Какво е положението Долу? Ташак, музика и вести от Бойко Борисов!

Не стойте на гроба ми, ридаейки.

Защото аз не съм там – не спя…

Аз съм в хилядите ветрове, които духат.

Аз съм тихо падащият сняг.

Аз съм ръмящият дъжд.

Аз съм полето, натежало от зърно.

Аз съм утринната тишина.

Аз съм красивият полет на кръжащите птици.

Аз съм звездната светлина.

Аз съм разцъфтяло цвете.

Аз съм в притихналата стая.

Аз съм птицата, която пее.

Аз съм всяко нещо, което обичате.

Затова не стойте на гроба ми, ридаейки –

Аз не съм сред мъртвите.

Тази молитва е открита в плик у млад войник, на Северния остров, който родителите му е трябвало да получат, в случай че загине. Цитирана е в книга на Уна Мери Паркър.

1.

В началото с удивителна яснота откри, че не е мъртъв. Със сигурност не беше притиснал мобилния телефон до ухото си, не чуваше гласа на Емил, когото настойчиво викаше да изпият по една ракия, не усещаше прелестта на лятното опияние след чаканата футболна победа на отбора си, нищо от това вече не му принадлежеше, но не беше мъртъв. Каквото и да ознавачаше това.

Когато куршумът го догони, Жоро бе спрял да бърза. Беше щастлив и го очакваше нощта на възторга. Изправен, с лице обветрено и красиво до арогантност, излъчващо отпечатъка на покорител на света, на който никой и нищо не може да му откаже, той изобщо не успя да разбере, че някой бе избрал именно този момент за да го разстреля. Като псе .

Нататък всичко се разви шеметно. Някак си знаеше, че вече не е тук, с бясна скорост се издигаше, душата му бе учудена като на дете, на което в последния момент са отказали обещания сладолед, виждаше тоталната паника, която цареше около тялото му, о, неговото красиво тяло, което толкова обичаше, и въпреки това се рееше над всичко това с някакво особено спокойствие. Никой нямаше до него за да му дава напътствия, но Жоро като че ли знаеше пътя. Докато го караха в „Съдебна медицина” той пак се отзова над лобното си място. После дочу един русоляв тип, който тичаше по крайбрежната алея и викаше на някого по телефона: „А, бе верно, бе… Бях в бара… Ами убиха го, направо си го гръмнаха като едното нищо…”. Видя и момчетата, на които плащаше да го охраняват. Лицата им бяха ледени. Впрочем, както и той, така и те знаеха, че няма спасение, ако някой те бе избрал.

Второто, което установи е, че времето беше абсолютно различно като понятие тук. И Там. В първите часове след разстрела все още се съпротивляваше. Чувстваше се толкова жив, колкото и преди с единствената разлика, че нямаше тяло. Умът му, мисълта му течаха като ток, който можеше да убива. Искаше да изкрещи, да докосне всичките тези хора, които само до преди часове трепереха пред името му, но само един опит му показа, че има неща неподвластни и на него. Направи опит да дръпне ушите на ченгето, което се беше надупило и ровичкаше земята около мястото, където го бяха разстреляли. Можеше да се закълне, че му зачерви ушите от стискане, но кокалестото полицайче продължаваше да търси нещо. Дявол знае какво. Тогава разбра, че връщане няма.

И още не знаеше дали да се радва, или да съжалява, че вече е в Отвъдния свят, където, съдейки по това, че продължаваше да мисли и да чувства, също имаше живот.

Живот без всичко и всички, които бе оставил на земята. Живот единствено с това, което носеше в душата си. Ако това, което бе останало от него се наричаше душа.

2.

