Империята на задграничните фирми

Не на последно място са архивите на дело №4 за икономическата катастрофа от 1990 г. на Главна прокуратура, по което две от основните направления – обект на разследване – са "Външна търговия" и "Задгранични дружества". В архивите на делото освен показанията на висши функционери на БКП, държавни и банкови ръководители, са запазени единствените ревизионни актове на ревизираните след промените задгранични дружества, както и ревизията на Министерството на външноикономическите връзки, разкриваща точната система на финансиране на задграничните дружества и дълговете им към 1990 г.
Разследването е подкрепено от неправителствения Институт за изследване на близкото минало и предстои да бъде издадено като документална книга.

Началото: "Имекстраком" – алжирската оръжейна връзка

През 1960 г. управляваната от БКП България става първата страна в социалистическия лагер, която изпада в неплатежоспособност. Комунистическата власт не е в състояние да изгради ефективна икономика и да връща заемите от СССР. Съветският ръководител Никита Хрушчов отказва нови кредити и това принуждава Тодор Живков да спасява поста си, като тайно продава българския златен резерв на Москва. Освен златото най-сигурният източник на твърда валута е търговията с оръжия…
На 24 септември 1963 г. Политбюро на ЦК със секретно решение дава съгласие "на другаря Георги Найденов да се издаде алжирски паспорт като на алжирски гражданин, без да губи българското си поданство", което още на следващия ден е потвърдено с "лично строго поверително" разпореждане на Министерския съвет. Целта е офицерът от Първо управление на Държавна сигурност (разузнаването), който е натоварен с тайните операции по доставянето на оръжие на Алжир, да бъде максимално улеснен. Три години по-рано той е назначен за ръководител на създаденото със "строго поверително" разпореждане на Министерския съвет външнотърговско предприятие "Тексим" към инженерното управление при Министерството на външната търговия (МВТ), отговарящо за търговията с оръжие и специалните суровинни доставки. Година по-късно, през 1961 г., Георги Найденов създава първото задгранично дружество с българско участие, като регистрира във Вадуц, Лихтенщайн, фирмата "Имекстраком" с основен капитал 10 000 швейцарски франка. Така е поставено началото на империята на задграничните фирми, регистрирани на Запад и в страни от Третия свят, за да служат за прикриване на операции на Държавна сигурност. Създадени под предлог, че са необходими за завладяването на нови пазари, те ще се превърнат след разпадането на комунизма в един от каналите за източване на национални капитали.
С одобрението на ръководството на БКП през първата задгранична фирма "Имекстраком" минават продажбите на оръжие за Алжирския фронт за национално освобождение. Фронтът дотогава води продължителна партизанска война (1954 – 1962) срещу френските власти.

Българските тайните оръжейни доставки

в които основна роля играе Георги Найденов, преодоляват френската морска блокада и обръщат хода на войната. За целите на операцията "Имекстраком" е регистрирана по начин, който напълно законспирира реалния собственик. Едно "лично строго поверително" разпореждане на Министерския съвет от 1963 г., разкрива, че "Имекстраком" е създадена на 5 декември 1961 г. във Вадуц от западногерманския гражданин Алфред Шилде. Както обяснява самият Георги Найденов в поверителна докладна до ЦК на БКП "на същата дата той (Шилде – бел. авт.) подписа пред нотариуса декларация за прехвърляне на правата си над фирмата на бяло, т.е. без да се посочва на кого е прехвърлена. Подписа също така и генерално пълномощно на наш представител за ръководене на фирмата. В момента, ако някой провери търговския регистър и събере сведения за фирмата, ще установи, че г-н Шилде продължава да е собственик".
След "Имекстраком" Найденов получава разрешение от висшето партийно ръководство да основе нови задгранични фирми – "Сикомин", Лозана, Швейцария, с основен капитал 100 000 швейцарски франка (70 процента българско участие) и "Сасия" в Алжир с основен капитал 40 000 долара при 50 процента българско участие. Чрез тях се изпращат български специалисти в Алжир, купуват се тонове маслини и портокали, урежда се продажбата на желязна руда от Алжир за нуждите на новопостроения металургичен комбинат в Кремиковци. Кораби, купени чрез задграничните фирми, превозват рудата до България. Дружествата на "Тексим" зад граница се разрастват – "Деманд", "Интроф" и "Казимекс" в Австрия; "Трансродопи" и клон на "Имекстраком" в Швейцария; "Икомев" в Лихтенщайн, "Литесбанк" и "Транлитекстур" в Бейрут, Ливан; "Интернационале трейдинг инвестмънт банк инкопорейтед" в Панама.
По това време дейността на "Тексим" е изключение от праволинейната линия на плановата икономика в социалистическа България. Заедно с държавно стопанско обединение "Родопа" и търговското предприятие "Булет" на тях им е разрешено да осъществяват дейност, много по-близка до свободното предприемачество, частната инициатива и пазарните механизми, отколкото до каноните на плановото стопанство, наложено по съветски образец. "Това бяха държавни предприятия, но по нищо не се различаваха от предприятията, които работеха на свободния пазар. Критерий за дейността им беше ефективността и печалбата, измерима в свободно конвертируема валута", посочва бившият първи зам.-председател на Министерския съвет Живко Живков. Експериментът обаче приключва малко след края на Пражката пролет, когато под натиск от Москва Тодор Живков разформирова трите предприятия, праща Георги Найденов на съд и си разчиства завинаги сметките с поддръжниците на опита – министъра на външната търговия Лъчезар Аврамов, вицепремиера Живко Живков и вътрешния министър ген. Ангел Солаков. "Съветските специалисти и съветското ръководство направиха оценка, която беше много погрешна, че това е уклон надясно, че ние насочваме развитието на

България по югославски път

Това стресна Тодор Живков и партийното ръководство. След това започнаха събитията в Чехословакия, а това още повече влоши нашето положение и впоследствие се отказахме от тази реформа", разкрива в показанията по дело №4 членът на Политбюро и премиер Гриша Филипов.
Голяма част от задграничните фирми на трите закрити предприятия са ликвидирани, а някои са прехвърлени към други външнотърговски организации. "Имекстраком" има същата съдба. Имуществото на "Тексим" за над 10 млн. долара, съсредоточено в нея, обаче създава големи проблеми на Живков. Алжирският оръжеен търговец Мабет Шареф предявява претенции към част от собствеността и поставя условие съдружникът му Найденов да не бъде съден. В крайна сметка на него са изплатени 150 000 долара, а уговорката шефа на "Тексим" да не бъде съден не е спазена. Случаят става повод на едно инфарктно заседание на Политбюро и на колегиума на МВР през 1971 г. , на което се обсъжда "Тексим", първият партиен и държавен ръководител да възкликне: "Има един факт над фактите… как Георги Найденов предаде народно имущество на един чужденец, подписа документ, че това дружество ("Имекстраком" – бел. авт.) е общо. Кой може да падне така, че да даде кораби народно имущество на един чужденец, освен един подлец и предател. Кой друг може да бъде разстрелян освен такъв подлец и предател… Или Георги Найденов, или ние трябва да бъдем на подсъдимата скамейка!"
Този случай става повод партийното ръководство да нареди да се извърши подробна проверка на всички регистрирани в чужбина дружества. Оказва се, че до края на 1969 г.

общият брой на задграничните фирми надхвърля 80

и изпреварва значително по този показател другите страни в социалистическия лагер, дори и СССР. Един новооткрит доклад на МВТ от 1970 г., обобщаващ състоянието и дейността на задграничните фирми през 60-те години, разкрива, че в страната е липсвал какъвто и да било регламент за създаването им. Картината, описана в него, е следната:
– отсъствието на контрол и търсене на отговорност за допуснати нарушения;
– дейността на много от фирмите се разминава с тази, за която са регистрирани;
– за работа в тях са изпращани неподготвени кадри;
– мнозинството от директорите на фирмите безотговорно, нехайно и упорито не желаят да изпращат финансови отчети.
"Най-много неблагополучия и провали са в опитите на външнотърговските организации да организират в чужбина собствени или смесени фирми за производство. В тази област ние се оказваме най-неподготвени, а сме вложили най-много средства", се заключава в доклада.

