КАК НЯМАШЕ В ТОЗИ ЖИВОТ ЕДИН ПОРУЧИК ГАЛИЦИН?

Днес, на Преображение Господне, един поклонник на АФЕРА вече троши чашите, защото това е денят, в който се е родил. Той умее да стреля точно и ти преобръща сърцето, когато изкупи всички тави с рози на цветопродавачките, за да ти върне усещането за жена. „Разбойник” е, но с искряща душа. И работи за държавата.

АФЕРА му подарява едно стихотворение. Да го пази. До следващата година.

КАК НЯМАШЕ В ТОЗИ ЖИВОТ ЕДИН ПОРУЧИК ГАЛИЦИН?

Да  знам поне, че го има.

А тук гъмжи от самозванци,

стиснали с потни пръсти колената на жените си,

разлигавени хайдути, които след петата чаша пеят на фалцет:

„Раздайте патроньй… Не падайте духом… Налейте вина…”

Те не са виждали куршум.

Нито някога биха стреляли.

Те са храбри само на масата.

Не им миришат партенките, защото спазват стриктно закона на жените си – да си сменят всеки ден чорапите.

Бръснат се задължително, иначе половинките им се изприщват,

а и брадясалият мъж е простотия, според семейните разбирания.

Имат чехли.

И са свикнали да носят парите си вкъщи.

Някой път – и те не знаят как точно се получава,

им причернява,  излюскват по три люти ракии,

удрят по масата и си представят как са мъже, а не мишки.

В истинския смисъл на думата.

Мъже като поручик Галицин.

И докато реват и сълзите им капят в чашите,

жените им ги ръгат в ребрата

да сменят музиката

и да пуснат някой кючек. По така…

После в тежките хъркащи сънища виждат себе си

как летят с бели ескадрони и никога не са от хората на Чапаев,

а са белогвардейци сред цигански табори,

шампанско се лее и дайретата думкат,

думкат като куршуми…

И не искат да се връщат тук в яхниения си живот

тези български мачовци.

И стискат очи до полуда за да не се събудят,

защото ги чака онова същото,

блудкаво,

пресметнато,

вместено в новините,

в празните погледи на децата,

онова безвремие, наречено живот.

Стискат очи и се молят

поне насън да бъдат поручик Галицин.

А аз се питам –

за какво ми е поручик с чужда душа.

Веселина Томова