И ОСТАВАТ САМО РОГАТА, НА КОИТО СЕ ПРИУЧАВА ДА СКВЕРНИЧИ ПРОДАЖНАТА НИЗОСТ НА МАЗНО НАВЕДЕНИЯ УГОДНИК. ВЕЧЕ ИДВА РЕД И НА ДОСТОЕВСКИ ДА БЪДЕ ЗАБРАНЕН, ДА НЕ СЕ ЧЕТЕ, ЗАЩОТО СЛОВОТО МУ БИЧУВА ПРОДАЖНИКА: „НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ТИ ГРЯХ Е, ЧЕ РАЗРУШИ И ПРЕДАДЕ СЕБЕ СИ ЗА НИЩО“

Демонтират Паметника на Съветската армия и се сетих за Йовковия „Вълкадин говори с Бога“.
„Кои са тез, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, има ли господ?
Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат, като всички хора?
Как може да се тегли граница ей тъй е, дето се случи – да оставиш гробищата в една държава, а в друга – близките на умрелите?
Да тръгнеш да идеш при брата си, сина си да тръгнеш да видиш – и да те срещне някакъв си чужд войник, дошъл кой знае отде, да насочи срещу ти пушка, нож и да каже: „Назад!“
У дома си да си, и да те пъдят.
Как може да става туй, господи, как?
…Чуждото се взема като свое, вкъщи в къта е седнал пришълец и пъди навън стопанина, праща го като добитък в яхъра.
Старците са навели глави, мъжете стискат зъби и мълчат.
Защо в таквоз усилно време криеш себе си, господи?
Защо?…“
Дали ще успее „седналият в къта пришълец“, сгушил се здраво с мерзостта на продажника, да „тегли граница“ и „да остави гробищата в една държава, а в друга – близките на умрелите“?
Божия е волята…
Нацизмът е исторически факт, дяволско проявление, което ако не беше обявяваната за демон днес Съветска армия, тези наши върли евроатлантици до един щяха да носят пречупени кръстове, и на задниците си дори, та яростно да засвидетелстват правоверието си.
Има един библейски мотив, в който Господ изцелява от осемнадесетгодишно прегърбване една жена.
Колко ли години е в Неговото допущение националното ни прегърбване и дали изобщо се вижда някакъв хоризонт на изцеление.
Въшлясващ в духовно отношение народ, е достоен да бъде воден и да слуша чинно единствено политическа мърша.
Грехът не е моментна беля, казва в една своя проповед отец Владимир Дойчинов.
Грехът е болест, която уврежда душата.
Мисълта за човешката слава до такава степен е превзела сърцето, че то се е втвърдило и не може да разбере защо трябва да се кае.
А каещият се, паметници не руши.
Та нима руският воин не беше този, благодарение на когото днес я има Европа и на картата не е поставен като вечно клеймо пречупеният кръст.
Колко милиона са жертвите?
Те не заслужават ли непрестанна молитва за душите им, която днешният самозабравил се угодник – евроатлантик и на сън е длъжен да изрича.
Когато благодарността се стопи, зад вратата се усмихва доволно нещастието.
На продажника, непознаващ покаянието в користта си, му е трудно да разбере защо трябва да гледа към небето, а не към земята.
Жалко състояние на прегърбена душа, която не иска да бъде излекувана.
Гледа към гроба и непрестанно тренира как да го прескочи – това е душевната низост, болезнено точно отразена в проповедта на отеца.
Прегърбеният счита тези подскоци за полет…
Иди убеди такава душа, че не е възвишена.
Тя мисли гроба за небе, а слизането в него за възвишеност.
Вярва в себе си.
Истински покъртително…
Да си припомним ли, че една седмица духовно сринати ентусиасти, облечени в политическа власт, не можаха да взривят мавзолея на Георги Димитров.
Над тях се надсмиваше не само духът на Димитров, но и душите на тези наши строители – предци, които успяха да го издигнат само за три денонощия.
Някой дава ли си сметка какво въодушевление в сърцата и каква безкомпромисност са имали в действието си в онези дни, вярвайки че съграждат нещо добро за идните поколения.
Каква сила са носили в себе си тези корави мъже, издигнали за три дни емблематичния монумент с ръцете си.
Да го бяха оставили като паметник на културата на всенародната вяра и въодушевление.
Без значение, че политикът от всички цветови нюанси, се изгаври с надеждите на тези чисти сърца.
Някой би го направил музей, а друг от пръкналите се новобогаташи би го преобразил сигурно и в дискотека.
Щом преди години си помислиха, че храм може да е дискотека, какво му пречеше и на мавзолеят да стане символ на модерния либерален възход, а и да носи печалба.
Живеем във времето на прегърбените хора, които в непрестанната си угода и самозадоволяване, мислят изправянето за болест.
Ако не си наведен – губиш.
Вече идва ред и на Достоевски да бъде забранен, да не се чете, защото словото му винаги ще бичува продажника:
– „Най-големият ти грях е, че разруши и предаде себе си за нищо.“
Изкуството, все повече днес, е откровена увертюра към преизподнята.
А когато над него надвисне и оскотялото отношение на политическата продажност, то „дерогира“( в духа на актуалната дерогация) призванието си да възвисява.
И остават само рогата, на които се приучава да скверничи продажната низост на мазно наведения угодник.
Велин Хаджолов
бивш шеф на ОСА в ДАНС