Печалбата е 8 млн. долара, от които само 5 млн. са преведени в страната.

След ревизията правителството пристъпва към ликвидиране на общо 43 задгранични фирми. В тях дяловото участие възлиза на над 3 млн. долара, вложените допълнителни средства са близо 14 млн. долара, а загубите в резултат на прекратеното участие са 10.7 млн. долара. При такива финансови резултати приключва историята на задграничните дружества през 60-те години. На запазените близо 40 търговски дружества е възложена стратегическата задача да завладяват западните пазари за пласиране главно на българска машиностроителна продукция. Няколко задгранични фирми на ДС обаче никога не влизат в отчетите на МВТ пред правителството. Тяхната дейност е дълбоко засекретена, защото се занимават с контрабанда.

"Ако по принцип ЦК на БКП даде генерално разрешение за вършене на контрабандна търговия, да се поиска тази дейност да се извършва само от една търговска централа." Цитатът е от строго секретна справка на Второ управление на Комитета за държавна сигурност, отнасяща се до "Контрабандната търговия, вършена от ДСП "Тексим", ДСП "Булет" и някои други търговски централи". Годината е 1966-а.

Съдържанието на този документ помага да се открие и проследи началото на държавната политика на БКП за използването на контрабандата, официално обявена като незаконна дейност, за нейните цели. Тази политика не само нарушава международните норми, но ражда черни каси с парите на данъкоплатците, създава и отглежда престъпност, злоупотребява със специалните служби, за да контролира бизнес за милиарди долари.

От активни борци – активни контрабандисти

Наред с икономическата свобода, която им е дадена, търговски предприятия като "Тексим" и "Булет" се изкушават от бързата печалба във валута чрез контрабанда на всякакви стоки. Архивните документи показват, че в началото са часовници от Швейцария за Турция. Посредник е офицер от Инженерното управление към Министерството на външната търговия (МВТ), а контрабандната сделка се сключва с договор (!) между "Тексим" и фирмата "Арис-Жужу" на ливански търговец, базирана в Бейрут. Часовниците се изнасят от Цюрих от търговски представител на "Тексим" (най-малко две пратки месечно с 10 000 броя) със самолет на адрес "Софийска митница – транзит". Под контрола на "Тексим" пратките се приемат и поставят в тайници на специален автомобил и се извозват за Турция през ГКПП Капитан Андреево. Второ управление на КДС докладва, че контрабандата се осъществява от членове на БКП, бивши партизани, активни борци против фашизма, бивши полковници от Управление "Гранични войски" и бивши оперативни работници от КДС. Според документа, преди да пристъпи към реализиране на контрабандните сделки, "ръководството на "Тексим" е получило разрешение за това от другаря Лъчезар Аврамов (министър на външната търговия, б.а.) и съгласие за съдействие по линия на Държавна сигурност от другаря Григор Шопов (зам.-министър на вътрешните работи, б.а.)". След контрабандата на часовници идва ред на контрабандата на пистолети, на кафе и други стоки чрез турски и чрез сирийски "колеги". Второ управление на КДС установява, че същата дейност се практикува и от ДСП "Булет", Инженерното управление при МВТ, ДСП "Деспред" и ДСП "Родопа". Изводите, които прави, са:
– С контрабанда се занимават много централи и дейността не е запазена в тайна
– Чужденците, с които се работи, знаят за търговските централи
– Чужденците биват приемани в централите и лесно ни разузнават
– Не е добре зашифрована пристигащата стока на аерогара София и на ГКПП Капитан Андреево, където почти всички служители знаят за това
– Търговските централи не са изучили цените на контрабандираните стоки на международния пазар и в повечето случаи вземат съвсем малки комисиони.
Контраразузнаването дава точни насоки как да се централизира контрабандата и най-вече как да бъде скрита от българските граждани, на които по същото време е вменено да строят социализма
Указанията на ДС:
1. В КДС контрабандната дейност да се централизира на едно място
2. Да се издирят помещения извън София за манипулация на стоките
3. Да се уредят с ДАИ нови номера за чуждестранните автомобили
4. С управление "Митници" да се уреди получаването на пратките
5. Търговците контрабандисти и да се настаняват в наши квартири

"Кинтекс" осигурява луксозен живот на "елита"

Висшето ръководство на БКП не се двоуми да канализира тази "специфична" дейност – на мястото на първите търговски централи идва ново търговско предприятие – "Кинтекс". В секретното разпореждане на Министерския съвет (с министър-председател Тодор Живков) от юли 1966 г. на "Кинтекс" освен търговията със специално имущество се възлагат и "реекспортни и други сделки". Само година по-късно, през 1967 г., с "лично строго секретно" разпореждане на Министерския съвет №189 от 19 юли се задават нови правила за партийно-държавния контрол на контрабандата, определена като "транзитна търговия". В структурата на оръжейната фирма е създадена специална дирекция "Скрит транзит" (виж графиката). Нивото на конспиративност се качва с още едно стъпало през 1978 г., когато правителството на Станко Тодоров приема "лично строго секретно" решение №148 от 31 юли за "скритата транзитна търговия". С него се нарежда контрабандата да се извършва единствено от "Кинтекс". На "Кинтекс" е дадена възможност да използва фирми зад граница за прикриване на държавната контрабанда, за да "не се допуска компрометиране на български физически и юридически лица" според решението на кабинета. За тази дейност оръжейната централа използва задграничните фирми "Инар", "Сокотрейд", "Корестал", "Гудекс", "Олтрейд". Подобно на първата фирма на "Тексим" – "Имекстраком", те са регистрирани в Лихтенщайн, защото регистрацията прикрива реалния собственик. Служителите им са кадри на "Кинтекс" и на ДС. Същинската дейност се направлява от регистрираните в София представителства на задграничните фирми. Според един "лично строго поверителен" доклад на министъра на външната търговия Христо Христов от 1978 г. годишната печалба от контрабандата по това време е между 12 и 17 млн. долара, а оборотът е над 100 млн. долара. "Кинтекс" и фирмите му се отчитат по специална извънбюджетна сметка към отдел "Специален" в Министерството на финансите, създадена в далечната 1959 г., за която знае само съответният финансов министър. От 1968 г. от тази черна каса е финансиран ЦК на БКП и се изплащат хиляди левове представителни пари на правоимащите.

"Икомев" и приватизацията на каналите

През 1985 г., след т.нар. възродителен процес, дейността на задграничните фирми на "Кинтекс" е замразена поради опасенията на Живков и на посветените висши длъжностни лица от правителството, че Турция може да разкрие извършваната контрабанда като реакция срещу насилственото преименуване, тъй като основният канал на стоките продължава през територията й. Министърът на външната търговия Христо Христов обаче предлага на правителството "скритият транзит" да се прехвърли на една-единствена задгранична фирма – "Икомев" (виж карето за нея). На създадената през 1964 г. от ръководителя на "Тексим" Георги Найденов в Лихтенщайн фирма е открито представителство в София към външнотърговската организация "Интеркомерс". "Икомев" е захранена от "Кинтекс" не само с базите и със смазана схема, но и с кредит от 7 млн. долара, който е предоставен на оръжейната фирма от Българската външнотърговска банка като оборотни средства. Кредитът всъщност е стойността на контрабандния алкохол и цигари, които "Икомев" "наследява" в секретните складови бази. Този кредит непосредствено след промените пък е прехвърлен от "Икомев" на оръжейната фирма "Тератон", която чрез задграничната фирма "Гардаг", Цюрих, Швейцария, също осъществява различни "специфични" сделки (виж схемата). В "Икомев" се вливат кадрите на "Кинтекс", обезпечаващи контрабандата, а те впоследствие са командировани на работа към швейцарската "Гардаг". През 1988 г. и 1989 г. в бизнеса с "транзита" се включват две нови фирми – "Ширио", Вадуц, Лихтенщайн, и "Лотос", регистрирана във Виена, Австрия.
Политическите промени в България през 1989 г. не се отразяват на контрабандата. Тя продължава, а контрола върху нея вземат бивши кадри на ДС, шлифовани години наред в тази дейност. Една строго секретна справка на Национална служба "Сигурност" от 1991 г. хвърля допълнителна светлина за действащите лица и фирми при извършването на "скрит транзит" през България. Основните елементи в нея са:
– фирми, изнесени в Западна Европа, осъществяващи търговия с чуждестранни клиенти при получаването и транспортирането на стоките за България
– представителства на задграничните фирми в България, които получават стоките, складират ги, преопаковат и преразпределят
– клиенти (фирми и лица), получаващи стоките като краен потребител (виж графиката). При създадения механизъм е спазена конспирацията, за да не се компрометират страната и държавни ведомства и предприятия.

