И рече Йосиф Хербст: Безпристрастен, хеле пък безстрастен вестникар е журналистически евнух
Йосиф Хербст е български журналист и общественик. Завършил е Военното училище в София, но напуска военната служба, за да се посвети на журналистиката. Сътрудничи в български и чужди вестници. Списва "Вестник"(1900-1901), "АБВ" (1924-1925), "Ек"(1924-1925), "Днес"(1925) и списание "Вик за свободни хора" (1923-1924). Издава книгата "Вчера, днес и утре" на публицистична тематика.
По време на управлението на Демократическата партия е директор на печата (1908-1911). След Септемврийското въстание разобличава репресиите на режима на Цанков в публикациите си. При убийството на комуниста Вълчо Иванов през нощта на 12 срещу 13 февруари1925 г. става свидетел на изхвърлянето на трупа му от извършителите – група офицери, начело с капитан Кочо Стоянов. На следващия ден описва видяното във вестниците си. С това той окончателно си спечелва омразата на режима. Йосиф Хербст "безследно изчезва" по време на априлските събития от 1925 година.
Няма буржоазна политическа партия, която да се бори за право и за свобода. В най-добрият случай буржоазните партии се борят за права и свободи. Права и свободи, това е много, много по-малко, отколкото: право, свобода.
Пропорционалната избирателна система сломява политическите таланти, дори и ония, които са преминали политическата каноническа възраст. Подмладяването на партийните щабове само няма да помогне много, за да се премахне този недъг. Може би по-голяма полза ще принесе пропорционалната избирателна система, ако се приложи всецяло до последните й последствия.
Веднъж въведено вече, задължителното гласоподаване, трябва да се пристъпи още една крачка напред: наистина да се осигури, щото да не се губи нито един избирателски глас. А това може да стане само ако цялата територия на Царствата се обяви за един единствен избирателен окръг. При такова положение политическите таланти още нищо не са спечелили. Печели само принципът на „пропорца“: с възможно най-малки грешки се проявява истинската воля на избирателите.
Още една крачка напред: да не се гласува за листи, а за партийни цветове, т. е. все едно за политически платформи. Това всичко може да нареди законодателят, като свръх всичко нареди още, щото активното и пасивното избирателно право да се добива едновременно с пълнолетието. Такива законодателни реформи ще предизвикат непременно реформи в централните и провинциални партийни управителни тела, реформи, които ще дадат възможност поне, да се проявят младите политически таланти. Има нещо още по-справедливо от пропорционалната система – „гражданино“, не трепери! – съветската система, съветската система не на управление, а на народно представителство.
Не вярвам, че комунистите ще бъдат толкоз толерантни и либерални, когато поемат, т. е. превземат властта, да търпят на служба некомунисти; това би било равносилно с подхранване на контрареволюцията.
Нетолерантността ще им се диктува и от тяхното право, и от техния дълг. Те ще могат, обаче, по-откровено да се ползуват от правото си и по-честно ще могат да изпълняват своя дълг, ако изключат от редовете си или не приемат като съратници всички несвободни данъкоплатци. Държавни чиновници и служащи, пенсионирани офицери, пенсионирани чиновници и служащи трябвало би да станат активни комунисти само, след като прекъснат всички бюджетарни връзки с държавата, която с борба и кръв ще преустройват. Друга щеше да бъде работата, ако отсега се знаеше, че в бъдещия държавен строй властта ще пенсионира заварените чиновници и служащи и ще признае всички заварени пенсии.
Сръбските, гръцките и румънските шовинисти доказват само едно: колко са прави българските шовинисти, ако въобще не губят правото си да ония, които се считат сами всякога прави.
Да работиш макар само 8 часа в денонощието, само един метър под земята в някоя мина, с празни черва и празна кесия, и да бъдеш комунист, не е нито изкуство, нито пък е чудно. Чудят се на охолния комунист. Никой не се съмнява в охолността му, понеже завистта на ближния точно я преценява, но почти всеки се съмнява в комунизма му. Най-много се съмняват ония, които за свое лично употребление свеждат комунизма към простейшата формула: „твоето е и твое и мое, моето си е мое“. Че тази формула е измислена от заслепените оръдия на капитализма, като плашило за колебливите и преситените, обикновено се забравя.
Комунизмът работи за създаване условия, щото всеки, роден от майка, да има възможност да се ползува от всички блага, а те – другите, мислят, че „всички блага“ всъщност са само едно благо: съдържанието на огнеупорните и неразбиваеми парични каси. Оттам и неразбориите.
