Какво липсва в искането за импийчмънт на президента Първанов

Самият Бойко Борисов, който предпазливо се дистанцира от този знаков политически акт, прехвърляйки отговорността върху своите съпартийци, изрази учудване от успешния финал на подписката, като подчерта как не мислел, че ще се съберат „толкова много, които са представители на българския народ и които не са съгласни с това, което се е случило" – и че този факт трябва да бъде „урок за всички”.

Никой, разбира се, не се и съмнява, че в КС това искане ще бъде отхвърлено – поради факта, че този орган е доминиран от президентската и парламентарна квота по време на предишния парламентарен мандат. Самият акт обаче е тежък шамар за държавния глава – тъй сам по себе си представлява морална присъда за неговото поведение, и тъй като демонстрира липсата на консенсус и чисто политическоторазделение на обществото по отношение на неговата фигура – като оголва единствените подкрепящи го партии: в лицето на БСП и ДПС.

Ако Първанов се е надявал на успешна политическа кариера след приключването на своя мандат – а той повече от очевидно лееше подобни мечти – след един дори и неуспял импийчмънт ще бъде значително затруднен да я реализира.

Мотивите за започване на импийчмънт бяха старателно крити, докато бъде положен и последния подпис върху подписката. Днес вече са оповестени – и за съжаление първото, което се вижда, е че са твърде постни – по-постни са дори и от малката бюджетна пица на министър Дянков. Като се има предвид твърде дългото им обмисляне и писане, можем да предположим, че основна причина за тяхната хилава аргументация е грижата да се формулират само юридически неоспоримите обвинения, които могат да издържат в Конституционния съд.

Тъй като е ясно, че искането за импийчмънт тъй или иначе няма да мине, би трябвало да се запитаме дали това е по-добрата стратегия при формулиране на мотивите; дали пък не би било по-добре да се каже едно към едно защо Първанов не може да бъде президент на България, вместо изцежда от цялостното му срамно поведение само онова, което би могло да се вмести под шапката на казуса „нарушение на Конституцията”. Вероятно подобна цедка е закономерна от чисто юридическа гледна точка – но пък тя разводнява образа на българския президент – и по-този начин го прави да изглежда по-невинен, отколкото всъщност е. Все едно да заловите един убиеци да го съдите за неприличния му външен вид, а не за престъплението, което е извършил.

В мотивите например се казва, че президентът е престанал да бъде „олицетврение на нацията”. Той не е престанал, а никога не е бил такова. Дори предизборната му дефиниция като „социалният президент” го прави представител на левицата, а не на българският народ, защото – извинете – с какви законодателни инструменти и властови механизми разполага българският президент, за да осъществи своите „социални” виждания и намерения?

Поне според Конституцията – с абсолютно никакви. Което обаче не попречи да реализира своята левота по конспиративен път – изигравайки сводническа мисия между БСП, ДПС и НДСВ – и да бабува над правителството на коалицията 3-5-8, създадена със съвсем очевидната днес цел – да ограби България. За трети път – след Луканов и Виденов. Именно тогава – и в полза на това бяха неговите „силно натоварени” политически действия и изказвания, а не при разговора му с Дянков, както смята съставителите на мотивите.

Позоваването на думите му от стенограмата с Дянков, чрез които той съизмерва кредита на доверие към себе си с този на парламентарното мнозинство – и установява, че "мястото му в президентството е решено от 2 милиона избиратели, което е доста повече от гласовете за цялото правителство", изглежда разумен аргумент – но е такъв само на пръв поглед.

Първо: защото президентът ще възрази, че думите му отразяват реалното състояние на нещата, което само по себе си не дава основания да се мисли, че той иска да изземе прерогативите на законодателната власт и да наложи нещо като „президентска или полупрезидентска (!) република”. И второ: защото има вече подобни прецеденти. Точно този аргумент не слизаше от устата на Желю Желев – включително при директно искане за разширяване на президентските правомощия – примерно с право на законодателна инициатива.

И точно сегашният аргумент на мнозинството пък не слизаше от устата на тогавашния председател на НС Стефан Савов. Ефектът от техните словесни схватки бе комичен, но приключи с отстраняването на Стефан Савов, което пък даде сигнал за разпадането на тогавашното мнозинство и свалянето на първото демократично правителство на нова България – чрез комплот, организиран от БСП, Доган, Желю, Тренчев, ген. Бригадир Аспарухов и ще цял куп тогавашни герои – в полза на… Мултигруп, чието правителство бе съставено непосредствено след това.

"При задълбочен анализ не е трудно да се съзре употреба на президентската институция и позициите, които тя дава, за формирането на нова политическа партийна сила" – се казва в мотивите. Да, това е точно така – само че какво от това? Подобен аргумент би имал сила само ако може да се докаже, че президентът лично, от висотата на своята институция, е призовал към създаване на нова политическа сила, която да притовостои на законно избраното мнозинство – и да работи за свалянето му от власт.

Българският президент наистина е олицетворание на посредствеността, но чак толкова глупав той не е – затова не е призовавал към нищо подобно – и няма да го направи. Други отдавна са се заели с това – и правят партията му тихо, потайно и полека. Нейната функция ще се състои в това да обира недоволните от ГЕРБ, които неизбежно ще нарастват при рестриктивните мерки по време на кризата, и да ги съешава с левицата.

Управляващото мнозинство не може да не съзнава колко опасно би било този процес да започне още отсега – и с един току-що свален и парадиращ с политическите си стигмати бивш президент. Това е вероятно и причината, поради която мнозинството иска хем да проведе импийчмънт, хем той да не успее – да бъде нещо като озъбване и показване на мускули отдалече.

