Какво значи „нямам си човек“
В неделята на Разслабения в църквата слушаме покъртителния евангелски разказ за Разслабения в къпалнята Витезда. Останките от тази къпалня, намирала се в Йерусалим при тъй наречените Овчи порти, са добре запазени и до днес. Дом на милосърдие, така я нарекли тези, които в нейните води получавали изцеление. Днес са запазени камъните на тази къпалня. Историята е следната: Разслабения е болен от 38 години, сакат по рождение, вероятно лежи в един от притворите на банята заедно с „голямо множество болни, слепи хроми, изсъхнали“.
Това множество очаква един ангел да раздвижи водата и „който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше от каквато болест бе налегнат“. Исус се спира при Разслабения и му задава най-странния въпрос – искаш ли да оздравееш?
Той му отговаря: „Да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мен.“ Исус му казва: „Стани, вземи одъра си и ходи.“ И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше“ (Йоан 5: 1-8).
Да си представим тази картина, изпълнена с болка: един сакат човек на своята сламена постелка редом до други инвалиди като него.
Няма инвалидни колички. Придвижват се с лазене и гърчене от едно място до друго.
Лежат около каменния басейн, камъните от който са така добре запазени и до днес. И петте притвора на къпалнята са отредени за тях, за това множество от изсъхнали.
Тази къпалня събира отчаянието и надеждата на всички изсъхнали в едно.
Колко често ангелът е раздвижвал водата? Дали наистина онези, които първи се потопят в раздвижената вода, винаги са оздравявали? Дали това не ни прилича на някое днешно суеверие от преспиването на определени места, излъчващи „енергия“? Не знаем.
Това, което ни уверява евангелският разказ, е, че многократно водата се е раздвижвала, че той многократно е правил опит да влезе в раздвижената вода, че надеждата, неистовата надежда да оздравее многократно се е плисвала върху него.
Обливала го е, давала му е сили да понечи да пропълзи до водата, но никога не е успявал, винаги някой друг го е изпреварвал, той винаги е оставал непотопен в лечебната вода, неизцелен – защото си нямал човек.
Но все пак били чути безмълвните стонове на сърцето му от Този, Който чува нашите сърца. Тъкмо затова Исус се спира точно до него.
Другите сакати, болни, разслабени, изсъхнали – те веднага били подпомагани, изтегляни, издърпвани до водата от своите човеци, от своите най-ближни, от своите здрави, които се грижели за тях.
А за този безименен евангелски човек не се грижел никой. Той нямал до себе си здрав човек, който да му помага. Той си нямал човек. Той е човечеството преди идването на Човека.
Каква безутешност и горчивина има в този прост израз – “нямам си човек”. Какво опостушително признание за самотата и отхвърлеността. Като че ли безименният Разслабен ни казва – да, защото съм сакат, нямам човек, но аз го заслужавам, аз
не се гневя, аз не протестирам, аз не обвинявам Бога, задето си нямам човек, защото това е, което заслужавам.
Но и не мога да получа изцеление именно защото си нямам човек, тази е причината, заради която не мога да съм здрав, болен съм, защото нямам ближен, това е моята истинска болест – че си нямам ближен, сакат съм, защото никой не ме обича, изсъхнал съм, защото не получавам любов.
Този евангелски човек е извикал всичко това със сърцето си пред Исус.
Тези думи на болка са се събирали в сърцето му в продължение на тридесет и осем години. Сърцето му се е превърнало в съсъд за безмълвната болка.
Исус прикляка до него и прошепва: стани, вземи одъра си и ходи. Аз съм до тебе, аз съм твоят най-ближен, най-обгрижващ, най-гальовен, ти си най-малкият от братята ми, а никой не те посети, ти си в най-голямата нужда, а никой не ти помогна, само те подритваха и подминаваха, изблъскваха и прескачаха твоето изсъхнало и безпомощно тяло, никой от тези хора не се спря при теб, никой не те помилва, никой не те попита какво ти е, никой не те извлачи до целителната вода, сега аз те изцерявам, стани, вземи одъра си и ходи. И тук ние започваме със сълзи на очи да питаме като децата: той наистина ли се изправи? Наистина ли сгъна сламената си постелка? Наистина ли направи първата крачка, втората? Залиташе ли, трудно ли му беше да върви, вярваше ли на очите си, на себе си?
Как го гледаха другите? Всички останали са били впили погледа си в него. Всички в потрес и онемяване са гледали ту Исус, ту него, най-сакатия, най-окаяния, най-малкия от братята да върви изправен, със сламената постелка под ръка, да прави неуверено крачка след крачка, крачка след крачка под изумените и ядни погледи на останалите.
Тези, които нямали сърце да му помогнат, докато той тридесет и осем години чакал безпомощно край целителната вода, те същите побързали веднага след първите му неуверени крачки да обвинят Иисус, че нарушава съботата, нарушава закона, нарушава правилата.
Исус бил нямал право да изцелява в събота. А Разслабеният бил нямал право да носи одъра си в събота. Хората без сърце за ближния са особено стриктни и изпълнителни към правилата. Христовата църква е тази, в която ние разпознаваме в Разслабения най-малкия брат на Исус, когото сме призвани да нахраним, да напоим, да посетим, да помилваме. Да гледаме в изсъхналите му очи и разпознаваме в тях очите на самия Исус.
Инак от дома на милосърдие остават само изсъхнали камъни, обрасли с мъх и трева.
Теодора Димова