Беше чувал, че когато човек се пресели Отвъд първите хора, които среща са негови близки. В това измерение нямаше усещането за очакване, нито за предчувствие кой го чака Там. Някак дистанцирано и хладно наблюдаваше всичко наоколо през което преминаваше и логиката на все още земните му мисли подсказваше, че в тези светлинни селения трябва да го чака брат му. За първи път Жоро осъзна, че съдбата ги беше белязала с една зловеща знаковост. Брат му Васил беше застрелян преди десет години на 25 април. Жоро сподели същото число на смърт – 25 август, пак от куршум. През всичките тези години всички го сравняваха с брат му. Васил не беше обикновен, единствено напомпан с кураж гангстер, той минаваше за финансов гений още в онези първи години на демокрация, наречени от някои, докато за други това време просто беше вълчо трупане на пари. Васил бе създал своята групировка и действаше толкова мащабно и прагматично, че никой не очакваше точно в този момент да го застигне куршума. Жоро беше другата крайност – неконтролируем, една хала, която овладяваше емоциите си далеч след като наколо преброяха пет пъти по десет, искаше всичко сега и веднага, и нямаше жалост, когато ставаше дума да се печели. Тези, които не ги познаваха отблизо, години наред след убийството на Васил джвакаха клюкарската дъвка, че двамата братя не са се понасяли, че Васил е бил класа, докато Жоро е една нагла мутра, нямаща шанс да се овладее някога. Някъде беше прочел дори, че сам е поръчал убийството на брат си, което го вбеси дотолкова, че на журналиста, сътворил гаврата беше детайлно показано откъде изгрява слънцето на една поляна край Костенец. Когато драскачът успя да си отвори едното око с ужас установи, че пръстите на дясната му ръка са смазани, а едното му ухо висеше на косъм милосърдие.

Жоро умееше да бъде зъл толкова, колкото понякога ставаше разнежен. Това беше общо правило за всички онези момчета, които отвързани от спорта и хвърлени срещу вятъра на промяната знаеха само да се бият. Спортът беше умрял, затова започна битката за парчето хляб. По-нататък за маслото и шунката. Докато беше жив имаше моменти, в които Жоро истински съжаляваше, че Васил не доживя да види как лудият му брат успя да събере в юмрук една финансова империя. Може би някъде дълбоко в сърцето си търсеше неговото одобрение и възхищение, а най-вероятно просто понякога се чувстваше зверски самотен.

Странно, но Васил не се появи за да го поведе по ангелските поляни. Жоро се рееше в едно упояващо безтегловно състояние и дори не смееше да се запита това ли е пътят за Ада и ако Васил не го бе посрещнал, означаваше ли това, че той е в Рая. Нямаше как, те и двамата бяха от лошите момчета. Тези, които отиваха там, където си поискат.

Тук обаче Жоро със скалпелна яснота повярва в най-внезапното – нямаше никакъв пъклен казан, в който се пържат грешните души, нито ангелски самодиви, които да му милват душичката.

Нещата в Отвъдния свят бяха скандално различни.

Тялото не му липсваше изобщо и с ирония си помисли, че трябваше да умре за да разбере, че всички фитнесусилия са били абсолютно напразни, че обувките, за които пръскаше щурави пари не му бяха необходими за да стъпва по вселенските пътеки, че за „S” класите тук нямаше пътища, и че и любимите му маркови очила не му вършеха работа за да прикрива очите си, тогава когато светеха с единачески блясък. Всъщност, всичко с него си беше същото. Мислеше, виждаше, чувстваше, помнеше, но я нямаше тази земна неистовост, тази бясна скорост и нервност, която тласкаше всеки човек от една крайност в друга. Тук цареше покой. Покой, който обаче нямаше как да бъде описан. Покой, който не дразнеше с безсмислието и тягостността си. Покой, в който се чувстваш някак тих, смирен и в същото време готов на очакване за това, което ти предстои.

Сравнително бързо успя да се справи и с осъзнаването на някои нови свои възможности. Можеше да се рее и да вижда онова, което искаше на земята. В началото трудно свикваше с бясната скорост, с която се придвижваше, чувството му за земно време окончателно умря, след като с удивление установи, че тук всичко се случва едновременно в миналото, сегашното и бъдещето. Все още не можеше да приключи и с носталгията, със съжалението и чувството, че иска да е още там, където земния купон течеше и търкаляше суетата като снежна топка по стръмен баир.

А най-гадното идваше, когато внезапно, съвсем физически остро изпитваше нужда от едно силно питие. Имаше чувството, че все още има гърло, което пресъхва и аха, аха да се спече като дълго неполивана пръст на гроб.

В един такъв отвратителен отрязък от време срещна Данчо.

Изненада се не толкова от това, че го виждаше ясно и, че надничаше в брадясалото му усмихнато, малко накриво лице, колкото от неизбежността, че това беше първият човек, който срещаше Отвъд.

– Видя ли си погребението? – чу гласът на Данчо толкова ясно, въпреки че не знаеше откъде идва звука. Просто го чуваше и на всичкото отгоре разбираше, че може да разговаря. Това му донесе безкрайно облекчение.

– Слаба ракия, като се има предвид твоето. – му отвърна някак несигурно, като че ли пробваше дали другият го чува.