Дейността се провежда от името на чужди фирми и почти "нелегално" от българските власти под прикритието на обикновен транспортен транзит или друга търговска дейност. Секретният документ посочва, че "административният и финансов контрол над фирмите е максимално ограничен". Дружествата "Икомев" и "Лотос" се ръководят от едно и също лице – Божидар Йорданов, офицер от МВР и бивш кадър на "Кинтекс", живеещ във Виена. Партньори при осъществяването на "скрития транзит" в България са все негови бивши колеги от МВР, "Кинтекс" или митницата. Основната група от "клиенти" са от турски и арабски произход. Част от стоките се разпределят за вътрешния пазар, а по-голямата се транспортира до контролните изходи, на които системата има хора. Паричните постъпления на канала са от комисионните при извършването на "скрития транзит" и от реализацията на стоки.

Тайните операции на "Икомев"

Фирмата е регистрирана от лихтенщайнския адвокат д-р Иво Бек, администратор на една част от фирмите в Лихтенщайн, нароени от Държавна сигурност. Копие от оригиналната цесионна бланка (виж факсимилето вляво) показва вписване в регистъра на 10 декември 1964 г. Празното място в документа е оставено, за да се прикрие истинският собственик – полковникът от ДС и ръководител на "Тексим" Георги Найденов. След разтурянето на "Тексим" и присъдата срещу Найденов повечето фирми са заличени. "Икомев" обаче оцелява. През 1972 г. е прехвърлена към ВТО "Интеркомерс", като цесията е предадена на ръка на главния директор Стойне Николчев. Чрез "Икомев" се извършват реекспорт на компютри от Далечния изток за други страни. От 1985 г. на нея е възложено осъществяването на "скрития транзит". Извършва транзитни и реекспортни операции с цигари, напитки, медикаменти, луксозни стоки, битова електроника. В периода октомври 1987 – март 1990 провежда операция по превоза на над 40 т сребро от София до Цюрих със самолети на БГА "Балкан". Получател на среброто е фирма "Гардаг". Среброто е изнесено от Българската външнотърговска банка за продажба и закупуване на злато, а "Икомев" е посредник на комисионни начала.
НСС заключава, че "каналът е изграден с държавни средства, изнесени зад граница в законспирираните фирми, и същевременно се използва за обращение на "мръсни пари" – получените от продажбата на стоки, минали по пътя на "скрития транзит", и приходи от реализацията на наркотици и други стоки, поставени под особен международен контрол". Така става приватизацията на контрабандите канали на ДС. Архивите на софийските представителства на задграничните фирми в Лихтенщайн, Австрия и Швейцария не са намерени. По нареждане на Министерството на външната търговия през 1990 г. те са унищожени.

Благодаря за помощта, която Политбюро на ЦК на КПСС и съветското правителство ни оказаха с отпуснатия кредит. Без тази помощ България от тази година нямаше да бъде платежоспособна." Думите са на Тодор Живков и са отправени към съветския ръководител Леонид Брежнев на среща между двамата на 14 август 1978 г. в Крим. След 1960 г. това е вторият път, когато управлението на БКП е спасено от съветски кредити, защото то е натрупало външен дълг от над 6 млрд. долара, който не е в състояние да обслужва. Този път обаче Брежнев поставя ултиматум на българския партиен и държавен ръководител валутните разходи да бъдат обуздани на всяка цена и отказва да парафира българското искане за количествата и цените на гарантирани суровинни доставки за следващите 10 години. Нещо повече – СССР дори започва да ги намалява. Живков е принуден да търси други решения, чрез които да се осигурят валутни приходи.
Едно от тях е подсказано от отговарящия за машиностроенето член на Политбюро на ЦК на БКП Огнян Дойнов. Идеята е усилията да се концентрират в развитието на такова производство на електрониката, с което огромният пазар на СССР да бъде засипан и по този начин да се осигурят липсващите средства за плащане на съветските суровини. Става въпрос за производството на лентови и дискови запаметяващи устройства, металорежещи машини с цифрово програмно управление и други. По това време в социалистическия лагер на България е дадено водещото място в областта на електрониката за нуждите на страните от СИВ. Една част от развитието на сектора е осигурена в резултат на промишлен шпионаж. Подобно на съветския КГБ, в който е обособено специално управление "Научно-техническо разузнаване" за придобиване на нови технологии от развитите западни страни, така и в НРБ към Първо главно управление на ДС (ПГУ) в средата на 60-те години е създаден отдел, който през 1980 г. е издигнат в самостоятелно Управление "Научно-техническо разузнаване" (НТР) към ПГУ на ДС.

"Неявните фирми" на ИНКО

Под контрола на НТР попадат всички научноизследователски звена и държавни институции по линия на технологиите, но за нуждите на разузнаването през 1975 г. със секретна заповед Министерският съвет регистрира и външнотърговско дружество "Индустриално коопериране" (ИНКО). Негова основна задача е да осъществява внос на ембаргово оборудване за изпълнение на програмите от стратегическите направления на електрониката и машиностроенето и други технологии, попадащи в забранителния списък на КОКОМ – Координационен комитет за многостранен контрол на износа, създаден през 1949 г. от страните – членки на НАТО, и Япония за ограничаване на преноса на технологии и търговията със съветския блок. Въпреки търговските функции щатният състав на ИНКО без изключение се състои от оперативни работници на НТР и негови секретни сътрудници. Статутът на фирмата й позволява да извършва търговска дейност, като в основата са специалните операции за заобикаляне на ограниченията на КОКОМ. Подобен статут е даден и на друго търговско предприятие – "Матхим", за да оперира в областта на химията и микробиологията, както и на дъщерната фирма на "Кинтекс" "Авала". Заедно с ИНКО те стават гръбнака на НТР.
Терминът неявни фирми е използван за пръв път именно заради дейността на ИНКО. В строго поверителна заповед от април 1983 г. на министър-председателя Гриша Филипов (виж факсимилето) на дружеството е наредено "да разкрива свои неявни фирми в Западна Европа и в други оперативно интересни райони за извършване на търговско-производствена дейност, като се използват основно средства във валута, натрупани от специфична реекспортна дейност на дирекцията". Тези операции е следвало да бъдат съгласувани с министъра на външната търговия и с министъра на вътрешните работи. Секретният документ указва "участието на българската страна при извършваните от фирмите инвестиционни или организационни разходи да се представя по неявен път чрез доверена фирма, като се осигурява изцяло контролът от нашата страна". ИНКО, която по това време има изградени търговски бюра зад граница, концентрирани във Виена, Франкфурт, Токио и Москва, получава допълнително увеличение на щата. В средите на разузнаването оперативните работници по тази линия пък получават прозвището виенските търговци. Бившите служители на ПГУ оценяват придобиването на западните технологии като над 600 млн. долара спестени средства за социалистическата икономика. Колко са парите, изразходвани от фирмите на разузнаването, обаче винаги премълчават. След падането на комунизма ИНКО стана обект на интензивно източване, като голяма част от "виенските търговци" напускат разузнаването, но не и фирмите, създадени по държавна поръчка. Други от служителите й продължават бизнеса в сферата на безмитната търговия , трети се превръщат в бизнесмени и банкери. През 1990 г. в ПГУ започва друга секретна операция – унищожаване на компрометиращите разузнаването архиви. Разработките на НТР се прочистват именно от материалите, съдържащи данни за валутата, която е налята в дейността на разузнаването. Източените през Първо главно управление капитали се превръщат в табу за всяко политическо мнозинство и президент. Това обяснява и могъщата съпротива срещу отварянето на архива на разузнаването, който и до ден днешен е засекретен под циничната формула за "националните интереси".

