Как един идиот се радваше на загубата на Станка

До този момент от цялата олимпиада гледах само няколко минути от женската борба – когато взехме сребърен медал.
Преди двубоя между нашата Станка /забравих й фамилията/ и неизвестната китайка се чуха топли думи от коментаторката Свобода Маданска –  ето, найното име помня.
Тези топли думи бяха адресирани към президента, който лично беше дошъл да гледа как ще вземем златен медал – евентуално.
Двете състезателки първо се дърпаха за косите, за момент забравих коя е нашата, коя е азиатката.
Не усещах никакво вълнение.
Разрових се в душата си и не можах да открия и грам патриотично чувство в нея.
Усетих даже ужас –  дълбоко в мен се зареждаше желание Станка да загуби.
А може би нямах нищо против нея – исках всъщност друго, исках да стане нещото, което да смачка самодоволната физиономия на държавния глава. След което щеше да хвърли листчето, на което вече някой беше написал какво трябва да се каже при нова олимпийска титла.
Вече го бяха обявили за КАДЕМ на нашите олимпийци.
Ако спечелихме втори златен медал в негово присъствие, спортните журналисти щяха да изприказват още безброй глупости.
Всъщност аз мислех за тях – не исках златен медал, защото усещах колко ниско ще паднат.
Скубането прерасна в извиване на ръце и крака. Две жени, в които не беше останало нищо женско, се биеха като животни.
На техния фон нашата Председателка Стефка Костадинова направо блестеше – цялата в бяло.
Като че ли беше булка – забеляза един мой приятел, а Първанов беше като жених.
Сетих се как същата Стефка завлече преди години една моя позната с 10 000 долара. Всички в Пловдив знаят тази история, но се правят, че нищо такова не е станало.
Сетих за бизнеса на бившия мъж на Стефка с един друг шампион…
И за още далавери на разни шампиони.
И за това кои са в олимпийския комитет около Стефка и за техните платени и неплатени данъци.
Представих си как Станка – ако вземе златото, автоматически ще стане почетен гражданин на своя град – не знам кой е този град, но правилото важи за цяла България. И така ще заеме мястото в почетния списък на някой лекар, примерно, който цял живот е тичал от болен на болен, не е спал, преживявал е всяка смърт и се редвал на всеки живот.
Още малко трябваше на Станка, още 1 секунда може би и ставаше почетна гражданка. Освен това щеше да получи в родното си място подарък апартамент. Същият апартамент, за който чакат стотина сиромаси.
Щеше да получи и парична премия – няколко пъти по-голяма от тази, на която се радват американските шампиони. Защото България е богата страна, а в Америка са скръндзи.
1 секунда не стигна и до олимпийската пенсия.
Китайката обаче просто за миг се оказа по-яка. Нейната мама китайска.
След което Свобода Маданска изобщо забрави за президента – трябваше все пак да ни каже: плаче ли човекът, тръгна ли си веднага…Или все пак се зарадва на сребърния ни медал.?
Изобщо, лошо върви олимпиадата. Няма надежда Първанов да преживее това, което преживяваше Тодор Живков. Да не говорим за Брежнев и Хонекер.
Изглежда олимпийските успехи нямат нищо общо с другите държавни успехи…
Спирам дотук. Ако продължа, ще напиша кой знае още колко идиотщини…

Евгений Тодоров

bgfactor.org