– Годините бяха други, брато – Данчо се усмихна широко и Жоро можеше да се закълне, че като че ли го бе докоснал.

Данчо беше взривен в асансьор през 1996 година. Беше първият грандиозно показен атентат, изпипан до съвършенство. Асансьорът се взриви между етажите, а Данчо успя последната секунда да прикрие с тялото си приятелката си и грузинския си бодигард. Момичето остана живо и невредимо, а грузинецът едва оживя с тежка мозъчна травма. До онази ноемврийска нощ Данчо беше първия човек на СИК в морската столица и държеше в юмрук Варна, а от него имаха респект дори висшите полицаи. Часове след погребението сикаджиите се отрекоха от него и заявиха официално, че нямат такъв човек в редиците си. Бяха започнали времената на легализирането на гангстерския бизнес и всеки паднал в боя не се броеше от «наште». Убийството на Данчо остана също толкова неразкрито, колкото на десетките босове отлетели в отвъдното след него. В подземните среди се шушукаше, че доброто за взимането на главата му е дадено именно от шефа на наказателните бригади в СИК Бай Миле. Бай Миле години по-късно също бе разстрелян като куче, а човекът, който ръкоположи месец след взривяването на Данчо новия бос на СИК във Варна Стоил, бе взривен като под индиго отново в асансьор и ако мутрите бяха от време на време мистици щяха да си отговорят на много въпроси, свързани с удивително еднаквите убийства с разлика десетина години във времето.

– Как е положението Долу? – попита Данчо.

След стъписването Жоро бързо овладя възбудата си, че може да общува с някого.

– Ташак, музика и вести от Бойко Борисов!

– В бара на Сандокана в Добрич го бяхме смелили от бой. Бяха дошли с Поли Пантев и искаха пазара на «бялото» във Варна. Редова шматка беше…

– Ела да го видиш сега. Коли и беси. Едновременно е и главен секретар на МВР, и главен мениджър на ъндърграунда. Големи ядове берем, брат ми, не се наяде…

– Всички на финала идват тук. И него ще го посрещнем… – Данчо сви устни.

– Какво става оттук нататък? – Жоро не можеше да се отърве от чувството, че трябва да му е ясно всичко. Дори и тук, където никъде не цъкаше часовник.

– Ако си мислиш, че отиваш в Ада, няма такъв. И аз бях адски учуден, че няма казан и дяволи, които да ни натискат по главите надолу. Още си твърде свързан с нещата, от които идваш, но лака полака ще влезеш в час.

– Искам да видя брат си! – рязко го прекъсна Жоро.

– Ще видиш всички.

– Да нямате ешмедеме всеки петък вечер?

– Нещо такова.

– И искаш да ми кажеш, че ще си пия питието с Иво Карамански ли?

– Щом Илия Павлов и Андрей Луканов не се избиха, значи всичко е под контрол. Някога една мадама ми беше чела едно стихотворение: „И мъртвият не ни е вече враг”…

– Ние мъртви ли сме? – запита Жоро с надеждата, че ще отвори очи и ще се събуди от махмурлийски сън.

– Тук се научаваш, че няма смърт. И моята глава я отнесоха половината, но мозъка ми още щрака… Всъщност, духът ми е отворен… Аз не съм гуру или висш учител, Жоро, още си пресен, ще ги вденеш нещата.

– Нещата от живота – като ехо му отвърна Жоро.

– Нещата от Този живот.

Една ледена струйка като че полази Жоро по челото. Данчо се втренчи в него:

– Хайде, братко, идваш ли?

3.

Четвъртата проститутка

В България си голям журналист ако си дръжка на микрофон. Или се превърнеш в непромокаема пощенска кутия на комплексирани ченгета, политици и чорбаджии. В България добрият журналист е послушният журналист. Правилният. Този, който педантично записва на магнитофон или в тефтерче кой какво казал, но никога не пита защо го е казал. Този, който изобщо не пита остро, нахално и безкомпромисно, а превръща всяка пресконференция в заупокойна молитва. Този, който псува вечер пред поредната чаша водка цялата редакция, продажния си главен редактор, още по-продажния си редактор и най вече най-продажния собственик на медията, в който работи. Правилният журналист никога не тръшка вратата след като е направил избора си да не слугува. Той се събужда сутрин махмурлия и прави поредния си репортерски „удар”, услужвайки гъзомийски на господарите си.

В България няма четвърта власт. Свободата на словото се е превърнала в четвъртата проститутка.