Източването на валута чрез ДЗУ

Дори тайните операции на разузнаването обаче не могат да помогнат на плановата икономика и от 1985 г. тя започва своето финално сгромолясване. В търсенето на валутни приходи Политбюро прегръща идеята стопанското обединение ДЗУ – Стара Загора, да щурмува западния пазар, лансирана от директора му Атанас Атанасов лично пред Тодор Живков. За целта със секретно решение на Партийно-държавната комисия по научно-техническата политика през есента на 1986 г. е дадена зелена светлина на проектите "Монблан" и "Нева", осъществявани отново от разузнаването. Създадена е "неявна фирма в Австрия с предмет на дейност разработване, производство и сервиз на външни запаметяващи устройства на магнитни дискове". Когато през 1988 г. за трети път комунистическата власт изпада в неплатежоспособност и разбира, че няма да получи спасителен кредит от СССР, Министерският съвет със строго поверително решение разрешава на ДЗУ да участва непряко в компанията "Дейта Магнетикс", а средствата от 5 млн. долара да бъдат осигурени чрез валутен кредит от Българската външнотърговска банка (БВТБ).
Случаят с ДЗУ е един от най-емблематичните за източването на средства на данъкоплатците, което се потвърждава и от ревизионния акт на БВТБ от 1993 г. За пръв път той хвърля повече светлина върху финансовите операции по проекта "Нева" (изграждане на инженерингов обект на територията на СССР до ключ) и крайния финансов резултат. Приходите предварително са изчислени на 230 млн. долара срещу 300 млн. разходи и 30 млн. долара печалба. Половината от тях е трябвало да са за ДЗУ, а другата за чуждестранния партньор – лихтенщайнската фирма "Сетрон". ДЗУ действа чрез търговското предприятие "Инсист", което ползва от БВТБ общо 86.5 млн. долара кредит по осъществяване на сделката. Кредитът е изплатен въпреки отклонения от сроковете. През декември 1989 г. пред банката "Инсист" отчита печалба от около 25 млн. долара, но са преведени 22.5 млн. От тях обаче са погасени 9.6 млн. долара кредит на "Инсист". Банката заключава, че реалната печалба е 11.2 млн. долара (три пъти по-малко от предвидената) и че планираната печалба следва да се преразгледа, защото ДЗУ има други неизплатени валутни кредити към банката, възлизащи на 43.6 млн. долара.

В края на 60-те години от 88 задгранични дружества са закрити 43 заради ниската им ефективност. Според новооткритите архиви на Министерството на външната търговия (МВТ) уставният капитал в закритите фирми възлиза на 3 млн. долара, а в тях са вложени допълнително над 10 млн. долара, които държавата губи при ликвидацията. В следващите години държавата образува само няколко дружества, а през 1970 г. Министерският съвет приема първата Наредба за българските задгранични дружества, която регламентира реда и правилата за създаването, дейността им и контрола върху тях. В този период главната задача, която управлението на БКП поставя пред фирмите, е те да работят за разширяване на пазара за машиностроителна продукция. От средата на 70-те години се очертава тенденцията за приемане на много правителствени решения "за укрепване на задграничните фирми", чрез които държавата започва да налива средства в съществуващите фирми за увеличение на капитала им, за оборотни средства, за покупка на сгради и изграждане на материално-технически бази. По същото време започва регистрация на още фирми, като 1980 и 1981 г. бележат истински бум. Всички предложения до МВТ за създаването на задграничните дружества съдържат оптимистични прогнози за бързи печалби и утвърждаване на съответния пазар, а от държавните институции, които са давали становища, преди да се произнесе кабинетът, в повечето случаи единствено Българската външнотърговска банка (БВТБ) е коментирала трезво заложените параметри и често ги е критикувала, но нейното мнение рядко е вземано под внимание.

Завой на Изток

Въпреки влизането в спиралата на икономическата криза от 1985 г. нарояването на фирми в чужбина продължава не само до рухването на комунизма, но и след това. Според архивните документи до края на 1991 г., когато все още държавните структури са под контрола на комунистическата номенклатура, са създадени общо 454 дружества, в които са инвестирани не по-малко от 712 млн. долара. Веднага след промените започва нова тенденция за образуване на задгранични фирми, но не на Запад, а на Изток, предимно в Русия и в бившите й републики, както и в някои страни от бившия СИВ като Полша, Унгария, Чехия. Този процес съвпада с решението на първото правителство на Андрей Луканов през зимата на 1990 г. за премахване на задължителния режим на контрол от страната на държавата при създаването на задгранични фирми. Според справките на редица икономически ведомства, събрани по дело №4 на Главна прокуратура от 1990 г., след 1989 г. само в СССР са регистрирани 65 дружества, чийто уставен фонд общо възлиза на над 233 млн. рубли, а вложените допълнителни средства са над 76 млн. рубли. Колко успешни са били тези инвестиции Министерството на икономиката никога не е анализирало, факт е обаче, че това отключва нов канал за източване на държавни средства – този път чрез преливане на милиони от държавните фирми към задграничните. Рекордьори в това отношение са ДЗУ – Стара Загора, и "Балканкар".

Размахът на Андрей Луканов

Още в края на 60-те години в един от служебните доклади на МВТ е отчетено, че от първите 8 млн. долара обща печалба на задграничните дружества близо 3 млн. долара остават непреведени в страната. Тази формула се развива успешно през 70-те години и се утвърждава напълно през 80-те. В много от фирмите реалната печалба остава скрита. Това, от една страна, се прави, за да не се плаща данък върху печалбата в съответната страна, а от друга – да остават повече средства за самата фирма. Много от дружествата водят двойно счетоводство – едно за пред местните власти и друго за външнотърговската организация в НРБ, която го е създала. Според първата наредба за дейността на българските задгранични фирми от 1970 г. те са задължени да превеждат в страната 20 процента от своята печалба. С тези средства през 1973 г. в МВТ е образуван фонд "Финансиране дейността на задгранични дружества". Както обаче пише тогавашният министър на външната търговия Христо Христов в един доклад до министър-председателя Станко Тодоров, "постъпващите средства във фонда са крайно недостатъчни, за да се посрещнат исканията за отпускане на нови заеми за създаване на нови дружества или за изграждането на материално-технически бази". По настояване на министъра от 1978 г. правителството приема процентът на отчисление на печалбите на задграничните дружества да нарасне на 30. И това решение обаче не е спазено. С нова наредба от 1975 г. на министъра на външната търговия е позволено да отпуска допълнителни средства за увеличаване на дяловия им капитал до 100 000 валутни лева. Заедно с непревеждането на печалбите една част от задграничните фирми с години просрочват сроковете, в които трябва да издължат заемите, отпуснати им от създалите ги външнотърговски организации в България. Те пък се финансират с валутата от БВТБ или от фондовете на МВТ. Човекът, който отговаря за дейността на задграничните фирми, е Андрей Луканов, дългогодишен зам.-министър на външната търговия още през 70-те години, а впоследствие и министър на външноикономическите връзки и вицепремиер. Най-често негови подписи стоят върху разрешенията за наливане на милиони долари през 80-те години в отдавна доказали своята неефективност и на практика фалирали задгранични дружества, опитващи се да пласират нискокачествената продукция на "Балканкар". Така например през 1981 г. с поверително решение е закрита фирмата "Булет" в Япония, в която Огнян Дойнов започва своята кариера като млад специалист, а в мемоарите си описва как е съдействал тя да стане печеливша. Според фактите от документите обаче Министерският съвет я закрива, защото наливаните в нея средства през годините са довели до натрупване на загуби в размер на 3.4 млн. долара. За поддържане на дружеството "Сибикар Карели Елеватори" в Италия са вложени 1.3 млн. долара, отпуснати от БВТБ и Министерството на търговията. И това е само малка част от цената на поддържания и до днес мит, че по времето на социализма България е била водеща страна в производството на мотокари.