Недъзите на капитализма може да разбере и ситият и охолен, но въпреки това недоволен комунист. Ала седнал в клубен фотейл, преситеният и самодоволен „гражданин“ не може да разбере комунизмът, а още по-малко разбира комуниста. Но нека му кажа за утеха, че добър, убеден, същински комунист е оня, който притиснат между двадесет души върху трамвайновагонна платформа за само 8 пътника, смирено и без ропот не си пази мазолите, а – само вярата в по-добро бъдеще.
Можеш да бъдеш или да станеш комунист без да прегърнеш всецяло политическия комунизъм, без да се зачислиш в някоя комунистическа партия. Интелектуалният работник, писателят, художникът, свободният от държавнобюджетни задължения, които си търсят мястото за „деня на великата борба“, ще се изправят кога да е, могат да се изправят рано или късно, на комунистическия фронт само от едно чувство на вътрешна чистота и в надеждата, че поне там, когато се подаде командата „равнис“ ничий ляв лакът няма да се допре до десния лакът на някое шарлатанче-литераторче и ничий десен лакът няма да се допре до левия лакът на някое учено гйозбаджийче.
У нас мнозинството от интелектуални работници са най-леви „либерални демократи“ (в небългарския смисъл на този термин). Те не са станали още политически комунисти, защото по-добре схващат, отколкото обикновените работници, че тържеството на комунизма предпоставя една коренна вътрешна промена у човеците, промена вън от стопанската област, а пък политическият комунизъм предпоставя засега само данни от стопанско естество, а за другите нестопански данни тегли чек срещу едно повече или по-малко неопределено бъдеще. Верно е, че държава и общество не се преустройват на five o clock, нито пък с проливане на Eau de Cologne, но още по-верно е, че само с разум държави не се устройват или преустройват. Ако така можеше, германците и руските болшевики са щяли досега да ни се похвалят с образцови държави.
Можеш да бъдеш комунист, па дори и политически комунист, без непременно сърцето ти да тупти по ритъма на московския болшевишки генерален марш.
В много висши училища има вече катедри по вестникарство. Ако се не лъжа, – и в нашия „Свободен университет“. Това показва, че вестникарството се признава вече като наука, макар че то, всъщност, е изкуство.
Не само „отговорният редактор“ е отговорен за съдържанието на един вестник. Цялата му редакция е отговорна. Нейната морална отговорност е по-важна, отколкото юридическата отговорност на отговорния редактор.
Не е добър вестникар, който не познава психологията на тълпата въобще и частно народната психология. Тези знания не се добиват из книгите. Вестникарят трябва да наблюдава с „фотографски“ очи и да слуша добре, да се вслушва още по-добре, но никога да не подслушва. Ако и подслушва, по-добре ще стори веднага, без заобикалки, да стане детектив, без да омърсява по-напред някоя редакция.
Читателят на вестниците не подозира, колко интелигентен труд трябва да се влага и се влага, и колко материални пречки, присъщи и непредвидими, трябва да се преодоляват всеки ден, докато му се втикне в ръцете този малък печатан лист, който му е станал необходимост. Читателю, преди да псуваш вестника и вестникаря – аз те познавам, ти всякога си готов да напсуваш и единия, и другия – знай, че зодията на вестникарството е бързината.
Вестникарят е бърз, трябва да бъде бърз, защото ти, читателю, си станал много нервозен и бърз. Аз помня баща ти, който нямаше търпение да чака само три пъти в седмицата вестник, а ти го искаш два пъти в деня. Не ти се моля, да бъдеш снизходителен към вестника, не: бъди, колкото е възможно по-строг и по-придирчив, за твое добро и за доброто на вестника. Но бъди справедлив: знай, че вестникът не се пише, печати и разпространява в безвъздушно пространство, а в нервно и нервозно време, и в пространство, обсеяно с всевъзможни веществени пречки. Ако мислиш, че трябва да продължаваш да псуваш вестника, вземи си псувателен речник от някой вестникар; той поне ще знае кога, кого и какво, защо и как да напсува.
За да окачествя „чистоплътността“ на един вестник, трябват ми данни за ония събития, които премълчава, а не за ония, които описва. Има премълчаване, което наистина е рицарски подвиг, а пък има и премълчаване, което е адска подлост.
