И Сакскобургготски, и Борисов са със сбъркана идентичност
На пръв поглед те са коренно различни: първият е издънка на прочута династия; вторият е израснал от низините. При това съдбата запрати Бойко да служи като бодигард на бившия цар. От което само е спечелил в личен и кариерен план… Впоследствие ролите се размениха: царят-премиер слезе от трона; бившият фаворит зае мястото на своя ментор. Именно тази размяна, станала в рамките на едно десетилетие, прави сравнението между ролевите изпълнения на двамата държавни мъже свежо и интригуващо – както от политическа, така и от научна гледна точка.
Да си премиер по конституция и политическа традиция, значи да притежаваш най-овластената позиция в държавата. Въпросът е какъв е пърформансът, т.е. как титулярят гледа на своите права и задължения; и още – какви са очакванията на публиката/поданиците от изпълнителя на тази висша властова роля.
Симеон Сакскобургготски беше в перманентен конфликт с публиката: бидейки премиер, той се възприемаше като цар и очакваше другите да се отнасят със същия респект към неговата личност. "Другите" (с изключение на тесен царедворски кръг) го изоставиха в момента, в който се разбра, че е дошъл да царува, а не да слугува (на народа). Бойко Борисов живее в същото раздвоение: официалните/легитимните му функции са свързани с премиерската позиция, но той самият се държи като Баща-покровител и неконорован Единоначалник – не само на членовете на кабинета, но и спрямо народа.
На подобна странна ситуация приляга определението ролеви дисонанс. По отношение на Симеон тази социологическа характеристика вече има само историческо значение. Но Борисов е действащ премиер и неговите реакции в конфликтни ситуации като тази с превантивното подслушване на първите му помощници е повече от актуална. Въпросът е какво ни интересува в случая – като граждани и нация. Ако е интригата (кой забърка кашата), значи сме загубили рефлексивността си; ако търсим вината и отговорността на подслушваните и на поръчителите на този антиконституционен акт, тогава отстояваме съществуването на правовата държава.
Но ако се запитаме кое кара Бойко на всеослушание да заяви, че висшите властници трябва да бъдат подслушвани; че той е знаел за извършеното закононарушение, но е мълчал; че одобрява мразенето в екипа като стимулатор за вътрешновидова конкуренция и взаимно изтребване, може да стигнем до неочакван извод. Изводът според законите на социологията се състои в следното: бидейки премиер (което е формално регламентирана позиция), но възприемайки се като Баща и Единоначалник на нацията (което е интернализираната роля), Борисов постановява онова, което произтича от неговото АЗ (личностното начало, Егото е доминантата в неговото мислене и публично говорене).
Кога, защо и как е стигнал до разбирането, че персоналната му роля не зависи от институционалната, е тема за отделен анализ. При това не само социологически. Защото подобни феноменални обрати изискват да се ползват обяснителни концепции от фройдисткото течение в науката, както и да се видят проекциите върху народопсихологията (в случая на нас, българите). Нация, чието мнозинство от активни/гласуващи членове изглежда изпитва мазохистично удоволствие да експериментира при избора на лидери, чиято ролева идентичност по рождение и наследство е сгрешена!
С избора първо на Сакскобургготски, а после и на Борисов за премиер, българите показаха, че обичат рисковите експерименти в политиката.
проф. Кръстьо Петков
http://hikari.blog.bg