Невърнатите дългове

През 1987 г., когато реално НРБ отново изпада в неплатежоспособност и режимът се поддържа само с външни кредити на западни банки, положението със задграничните дружества значително се утежнява. В многобройни писма до търговското министерство БВТБ посочва, че просрочените плащания на дружествата са в размер на 6.3 млн. валутни лева (над 7 млн. долара), като само тези на СО "Балканкар" са 3.3 млн. валутни лева, а на ТД "Машиноекспорт" – 2.3 млн. валутни лева. Банката подчертава, че "голям проблем, решаването на който не търпи отлагане, е издължаването на валутните кредити, предоставени от БВТ и БВТБ на дружествата". По това време е приет Правилникът за стопанска дейност и е въведена формата на самоуправляващи се стопански организации. Никое от задлъжнелите дружества обаче не погасява заемите. Завеждащият звено "Задгранични дружества" в търговското министерство Васил Владимиров отбелязва, че дотогава ведомството се е въздържало да даде указания на БВТБ за принудително събиране на заемите, но фондът е изпразнен и "тенденцията, която в последните две-три години се забелязва, е постоянно намаляване на броя на печелившите дружества и дела на печалбите, които се внасят във фонда". В една справка на Министерството на външноикономическите връзки (МВИВ) от 1989 г. по "някои проблеми по ефективното използване на Фонда за финансиране на дейността на задграничните фирми" се заключава, че погасителните вноски по кредитите са просрочени, защото:
– печалби на дружествата, продаващи машиностроителна и електротехническа продукция, не са превеждани в страната от създаването им до момента
– външнотърговските организации и гарантите на кредитите не разполагат със собствени валутни източници
– основният гарант по кредитите – Министерството на машиностроенето, при прекратяване на дейността му не разполагаше със средства по фонд "Валутен".
С приемането на Указа на стопанска дейност и фирмена организация кредитите е трябвало да се предоговарят, но и това не става.
Задграничните дружества не се финансират единствено от този фонд. Архивите разкриват, че от фонд "Заеми за оборотни средства", създаден през 1981 г. за подпомагане изпълнението на т.нар. резервна валутна програма, чиито валутни постъпления са от реекспортни и други специфични операции, към 1991 г. сумата от просрочени заеми на различните стопански организации е 30.5 млн. валутни лева. Част от тези милиони са обслужвали и задгранични дружества, какъвто е кредитът от 7 млн. долара, прехвърлен от "Кинтекс" на "Икомев". Комунистическото управление заедно с двете правителства на Луканов след 1989 г. са абсолютно пасивни както за връщането на заемите от задграничните фирми, така за прибирането на 30-те процента от печалбата им.

Кой блокира ревизиите след промените

Едва при правителството на Димитър Попов Министерството на финансите разпорежда да бъдат извършени редица ревизии. Една от тях се отнася до фондовете на МВИВ, извършена от Държавния финансов контрол през 1991 г. Тя установява, че "част от получените заеми за развитие на задграничните дружества, а именно: 4 млн. долара; 1 млн. и 174 хил. ит. лири; 2 млн. и 854 хил. германски марки; 11 млн. и 696 хил. френски франка и 137 хил. канадски долара, не са възстановени". Ревизионният акт заключава, че "по данни на ревизията голяма част от печалбата от данъка върху печалбите на задграничните дружества не е внасяна в приход на държавния бюджет, а в последните години печалбата не е внасяна в България". Документът подчертава, че "на ревизията не беше представена справка относно размера на реализираната печалба от задграничните дружества".
Поисканата от тогавашния финансов министър Иван Костов и от Главна прокуратура ревизия на резервната валутна програма също заключава, че "на ревизията не беше представена документация (бел. ред. – от ръководеното от представителя на БСП Атанас Папаризов МВИВ), от която да е видно кои дружества и в какви размери са отчислявали средства от печалбата си и колко средства са били набирани и раздадени от фонда за периода 1973 – 1988 г." Направен е изводът, че няма създадена организация от страна на МВТ, която да следи размера на реализираната от дружествата печалба и сумите, подлежащи на внасяне. "Фиктивните гаранции за погасяването на заемите не позволяват издължаването на някои кредити години наред. Не са взети ефективни мерки за гарантиране на връщането на заемите и принудителното им събиране в случай на просрочване, вина за което носи бившият министър на външната търговия Христо Христов. Движението на средствата по фонда не са намирали счетоводно отражение в МВИВ. Не се съхраняват бордерата, банковите извлечения и писмата, от които да е видно разходването и набирането на средствата по фонда." По данни на БВТБ към 31 декември 1991 г. се водят отпуснати от фонда и непогасени 29 заема, от които 27 просрочени. Кредитите са отпускани в периода 1974 – 1989 г., преобладаващата част – 23 заема, са отпуснати до 1984 г.
За каква глобална сума от печалбите обаче става въпрос разкрива едно писмо на Националната служба за защита на конституцията от 1991 г. (наследила тогава Второ главно управление на ДС), днешната Национална служба "Сигурност", до Главна прокуратура. В него се посочва, че непреведените печалби на задграничните фирми възлизат на около 1 млрд. долара и че злоупотребата с тях вече е започнала (виж факсимилето). Никой никога не успява да върне тези пари на държавата.

Германия винаги е била предпочитан пазар за България сред страните на Запад (през последните години тя е неизменено в топ 3 на българския износ). Показва го дори статистиката по времето на комунизма: в периода 1961-1991 г. в бившата ФРГ са регистрирани най-много задгранични фирми от всяка друга страна – 69 (заедно с клоновете), като в тях са инвестирани най-малко 294 млн. тогавашни западногермански марки (около 167 млн. долара). Ако трябва да се види как изглежда българското икономическо присъствие в Германия през първата година на България в Европейския съюз, определено може да се каже, че от старите фирми почти нищо не е останало. И през целия преход българската държава не пожела да проследи трансформацията им. Иначе по думите на посланика ни в Германия Меглена Плугчиева условията на германския пазар не са се променили и успехът продължава да зависи от гарантираното качество и срока на доставките. В посолството в Берлин няма данни какво е станало с българските фирми от епохата на комунизма, а и те не са търсили контакт с него.
Търговският аташе Веселин Горнишки уточни, че дипломатическата мисия няма основание да събира данни, тъй като след приватизацията на външнотърговския сектор тези фирми са станали частни.
Търговските регистри на административните съдилища в Германия  обаче позволяват да се проследи фирмената история на всяко от опериралите там дружества. В най-големите центрове – Франкфурт, Мюнхен, Берлин и Хамбург, са регистрирани близо половината от задграничните фирми на комунистическия режим. Една от фалиралите още преди промените – "Интеграма" на ВТО "Минералимпекс" за продажба на гранит и мрамор, е създадена през 1967 г. в Мюнхен с уставен капитал 20 000 марки. Тя е неуспешна от самото начало и според докладите на Министерството на външната търговия е работела на загуба през цялото време, но е закрита чак през 1987 г. За целия период през нея минават директорите Пенчо Чичков, Иван Сомлев, Тодор Касабов, Антон Иванов. Берлинската "Арко" на БГА "Балкан" има същата съдба – създадена през 1969 г. за транспортни и туристически услуги с 50 000 марки капитал, увеличен впоследствие на 100 000, е обявена в несъстоятелност през 2001 г. Дружеството на ВТО "Винимпекс" в Щутгарт  – "Ориент експорт-импорт", създадено с 98 000 марки през 1985 г., е фалирало през 2000 г. и е заличено от регистрите през 2005 г.
Ликвидацията настига и фирмите на някогашния "Балкантурист". Например за регистрираната във Франкфурт през 1987 г. с 200 000 марки "Болкан холидейз райзенбюро" процедурата по несъстоятелност приключва през 2003 г. с последен управител Лъчезар Христов. Друго туристическо дружество – "Балкан-турс райзен", създадено през 1990 г. в Берлин със 100 000 марки и с директори Иван Хлебаров, Сава Ласков и Лъчезар Христов, е обявено във фалит през 1997 г. Интересна е трансформацията на създаденото в Мюнхен през 1987 г. от бившата Българска външнотърговска банка (след промените Булбанк) дружество в банковата сфера "Байериш-булгарише ханделсбанк".  То е образувано с 20 млн. марки уставен капитал (49 процента българско участие), след като Политбюро на ЦК на БКП одобрява предложението на Тодор Живков за търсене на нови форми на участие на световния банков пазар. Управители от българска страна са били Дончо Кючуков и Людмил Гачев. През 1998 г. името му е променено на ХИПОФЕРАЙНСБАНК БЪЛГАРИЯ ГмбХ. През 2002 г.  уставният капитал се променя спрямо въвеждането на еврото на 10.2 млн. евро. Тогава е подписан договор за претопяването на фирмата в БАЙЕРИШЕ ХИПО-УНД ФЕРАЙНСБАНК АГ. ХИПОФЕРАЙНСБАНК днес е част от концерна "Уникредит", възникнал след сливането на германската и италианската банка.
Сред малкото оцелели фирми са клонът на "Болкан&Блек сий шипинг къмпани" (1966) в Хамбург на бившия "Воден транспорт"; "Булмак" (1973), "Керпен" на "Машиноекспорт", "Булхимекс" (1982) във Франкфурт на "Химимпорт"; "Дойче Балканкарподем" (1990) в Йесен на "Балканкарподем".