Позоваването на казуса „Гоце”, вместено някак плахо между останалите мотиви, е всъщност единствения аргумент с достатъчно ясно осезаема морална тежест. Но тук акцентът също би трябвало да бъде поставен не върху прикриването на истината за ангажиментите на президента към Държавна сигурност – за "обсъждания в обществото факт за принадлежност на президента към службите на бившата Държавна сигурност като секретен сътрудник Гоце, който факт е укрит към момента на избора му и признат след това".

Би трябвало да си спомним например, че Бил Клинтън попадна в процедура на импийчмънт не заради правене на френска любов в Белия дом, а защото се опита да излъже, че не е имал интимни отношения с Моника Люински – като след това се опита и да замаже своята лъжа с абсурдното твърдение, че според него френската любов не била полов акт – точно както и Гоце лъжеше българския народ: първо че няма отношения с Държавна сигурност (българския вариант на Моника Люански), а после че не бил агент, а „консултант”(българската транскрипция на: орално, а не вагинално сношение), че не знаел за своята вербовка и регистрация като секретен сътрудник със съответния агентурен псевдоним (превод на Клинтъновото незнаене, че и оралната любов принадлежи към плътските контакти), че не е получавал възнаграждения за тези си ангажименти и прочее подобни.

Иначе казано: недостойно за един президент е не да съгреши и да прекрачи мярата, изискващо от него да бъде личност с високо достойнство и морал. Това е укоримо, но не предполага още несъвместимост със заемания от него пост – още повече ако признае грешката си и помоли обществото за прошка. Недостойно за един президент е да лъже – или да мълчи по отношение на обстоятелство от личното си битие в своя полза. Защото ако някой е способен да излъже заради дребен наглед казус като Моника Люински (български вариант – имането на досие в ДС), той би могъл да излъже и за далеч по-едри неща – а всяка лъжа влачи след себе си възможността президента да бъде поставен под нечия зависимост.

Акцентът би трябвало да падне именно върху лъжата: защото той бе избран именно заради тази лъжа: ако при изборите за първия му мандат избирателите знаеха за „папката Гоце”, със сигурност една голяма част от тях не биха гласували за него – и той не би бил избран. (Няма да коментирам тук поведението на тези, които при същите тези избори уж поддържаха Петър Стоянов и знаеха за ангажиментите на неговия противник към ДС, но надлежно си мълчаха, защото го ненавиждаха и искаха да изгуби тези избори – надявам се поне сега да осъзнават какво са направили.)

Не звучи особено убедително и аргументът с липсата на надзор над ген. Марин: "Действайки при условия на некомпетентност и злоупотреба с права, в същото време президентът Първанов не е упражнил контрол върху начина, по който вицепрезидентът Ангел Марин изпълнява делегираните му задължения". Действително търговията с даване на гражданство, заради която бе арестуван шефът на дирекция "Миграция" в МВР Стефан Христов по обвинение, че е уреждал украинци с български паспорти, е едно голямо безобразие, към което Марин няма как да не бъде съпричастен.

Този казус обаче би бил по-адекватен при искане Марин да подаде оставка, отколкото като атака срещу държавния глава, който лесно може да се измъкне с презумпцията, че не може да се изисква от него да упражнява пряк контрол върху своя вицепрезидент, чиито права в тази област са регламентирани от Конституцията – и че този контрол би трябвало да бъде упражняван не от него, а от упълномощените за това държавни институции.

Всичко това обаче биха били бели кахъри,ако не беше една по-сериозна грешка: сбъркана е хипотезата, по която се иска импийчмънт. От двете възможни се използва тази за нарушаване на българската Конституция; по-реална е обаче другата – за държавна измяна. Да, вярно е, че звучи драстично, вярно е, че ще има трудности при юридическата й формулировка. Но за сметка на това е автентична – защото показва именно причината, поради която сегашният президент не може да бъде такъв, а не само формалните възможности за неговото сваляне.

Защото какво друго, ако не държавна измяна бяха предварителните преговори между Първанов и Путин, които натресоха върху главата на България „големия шлем” на руските енергийни проекти?

Каква по-ефективна измяна от това да осигуриш заробващи договорености, които обвързват политически и икономически България с Русия, благодарение на чиято окупация в страната ни беше наложена просъществувалата близо половин век комунистическа диктатура?

И каква по-голяма тежест за днешна България в ситуация на криза от милиардните дефицити, до които доведе примерно договорът за АЕЦ „Белене” – които бяха пробойни под ватерлинията за и без това едва кретащия държаван кораб? Кой, ако не президентът с двойно име, стана причина България да бъде определяна като Троянски кон на Русия в ЕС?

Може ли да има по-очевадно доказателство за националната измяна от това да торпилираш доверието на общността, интеграцията е която е основният ни национален приоритет – и да я теглиш точно в обратната посока – към Кремъл, към една олигархична диктатура, от която България е патила, пати и ще пати и за в бъдеще – особено с помощта на резиденти от типа на сегашния ни президент?

И кой, ако не спонсорите на негови кампании, людете от неговия олигархичен кръг, доведоха до безпрецедентното блокиране на фондовете на ЕС, поради което страната ни изгуби стотици милиони евро – а и много по-скъпото от тях доверие на европейските ни партньори – и се сдоби – благодарение на президентския чадър над извършените от тях престъпления – със славата на най-корумпираната страна в ЕС, в която правосъдието въобще не работи?

В отговора на тези въпроси се крие истината за греховете Гоцеви, като същият този отговор е основен аргумент по въпрса защо сегашният президент не е изпълнявал, не изпълнява и няма да изпълнява своите задължения към нацията, и защо неговото пребиваване на този пост е скарано с нормалната логика и морала. А тъкмо този аргумент, струва ми се, би трябвало да бъде водещ при формулирането на мотивите за неговото отстраняване.

Едвин Сугарев
www.svobodata.com