Знайни и незнайни медийни босове произвеждат маргинални типове в журналисти и обезценяват професията не само защото самите те са войнстващо бездарие, а заради удобството на самата корумпирана система. В ефира не е вече никаква изненада да се появи нискочелият Боби Цанков, който не е прочел нито една книга в живота си и на всичко отгоре говори на противен диалог. Напълно нормално се счита той да води предаване, в което да общува с политици, прокурори, ченгета – нищо, че цяла България знае, че е мошеник. Кой се чуди и мае защо твефира бъка от бивши метреси-депутатки, манекенки и съмнителни общественици, които днес е модно да се наричат водещи и журналисти? Ухапани отзад са единствено тези, които не знаят, че в по-голямата си част тези т.нар. предавания са платени и в джобовете на медиите потъват нечии мангизи, избиващи не само комплекси, но и интереси.

В България няма истинска журналистика. Ако тя някъде се пръкне, особено когато е далеч от столицата, бързо я смачкват или купуват. Ако репортерът е достатъчно луд за да обича професията си е стъпкан, осъден, обявен за скандален или луд. Защото на мода са дописниците.

У нас няма как журналист да скочи срещу журналист. Ако това се случи веднага го обвиняват, че не е етичен, че не е коректен, и че излиза от добрия тон. Правят го онези, които са монополизирали журналистиката като долнопробна курва и дори са си написали собствен етичен кодекс как да я ползват по предназначение.

Няма как да кажеш на глас, че най-тиражните вацови вестници заливат българина с евтини манипулации. Няма как да се възмутиш, че ако ги нямаше тях „великият терминатор” Бойко Борисов щеше да е палячо от читалищен цирк. Няма как да се опълчиш срещу това, че вестниците са превърнати в пощенски кутии на висши ченгета, които не само разчистват сметките си чрез тях, но и директно убиват.

В България ако някой журналист реши да каже истината за журналистиката ще го заклеймят всички пишещи. Въпреки че докато вечерта си пият водката ще шушукат помежду си: „Евала на копелето, еба им майката!”. На сутринта обаче с подпухнали лица и излъскани костюми ще се подредят на опашка за поредната медийна награда, раздадена им от Тошо, Мошо, Венелина, Стана, Пена и Груьо.

Ако питате правилните журналисти, те ще ви докарат от десет кладенци вода как сън не спят за да се борят с организираната престъпност и корупцията. В същото време с едри букви пишат, че е хваната „фабрика за убийства”, а месеци по-късно с шрифт за слепи в долния край на страницата отбелязват, че всички от „фабриката” са оневинени. Правилните знаят, че не могат да напишат нищо друго, нито да питат остро и като куршум да забиват разследванията си в снагата на прогнилата система. Защото утре ще бъдат уволнени. И още по-зле – съсипани.

Българската журналистика няма нито своите хъшове, нито своята Райна Княгиня.

Свободното ни слово е разчекнато между бедрата на поредната манекенка, която си пие уискито с Косьо Самоковеца и най-главният редактор на републиката. Политиците стават журналисти. И обратното. Всичко е под контрол.

Докато се изпразни Четвъртата проститутка.

Захарула изпусна шумно дима от цигарата и рязко изключи компютъра. Трябваше да приключи един път завинаги с тази долнопробна професия. За какво ги пишеше тия тъпотии? За кого? Защо? Шестнайсет години бе вярна робиня на журналистиката. Влюбено и заслепено, ден и нощ и слугуваше и вярваше, че тая гадина също я обичаше. Поне мъничко. Колкото за цвят. Ровеше в най-дълбокото, разследваше далавери, корупции, гангстери, политици, всякакви лайнари, които крадяха така като че ли е настанал последния ден на света. Гонеха я, уволняваха я, съдеха я, ненавиждаха я, плюеха всякакви небивалици по неин адрес, наричаха я скандална, просто защото казваше всичко онова, които другите не смееха, завиждаха и, о боже – на какво, изритваха я като мърляво куче от редакции и редакцийки, но когато станеше напечено тя беше единствено им спасение, ако имаше едно лесно да я няма, ама наистина да я няма, щяха да пируват три дни и три нощи.

Обаче Захарула си беше още тук. И нямаше никакво намерение да изчезва окончателно. Както винаги беше без работа, градът се беше успокоил от нейното отсъствие и тя вече свикваше с мисълта, че завинаги е приключила с най-важната страница от живота си – журналистиката. От време на време я засърбяваха ръцете и сядаше пред компютъра, написваше нещичко, после му теглеше една сочна майна и хукваше покрай морето, където до рухване скачаше на въже.