"Рьоперверк" – авантюра за 100 милиона

"Оценката на консултантската фирма "Требак" беше, че положението на дружеството  "Рьоперверк" е ужасяващо тежко и пред последните години то е било една каца без дъно." По този най-красноречив начин е описано в дело №4 за икономическата катастрофа състоянието на една от най-големите авантюри при комунизма – закупуването на западногерманската фирма "Рьоперверк". Показанията са на Стоян Христов, главен специалист в Българската индустриална стопанска асоциация (БИСА) през 80-те години и впоследствие оглавяващ отдела за задграничните дружества в Министерството на външноикономическите връзки (МВИВ).
В спешна докладна до вицепремиера и министър на външноикономическите връзки Андрей Луканов от 1989 г. изскача шокиращата цифра от 76 млн. марки загуба от това дружество, която две години по-късно в доклада на вицепремиера Димитър Луджев до правителството на Димитър Попов набъбва на 100 млн.
Историята обаче започва в началото на 80-те години и е продиктувана от желанието на Тодор Живков и Политбюро на ЦК на БКП да се търсят нови форми за избягване на технологичните ограничения на Запада.
Такава форма, узаконена през 1987 г. от партийно-държавната комисия по научно-техническа политика към Политбюро, е закупуването на фалирали западни фирми. В доклада на Огнян Дойнов, председател на Стопанския съвет, Стоян Марков, председател на Държавния комитет за изследвания и технологии, и Христо Христов, министър на търговията, се посочва, че този начин е изгоден, тъй като оборудването и технологиите в тези фирми "могат да бъдат важен източник за решаване както на комплексни задачи на стопанските организации, така и при вноса на единични машини и линии".
Закупуването от България на основаните от германския собственик Антон Рьопер през 1916 г. фабрики за леярски машини във Фирзен-Дюлкен (в близост до Дюселдорф) става от българска страна в края на 1981 г., когато те са изпаднали в криза. Идеята е подкрепена от Огнян Дойнов, а за реализиране на сделката в Германия е създаден цял щаб начело с тогавашния посланик Константин Козмов. Групата се ръководи от Иван Пехливанов, първи зам.-председател на БИСА. Българската страна става собственик, като изкупува дълга на фабриките за над 7 млн. германски марки. Сделката е "узаконена" с последващо решение на ръководената от Живков Валутна комисия към Политбюро на ЦК на БКП (виж факсимилето) от януари 1982 г. Собственици на "Рьоперверк" стават СО "Металхим", ДСО "Заводи за металорежещи машини", НТП "Технология на металите" и ВТО "Машиноекспорт". Впоследствие дял придобива и Минералбанк. За директор е назначен Алекси Алексиев, бивш зам. генерален директор на "Машиноекспорт". До 1988 г., когато стопанските организации в България преминават на самоиздръжка и липсва свежа валута, а държавните субсидии са намалени, в "Рьоперверк" само са наливани милиони. "За периода 1986-1988 г. ръководството на дружеството не беше представило баланси за дейността си на българските собственици, липсваше документация", посочва Стоян Христов, участвал в проверката на дружеството през 1988 г. заедно с представители на Минералбанк, "Металхим" и "Машиноекспорт" на място в Германия.
"Картината беше отчайваща, а главният счетоводител на "Металхим" Харизан Стоянов каза, че директорът Алексиев пет години е мълчал за състоянието и три години след това е лъгал", посочва пред прокуратурата Христов. На най-високо равнище започват спасителни операции, с които се наливат нови милиони, но без резултат. През 1989 г. всички акционери прехвърлят дяловете си на Минералбанк, но и това не помага. Днес във Фирзен теренът, на който комунистическото управление хазартно проиграва стотиците милиони, пустее в неатрактивна за инвестиции индустриална зона. След фалита и серия от препродажби сега теренът е собственост на дружеството GMI-Holding GmbH, основано през 1997 г. във Фирзен, и се отдава под наем.

Комунистическа "инвестиция" в града на милионерите

Какво става, когато българското комунистическо управление инвестира в града на германските милионери Хамбург? Отговорът е: следва фалит. Такъв е финалът на още една значителна инвестиция по време на развития социализъм – придобиването на мажоритарен дял в хамбурското дружество "Ортман и Хербст". В една докладна до директора на Национална служба "Сигурност" от 1992 г. случаят е докладван като неизгодна сделка, в резултат на която старозагорското предприятие "Хранинвест" е получило значителни финансови щети. Документите на контраразузнаването посочват, че през 70-те години ДСО "Хранмаш" закупува лиценз от реномираната фирма за бутилираща техника "Ортман и Хербст". През 1985 г. компанията е в лошо финансово състояние и предлага на българската страна възможността да инвестира в закупуване на дял от нея. Идеята е прегърната от Петко Данчев, по това време един от изравящите управленски кадри в БКП. В Хамбург е изпратена група от представители на Минералбанк, на БИСА (Българска индустриална стопанска асоциация) и ВТО "Биоинвестинженеринг" да проучи офертата. Възприема се германската версия, че главният проблем е недостигът на поръчки за около 20 млн. марки.
Огнян Дойнов и министърът на търговията Христо Христов изготвят докладна записка до Министерския съвет, който с решение от декември 1985 г. разрешава покупката. Българската страна заплаща 9 млн. марки за 75 процента от дяловете при номинална стойност 4.8 млн. Акционери стават СО "Хранинвест", Стара Загора, с 57 процента, БИСА със 7.5 процента, Минералбанк със 7.5 процента и "Биоинвестинженеринг" с 3 процента (в последното дружество се появява името на Спартак Жаров, един от приближените на Илия Павлов в "Мултигруп" през 90-те години). За директор от българска страна е назначен Стоян Радев.
Малко по-късно се разбира, че проучването е "пропуснало" да установи, че предоставеният баланс е бил манипулиран, като дружеството е изкарано печелившо, а всъщност е имало несъбираеми вземания за 2 млн. марки, както и че е имало недостиг на оборотни средства и лихвите по постоянните банкови кредити за възлизали на над 1 млн. марки годишно. Загубата за 1985 и 1986 г. възлиза на над 3.5 млн. марки. За покриването им българската страна увеличава капитала с 4 млн. и 50 хил. марки. На мястото на Радев е назначен Детелин Петков Сертов (бел. ред.- Един от основателите на холдинг "Агрима" и на "Агротех петролиум"  през 1993 г. заедно със Спартак Жаров и Веселин Златев)
В края на 1989 г.  дружеството е натрупало над 23 млн. марки. За да се избегне фалитът, българските участници започват да продават своите дялове по номиналната им стойност. През 1995 г. те вече са излезли от него. Съдът го обявява в ликвидация през 1998 г.