Разпространеността на едно печатно произведение (особено на вестник или списание) не е винаги в зависимост от добрите му качества. Да се изваждат заключения от броя на читателите е несигурно, ялово и несправедливо. Каквито са читателите – такъв е и вестникът; това може да се твърди. Не бива обаче да се твърди: колкото повече читатели, толкоз по-добър е вестникът. Малката разпространеност не всякога може и трябва да се изтъква в укор на вестника, но голямата разпространеност много често може да се изтълкува в лошия смисъл против читателите
На всеки вестникар може да се случи да напише някоя глупост. Нека го утеша: не всеки читател ще забележи глупостта. Пък и мнозина от читателите, особено, ако са и противници, ще изтълкуват и претълкуват глупостта като особена хитрина или демонично лукавство.
Вестникар, който се е убедил сам или когото са убедили в сторена от него грешка, и не я поправи веднага, по собствена инициатива, сам се заличава от списъка на почтените хора.
Вестник, който гощава читателите си само с „най-интересното“, скоро се убеждава, че разваля читателите си. Те много скоро обръгват „най-интересното“. И очакват невъзможното: по-интересното още от „най-интересното“. Но пред такава опасност не трябва да пък от вестника да пролъхва скука. Скучни партийни органи не трябва да обвиняват читателите си – съмишленици, в липса на твърдост в убежденията. Липсата е последствие, а не причина на скуката.
Дълги вестникарски статии и когато са добри, са лоши. Малцина ги четат. И които ги четат, нищо не задържат в паметта си от прочетеното. Малко, та сладко!
Вестникът не може и не бива да се превръща във венцеплетаческо заведение. Има много общественици, които се самооблъщават, че са остите на вселената. Именно такива общественици трябва справедливо и безогледно да бъдат премервани и претегляни от вестникарите. Безогледно и към това, че са или могат да станат „източници на новини“. Ами ако са и покрай това източници на злини за обществото?….
За да прокълна някой помоему вредителен вестник, „пожелавам“ ме от все сърце най-широко разпространение. В днешно време при скъпотията на хартията, широкото разпространение, големия тираж, е най-сигурния залог за материалната съсипия на един вестник. Има един предел на тиража; пресилили се без съответно увеличение на продажната цена, то загубата расте с всеки екземпляр в повече. Това наглед е само парадокс и само за оногова, който е забравил, че нещо се е изменило у нас и наоколо от 17-и септемврий 1912 година насам.
„Печатна погрешка“ е неточен термин, нескопосана метафора. „Печатна погрешка“ е всякога съчетание от невниманието на коректора и нехайството на словослагателя. Печатът изпървом само умножава словослагателската грешка и после печатът я разпространява, за да и се чудят гламавите.
Обективна статия няма, па и не трябва да има. Само субективната статия е честна, а след това може да бъде добра или лоша. Деветдесет и девет от сто субективни статии са добри, стотната е лоша, защото може да е от мен. Само оня, който нищо не върши, няма да счупи нищо. С „обективна“ статия нито зло ще поправиш, нито добро ще сториш. Безпристрастен, хеле пък безстрастен вестникар е журналистически евнух. Такъв само може да напише „обективна“ статия. Нека я изчете, който може: мярката и е най-малко три колони.
Има вестникари и „новинари“. Бягайте от последните, защото за тях „новината“ е по-важна, отколкото самото събитие.
„Новинарите“ бяха помислили, че последната новина се обяви и води три години само, за да могат вестниците да печатат ежедневно бюлетин за военните действия.
Идеален вестник е, който няма нито едно обявление. Администрацията му трябва да зависи от редакцията, а не обратната, и редакцията не трябва да зависи от никого. Разбира се, че издателят му трябва да бъде богат като Крез, щедър като Меценат. Тогава не е необходимо нужно да бъде глухо-нем и слеп.
Две официални опровержения за едно и също нещо са равни на едно потвърждение.
Някои „новинари“ правят следната крива сметка: днешната лъжа е една новина, утрешното и опровержение – втора новина; значи занасям в редакцията: две новини. Това на „новинарски“ език се казва:многостранна и разнообразна информация. Да, наистина, много странна информация. А вестникарите изкупуват греховете: „вие, вестникарите, все сте еднакви, всички лъжете“. Повтаря се старото: „мишките изяли сиренето“, а не една мишка. А пък в този случай всъщност мишките лъжат, а обвиняват плъховете.
Интервюто е американско изобретение, пренесено в европейската журналистика. Горд, съзнателен и образован вестникар, който може и има да каже нещо, предпочита да го каже сам, без да го влага в устата на това или онова величие на предния или на утрешния ден.
Вестникар, който е постоянно на лов по интервюта, си е преместил ума в краката: по-добре може да тича, отколкото да мисли.
Между интервюера и интервюирания обикновено се сключва следната спогодба: кажи ми ти, какъв не си, и аз няма да кажа какъв си.
Из „Вчера, днес и утре”. Подбрано за препрочитане