„Падналият няма приятели” и казваше една стара нейна дружка. Някога тя неистово спореше, че няма как да е така, че приятелството и честта, майко юнашка, са най-важното, но днес с едно тихо примирение установи, че истините на живота са по-силни от евтините и илюзии.

Докато се чудеше дали да запали нова цигара, мобилния и телефон проплака.

– Как си колежке, имаш ли време за едно кафе? – Емил за първи път я наричаше колежке. Обикновено се обръщаше към нея с „кръстнице”, понеже преди много години в началото на кариерата и на двамата му беше объркала името в един материал. Тогава Емо беше началник на районно полицейско управление, днес вече беше шеф на Службата за борба с организираната престъпност.

– Пиша един материал, който никой никога и никъде няма да пусне – му отвърна – И откога съм колежка? Да не би да искаш да ме назначиш при тебе? Като гледам твоите некадърници там, дето нищо не правят, че и вестници не четат, мога да ги сложа в джоба си…

– Имаш ли все пак време за кафе? – прекъсна я Емо.

Не беше в негов стил. Звънеше и рядко и то винаги от неидентифициран номер. Никога не се срещаха веднага и никога не искаше нищо от нея. Говореха си много на бутилка червено вино, но имаха неписани правила помежду си – нито тя го натискаше за информация, нито той нея. Достатъчно бяха умни за да я улавят между думите. За да иска да я види веднага, значи ставаше нещо. Беше вече дочула, че му готвят капан за да го разкарат, но не вярваше, че ще стане толкова бързо.

– О кей, кажи къде.

– Вече сме колеги по безработица – Емо се усмихваше, но от очите му надничаше тъжно безсилие.

Бяха го ритнали от системата. По най-йезуитския начин – съкращение поради структурни промени. Предложили му работа в Шумен и Добрич, при положение, че в неговата категория има свободни длъжности във Варна. Поредното ченге си отиваше смачкано от циничния валяк на Министерството на вътрешните работи. Комисарят успя да изчисти и последния си опонент във варненската дирекция.

Всъщност Комисарят беше един червендалест, тлъст и плешив чичко, който приличаше повече на бостанджия, отколкото на висш полицай. Появи се във Варна от Сливен и оглави местната дирекция. Още с идването си в средите на подземния свят се заговори, че е купен от варненската групировка ТИМ и че са му броени едно куфарче пари. С времето червенобузестият чичко от Сливен стана генерал, благодарение на главния секретар на МВР, който го взе под личното си покровителство. Защо, беше лесно да се предположи. Във Варна нищо не мръдна и на йота в работата на вътрешната дирекция. Ченгетата спряха да работят, защото стигнеха ли в разработките си до нечии висини, бяха или уволнявани, или им спретваха по някое активно мероприятие, от което напускаха системата, оплюти като бандити. През годините, в които Комисарят се подвизаваше във Варна общината и всички общински институции бяха табу за разследване, в града не бе хванат нито един корумпиран, нито пък бе заловена или разследвана някоя корупционна схема. Нямаше и как да се случи. Чичкото с червените бузи се беше предал или продал на червените, които управляваха града и беше стиснал ръка с кмета, срещу който важеше правилото – или добро, или нищо – все едно, че беше умрял. Захарула за първи път срещаше човек в живота си, който изпитваше удоволствие от това да се чувства умрял по отношение на думите и действията спрямо него.

Комисарят ненавиждаше Емо и всички онези, които си бяха профита – ченгета. А във Варна, в дирекцията, те бяха вече толкова малко, че нямаше и как да ги обича. На Комисарят му трябваха кариеристи некадърници, които да му вързват читав фалшивия годишен отчет и да не кипят от излишен ентусиазъм, когато трябва да разработват някого за корупция. И на-важното – да не си пъхат носа в контрабандните канали, над които във Варна бе опънат непромокаем чадър, дръжката, на който бе в ръцете лично на покровителя на Комисаря.

– Даже не знам още дали ще ги съдя или не – говореше тихо Емо – Просто защото наистина не знам дали изобщо искам да се върна в тази система. От 17-годишен съм в нея и цял живот съм се борил с незаконните наща, а сега се оказа, че именно в МВР се вършат беззакония.

– Здравей, че бързам – контрира го Захарула – Ти къде живееш бе? Цялата ви система е прогнила от корупция, страх и пълно безразличие. Най-свестните ги разкараха, тия, които стават са се свили като охлюви и не смеят да мръднат, щото а са мръднали, а са ги смачкали.