В близост до Кьолн се намира градчето Керпен, в което е базирано едно от малкото оцелели български дружества – "Булмак". Чрез телефоните се свързваме с управителя й Станислав Пелов. Въпреки че нямаме предварителна уговорка, той веднага приема екипа на "Дневник". "Булмак" се намира в централната част на индустриалната зона край Керпен, която някога е била голи поляни. Приятна изненада е, че българската сграда и парцелът, на който се намира, не правят изключение от общата чистота и ред, характерни за Германия. Същото важи и за огромното хале отвътре, пълно с български машини, подготвени за извозване до купувачите им в Германия. От 35 години "Булмак" прави едно и също – продава машиностроителна продукция от България.

Далечната 1973 г.

Началото е поставено през 1972 г., когато с решение на Министерския съвет е одобрено предложението на търговския министър проф. Иван Недев да се създаде фирма във ФРГ за износ на машини и за техническото им обслужване. Външнотърговската организация, която го образува, е създаденият през 1966 г. "Машиноекспорт". "Булмак" е регистрирана през 1973 г. с уставен капитал 64 000 германски марки, като "Машиноекспорт" покрива разходите й. Следва увеличение на капитала и закупуване на терен за изграждане на база за 330 000 марки, който и до днес е същият, но цената му се увеличила многократно (през 1991 г. е над 3 млн. марки). Фирмата е на стратегическо място, тъй като се намира в провинция Северен Рейн-Вестфалия, една от най-развитите икономически зони в Германия. Близостта до границата с Белгия и Холандия е друго предимство, а новите аутобани А4 и А61 осигуряват бърза връзка както на запад, така и на юг. До промените "Булмак" страда от хроничната слабост в политиката на тогавашното държавно ръководство към българските задгранични фирми – неправилна стопанска и пазарна преценка. Въпреки че става печелившо, от "Булмак" с различни правителствени решения са пръснати средства в нарояването на други задгранични дружества, които впоследствие са се оказали неуспешни (виж графиката). Така навремето чрез "Булмак" "Машиноекспорт" хвърля значителен финансов ресурс в Австрия, Мексико, Гърция, Италия, Швеция, Норвегия, налива 1 млн. марки за поемане на загубите в крайно неуспешния проект "Рьоперверк" – Фирзен, Германия. Пикова година на продажбите на машиностроителна техника е 1986 г., след която резултатите се влошават.

След промените в България

Промените заварват дружеството с дългове към Фонда за подпомагане на задграничните фирми – около 200 000 марки. Според ревизионния акт от 1991 г. по баланса на дружеството за 1990 г. задълженията му към кредитори, основно "Машиноекспорт", възлизат на 20. 7 млн. марки. Ревизията установява, че на 10 ноември 1989 г. е подписан договор между генералния директор на "Машиноекспорт" инж. Нено Митев и директора на дружеството Красимир Игнатов, по силата на който на "Булмак" е предоставен кредит в размер на 6.5 млн. марки, с който всъщност се трансформират в заем вземания на "Машиноекспорт" към задграничната фирма. Насрещна проверка на ревизията обаче установява, че по баланса на "Машиноекспорт" не се водят такива взимания, както и 2.1 млн. лихва. "Установи се, че общо 8.6 млн. марки посочени в баланса на дружеството "Булмак" задължения към "Машиноекспорт" представляват извънбалансови (скрити) печалби, което потвърди и бившият директор на дружеството Игнатов", заключава ревизията, която задължава фирмата да преведе средствата по специална сметка в Българската външнотърговска банка.
Следват крайно трудни години, тъй като икономическата криза, завещана от комунизма, парализира производството в България. "Периодът 1990-1993 г. бяха най-тежките години, защото отведнъж всички пазари се затвориха, а производството в България беше много слабо", разказва Станислав Пелов, който започва работа в "Булмак" през 1989 г., а от 2003 г. ръководи дружеството. "По време на кризата в България се наложи да обикаляме складовете в ГДР, Полша, Чехия, за да намираме всякакви машини и да ги продаваме", допълва той. В средата на 90-те години в Германия се въвеждат нови стандарти за машиностроителната продукция, но това предизвикателство е успешно преодоляно от "Булмак". От всички сродни фирми на страни от бившия социалистически лагер само тя оцелява на германския пазар. "И днес продаваме изключително българска продукция – инструментални машини, стругове, фрези, бормашини, отрезни машини, хидравлични изделия, мотори, цилиндри, вентили, агрегати, помпи", казва Пелов. "Булмак" продава продукция на Завода за металорежещи машини (ЗММ) – Сливен, ЗММ "Машстрой" – Троян, "Арсенал" – Казанлък, ЗММ "Металик" – Пазарджик, завода за голямогабаритни машини в Перник, ЗММ – Нова Загора, "Пневматика" – Кърджали, хидравлика на "Капрони" – Казанлък и завода в Шипка, завода за вентили в Чирпан и на цилиндри в Ямбол. "Оказа се, че в цяла Европа търсенето на универсални металорежещи машини през последните години нараства, а качеството на българската продукция е на добро ниво и в Германия се цени", коментира управителят на "Булмак". Фирмата реализира продажби и в Белгия, Холандия, скандинавските страни , Австрия, Швейцария и Португалия. Годишно продава между 180 и 200 машини, а оборотът възлиза на 4.5 млн. евро. Според базата данни за бизнес информация на "Ди енд Би" (D&B) "Булмак" е оценена от независимата финансова агенция с рейтинг 1, т. е. с минимален риск от провал. Отчита се, че предприятието е годно за вземане на кредити, като му се определя кредитен лимит 153 388 евро. Платежоспособността на фирмата също е оценена много добре (82 от 100 точки), или с други думи – плаща сметките си повече от 5 дни преди изтичането на крайния срок. Станислав Пелов обяснява, че връзката с българските производители е взаимна. Освен солидна складова база и резервни части дружеството разполага и със сервиз, нещо много важно за Германия, тъй като клиентите могат да разчитат на гарантирана поддръжка на машините, които купуват. Във фирмата днес работят общо шест души заедно с ръководителя, от които четирима българи и две германки, отговарящи за счетоводството и спедицията.

Приватизацията

"Булмак" оцелява и въпреки превратностите около приватизацията на "Машиноекспорт". Сделката е през 1999 г., когато министърът на търговията Валентин Василев подписва за продажбата на 60.3% от капитала на "Машиноекспорт" на "Булмаш" АД, в който управител е синът на бизнесмена Борислав Дионисиев – Христо Дионисиев (вписан и като управител на "Булмак" за известен период). Преди това Борислав Дионисиев приватизира ВТО "Електроимпекс", както и "Софарма" и "Фармахим холдинг". Негова собственост е друга задгранична фирма – "Сибимекс", в Милано, Италия. Борислав Дионисиев е един от учредителите на Бизнес клуб "Възраждане" през 2001 г., а през 2004 г. името на "Машиноекспорт" беше забъркано в скандала "Петрол срещу храни". От същата година датира и следващата промяна на собствеността върху "Машиноекспорт", която днес изцяло е на бизнесмена Петър Манджуков. "Оценката ми за "Булмак" е много добра, защото фирмата се ръководи от успешен мениджър и се е наложила на германския пазар, търгувайки само с българска машиностроителна продукция. Затова марките "Машиноекспорт" и "Булмак" ще се запазят и развиват", коментира Манджуков.

