Истината за смъртта на приятеля на в. “Труд”

Вчера ВАЦ-овият вестник “Труд” излезе с тлъсто черно заглавие: “Сбогом, Жоро, приятелю!”.

“Рано сутринта вчера, на 55 г., почина дългогодишният отговорен секретар на в. “Дневен Труд” Георги Ганчев. Той остави над три професионални десетилетия в редакцията. Твореше графиката на вестника, с око на професионалист първа страница, искаше “Труд” да е за хората – по-слабите и уязвимите. От октомври 1992 г. оглави секретариата на “Труд” и самопожертвователно работеше за добруването на вестника. Мълчаливеца, както с обич го наричахме, вдъхваше спокойствие, когато по коридорите се понасяше напрежението на вестникаря. Човек с деликатна чувствителност и широка душа ни напусна.

Трудно е, Жоро, да се сбогуваме с верен приятел и честен човек като теб. Накололо опустя.

Мястото ти сред нас остана празно.

Сбогом, приятелю! От колегите”, четем в печалното писание на тиражния ВАЦ-ов вестник.

Истината за смъртта на Георги Ганчев, скрита зад баналните скръбни вестникарски сълзи обаче е още по-тъжна и съкрушителна.

“Мястото ти сред нас остана празно” не е заради кончината на журналиста Георги Ганчев, а поради факта, че два месеца преди смъртта си той е бил освободен от в. “Труд”. Със съгласието на главния му редактор Тошо Тошев, на когото години наред “скъпият приятел Жоро” много е вярвал.

Отговорният секретар на вестника, който 30 години отдава живота си на “Труд”, изхвърлен, става никому потребен и изживява страхотна душевна криза.

Затваря се сам, отделя се от близките си и започва бавно и тихо да се самоубива, гасейки болката си и разочарованието с алкохол.

Само 55-годишният журналист е знаел какво преживява душата му в самота, след като илюзията му за “вярната дружба” с Тошо Тошев се е срутила като картонена кула и той е бил изхвърлен извън борда на любимата професия.

Не пиша тези редове за да създам някаква евтина сензация от преждевременната смърт на един български журналист.

Просто е гнусно, когато четем скръбни дописки, преливащи от всемирна любов към някого, на когото само няколко месеца преди кончината му си показал вратата.

Днес “Труд” ни уверяват, че мястото му било празно сред тях и наоколо опустяло. Никаква дописка във ВАЦ-овия вестник обаче не се появи, месеци преди смъртта на Георги Ганчев, когато той бе освободен от вестника.

Журналистиката е смазваща професия. Жестокото в нея обаче не е толкова ежедневната професионална битка, колкото сблъсъка с предателството, нагаждачеството, лицемерието и фалша, пропил онези, на които уж си вярвал, и които са те предали заради личния си егоизъм.

Понякога личната война с управляващите те измекяри е ужасяващо тиха, без гръмки скандали и тръшкане на врати – затваряш се в себе си и давиш отвратителното безсмислие на реалността, в която си работил, с алкохол.

Давиш се в него, защото не всеки е войнстващ бездарник, който да размахва лакти.

Талантливият е раним.

В “сърцераздирателната” дописка във в. “Труд” се казва, че Георги Ганчев “искаше “Труд” да е за хората – по-слабите и уязвимите”. Преди време същият ВАЦ-ов вестник в помпозни карета ни осведомяваше за здравословното състояние на главния му редактор, но днес няма и ред за донора на Тошо Тошев – “по-слабият и уязвим” негов шофьор, който му дари част от черния си дроб.

В България е така.

Стойностните изгасват тихичко и самотно като пламъче на свещ.

И някъде от Горе иронично четат лицемерните опуси за собствената си смърт.

Където вече няма никакво значение Тошо ли се казваш и каква марка пури пушиш.

Бог да прости душата на Георги Ганчев.

Но тези думи му ги дължим, заради лицемерието и фалша, в които изживя последните си дни.

Явор Костадинов