никой за нищо няма да се покае. А с покаянието започна всичко – Абуладзе, Тенгиз, 1986-а.
Ченгетата са виновни за това моята страна да бъде бедна, разкъсвана от съмнения и без капка идея за бъдещето си. Те играха умно и прецакаха технологията на демокрацията. Създадоха демокрацията така, щото тя  да работи за недемократични концепти. Това се доказа днес, в Евросъюза. Просто казано, сменихме системата, без да сменяме хората
Резултатът е плачевен, може да е смъртоносен.
Ето как остарях – ченгетата в културно (Хачо), политическо (Гранитски) и  медийно (Гарелов) отношение преправиха социалистическия човек (сочек – бях забравил тази дума), направиха го на кючек. От социалистически човек го превърнаха на кютещ в дупката си примитив. Кю-чек, който вече е далече от идеята, дадена ми от книгите за човек, който звучи (горе-долу) гордо. Те, ченгетата вече усукаха историята.
Усукаха я така, че моето поколение избяга, отказа се или умря. Същите издават жълти вестници, биещи се за "истината", същите издават книги, имащи претенцията за (световна) литература, същите правят радио с чалга, докато създават с другата ръка морални критерии. Да, те са хора с биографии, но в тези биографии има твърде много избирателна дисидентщина.
Почистването на биографиите е тяхната нова специализация. Човешки обаче тяхно задължение е покаянието. Иначе си остават просто мръсници. Иначе мръсниците трябва да се уважават – това е народна мъдрост в моята страна.
Това, което знаем за ченгетата в БНТ, е само капката в морето от свирепи доносници по времето на социализма, които по-късно станаха прътове в колелото на технологията "демокрация". Така остаряхме – с ритниците в главата от хора, за които момчетата от "Ъпсурт", най-големите поети на моето време, казват – "всички знаеме кои са шефове".
Покайте се!
Аз съм толкова млад, че мога да мина за ваше дете. И не мога да се отрека от "предишните". И като дете ви казвам – покайте се. В "Ден последен" на Стоян Загорчинов има такава сцена – Земята и раят са разделени от огнена река. През реката е опънат мост, тънък като косъм. Праведните минават по моста, грешните падат в реката. На отсрещния бряг седи Христос Пантократор и гледа минаващите души. Към някои от падналите в огнената река, само към някои, Исус подава жезъла си и ги измъква от реката.
А всъщност истината е друга – това са просто едни стари хора, тези, за които няма Господ. И същите, които на Господ са докладвани отдавна.

Мартин Карбовски

В. “Стандарт”