– Всеки божи ден лъгахме европейците и те взеха, че ни повярваха и ни приеха – ухили се Емо.

– Моля ти се, не ми говори за това, защото ми е писнало от вашите показни акции, които гърмят с големи букви по първите страници на вестниците, а на финала нямате и едно кьораво доказателство за съда. Къде са ви петте разбити печатници за фалшиви пари бе, Емо? Нали ги хванахте, къде са парите и поръчителите? Защо не ги разработихте така, че не да хвърляте пушилки с двама-трима малоумни печатари? Защо не проследихте канала за да хванете големите риби?

– Защото както и да го измислим тук, идват от Горе бат ти Бойко и компания и изземват функцията ни, почват те да ръководят парада и акцията…

– Да ви таковам акциите.

Захарула отпи от плодовия чай с мед и се разсмя:

– И к,во вика Комисарят?

– Тежко му било защо не сме се били сработили… Как така се получило.

– А защо сега те пита? Защо не те попита преди четири години като толкова му е тежало?

– Риторични въпроси. Лошото е, че това не се прави само с мен, а с куп колеги – тихо, спретнато, разкарват те, даже не го изпипват, викат си – бе, нека ни съди, нали вече го няма, и безпроблемно продължава безветрието.

– Знам, че ти е много гадно, изживявала съм го, но понякога всяко зло е за добро – опита се да каже нещо успокоително Захарула. Самата тя знаеше, че това са думи, които никого не топлят в такъв момент. – Пак добре, че не те уволниха дисциплинарно. Сега куцо, кьораво и сакато го изкарват най-големия бандит само и само да запишем някоя и друга червена точка пред Европейския съюз…

– Нали знаеш, че имаше и срещу мен проверка? Сега вече мога да ти кажа механизма. Написва се анонимен донос с всякакви идиотизми, този донос се дава на някой „наш” външен човек и той, подписвайки го го изпраща на вниманието на министъра. И се почва проверка на съответната слубжа и шефа и. Последната проверка срещу мен бе, че сме опънали чадър върху Антонио…

– Дето беше обвинен за отвличането на Рубин Коцев?

– Да, службата пазела Антонио, понеже той имал брат, който работел в Националната служба за сигурност.

– Вие сте наистина луди в това МВР, бе Емо! Антонио няма брат. Има сестра. Писала съм сто материала по случая и съм ровила като къртица.

– Идват една група от София и се занимават дни наред да проверяват такава глупост…

– Това се проверява много лесно – потресе се Захарула и го загледа със зяпнала уста.

– Провериха. И установиха, че Антонио нямал нито брат, нито сестра.

– Ама той има сестра. Познавам я.

– Това е положението. Такива бяха проверките, сестро. Ако имаше нещо, в което да съм сбъркал, досега да са ме арестували.

– И сега? Какво питам сега, отдавна на РДВР – Варна трябваше да сложат табелка или ЕООД, или направо да я закрият…

– Не знам. Търся работа. Все още не мога да свикна, че мога спокойно да отида на гости или да си поканя гости без да ме вдигнат посреднощ.

– Най-мръсното е това – да те изхвърлят без капка благодарност за труда ти. Такава май ни е кармата, колега…

Захарула беше свидетел на печалния завършек на кариерата на не едно ченге. Всички те бяха употребявани и захвърляни като хартийки от дъвки. Имаха недостатъците си и скрупулите си, не ги жалеше и ги размазваше с перото си, но се уважаваха взаимно, защото знаеха, че не могат един без друг в тежките си професии. Тя знаеше, че ченгетата в повечето случаи я лъжат или премълвачат умишлено информацията, но се беше научила да я търси и в неизказаното. Години наред изграждаха взаимно доверието си и трябваше да минат през много скандали и битки за да не си пречат един на друг и да се научат на търпение. И на чакане. Защото в разследването най-важното в крайна сметка се оказваше не бързината, а умението да можеш да чакаш. На гюме.

Вече на улицата Емо като че ли между другото подметна:

– Може и да сме без работа, но…

– Пенсионирани ченгета и журналисти няма – разсмя се Захарула.

– Отваряй си очите и ушите, нещо се мъти…

Това беше достатъчно Захарула да забрави засега опитите си да напусне завинаги разследващата журналистика.

Веселина Томова

Откъс от ръкописа “Афера.бг”