От всички 11 задгранични дружества с българско участие, регистрирани по времето на комунизма във Франкфурт, Германия, действащо е само едно – "Булхимекс", показва търговският регистър на Административния съд в града. То е образувано през 1982 г. от една от най-мощните външнотърговски организации (ВТО) "Химимпорт". Нейният първи опит в задграничните фирми е създаването на "Хемикомерц" в Германия още през 60-те години и на клоновете му в различни западни страни (виж графиката). Втората вълна е след средата на 70-те години с преминаването на дружествата "Конор италиана" в Милано, Италия, и "Конор" в Базел, Швейцария, под координацията на "Химимпорт". През 1986 г. организацията е задължена от комунистическото и държавното ръководство да се включи в наливането на милиони в изключително неуспешния задграничен проект – "Виенапласт" (Хохлойтнер). Това е производствена фирма във Виена, Австрия, купена в предфалитно състояние с дългове за 12 млн. долара, в която през следващите години са "инвестирани" още над 5.5 млн. долара. "Химимпорт" участва в осъществяването на редица специфични операции, главно реекспортни, средствата от които са включени в изпълнението на резервната валутна програма за търсене на допълнителни валутни източници, създадена от комунистическото управление след финансовата неплатежоспособност, в която то изпада през 1977-1978 г.

Стратегическа база на Дунав

През 1982 г. по предложение на министрите на търговията и на химическата промишленост Христо Христов и Георги Панков "Химимпорт" започва да инвестира в нова задгранична фирма. Тогава с решение на Комисията за икономическо и научно-техническо сътрудничество при Министерския съвет под председателството на вицепремиера Андрей Луканов е одобрено създаването на задгранично дружество "Булхимекс" с основен капитал 500 000 германски марки. Предмет на дейност са експорт, импорт, транзит на химикали, химически продукти и всякакви други стоки, както и складова дейност. За тази цел е избрано удобно място – пристанището до Дегендорф, намиращ се в района на Горен Дунав в Бавария (североизточно от Мюнхен). Мястото дава възможност за търговия и по воден път, а оттам преминава голяма част от товарите на "Химимпорт" от и за Западна Европа. Чрез "Булхимекс" е купен терен за около 25 000 кв. м, на който се изгражда складова база. Първоначално "Химимпорт" предоставя между 3 и 4.8 млн. марки за строежа. Според указанията на кабинета средствата за създаване на "Булхимекс", за терена и за построяването на базата "се осигуряват от извънпланови валутни постъпления на ВТО "Химимпорт", която тя ще отчете по резервната валутна програма на Министерството на външната търговия". По предварителни разчети дружеството още през първата година е трябвало да излезе на печалба с над половин милион марки. Само година по-късно, през 1983 г., Бюрото на Министерския съвет разрешава капиталните вложения в "Булхимекс" да се увеличат на 8.6 млн. марки. Освен от приходите по резервната валутна програма средства се взимат и от фондове на външнотърговското министерство. Операцията е оформена като договор между "Химимпорт" и "Булхимекс", като централата в София отпуска на задграничното дружество заем от 8 млн. и 150 хил. марки, които следва да бъдат възстановени до 2002 г.
През 1984 г. "Булхимекс" отваря представителство във Франкфурт. През 1987 г. правителството разрешава уставният капитал на "Булхимекс" да бъде увеличен от 2 млн. на 2.5 млн. марки. Причината за това е, че от 1987 г. западногерманското законодателство задължава дружествата да публикуват балансите си. "При тази публикация ще се разбере, че активите и пасивите на дружеството не отговарят на реализирания оборот, както и значителните задължения на дружеството към "Химимпорт", пишат в докладна записка до кабинета министър Христо Христов и генералният директор на "Химимпорт" Бело Белов. Това е времето, когато чрез "Булхимекс" "Химимпорт" прелива 1.8 млн. марки в пропадащия проект "Виенапласт", Австрия. Директори на "Булхимекс", през периода 1982-1990 г. са Лазар Видинлиев, Илиян Йорданов, Христо Карпачев, Боян Тричков, Цветолюб Владински и Георги Стоев.

10 ноември и приватизацията

Политическите промени заварват "Химимпорт" с шест активни дружества – "Конор" – Швейцария, "Булхим" – Италия, "Растем" – Холандия, "Булхимекс" – Германия, "Химимпорт – Хеллас" – Гърция, и "Виенапласт" – Австрия. В справка на "Химимпорт" за задграничните му дружества към декември 1990 г. до Димитър Луджев, вицепремиер в правителството на Димитър Попов, се посочва, че фирмата "Булхимекс" разполага със собствена база за 5.1 млн. марки и че в дружеството са инвестирани общо 8.3 млн. марки.
"Химимпорт" става едно от първите приватизирани външнотърговски организации. Агенцията по приватизация (АП) открива процедура в началото на 1994 г. по време на правителството на Любен Беров. По данни на АП тогава капиталът на "Химимпорт" е възлизал на 51.668 млн. лв. Към момента на изготвяне на приватизационната оценка "Химимпорт" продължава да има дялово участие в гореизброените задгранични дружества заедно с новосъздадените в Чехия и Русия. Дружествата в Германия, Холандия, Италия и Русия притежават недвижимо имущество. В отговор на запитване дали са оценени задграничните активи на "Химимпорт" агенцията посочва, че "всички активи, собственост на "Химимпорт", са били предмет на оценка и са взети предвид при определяне на стойността на дружеството". Точно на колко са оценени имотите на задграничните фирми обаче АП не може да посочи, защото в "изготвената приватизационна оценка изрично е декларирано, че документацията в нея, включително и оценката на активите, е предмет на търговска тайна и конфиденциалност".
През есента на 1994 г. мениджърският екип на "Химимпорт" регистрира "Химимпорт – Инвест" АД и чрез него купува 58.7 процента от капитала на дружеството за 7 049 870 щатски долара. През 1996 г. при масовата приватизация са продадени още 15.7 процента от "Химимпорт". Същата година на "Химимпорт – Инвест" е прехвърлен и остатъчният дял от 4.3 процента. Мениджърският екип става и собственик на задграничните фирми от ерата на комунизма. Повечето от тях са закрити, а имуществото разпродадено. Базата в Дегендорф има същата съдба, а от 1996 г. седалището на "Булхимекс" е преместено във Франкфурт. Дружеството се поддържа живо, а прокуристи са Боян Тричков и Цветолюб Владински.

ТИМ – третият етап на "Булхимекс"

През 2000 г. варненската икономическа група ТИМ придобива мажоритарен дял в "Химимпорт" АД. Освен "Булхимекс" тя наследява и "Конор" в Швейцария и образуваното през 90-те години дружество "Ню Кен" в Англия. Последното е дистрибутор на продукцията на завод "Каучук" в Пазарджик, на което икономическата група го продава. "Конор" е закрито. Новият съвет на директорите на "Химимпорт" назначава Фреди Пиетро Шиаво като втори управител на "Булхимекс" (първият е Владински). През март 2001 г. изпълнителният директор на "Химимпорт" Иво Каменов получава пълномощно да подписва всички документи, свързани с "Булхимекс", чието седалище по това време е преместено в Мюлхайм, на границата с Швейцария. През септември същата година за прокурист на "Булхимекс" е назначен Ивайло Бакалов, а Цветолюб Владински е освободен като директор. През 2004 г. Шиаво е заменен като управител от Родислав Стефанов, който изпълнява тази длъжност и в момента. В България той е собственик и управител на туристическата агенция "Тракия райзен" и още няколко фирми. През 2005 г. седалището на "Булхимекс" е преместено във финансовия център на Германия – Франкфурт. Адресът от съдебния архив ни отвежда в най-скъпия квартал на града. На около 200 метра от седалището на задграничната фирма се издигат двата небостъргача на Дойче банк. На адреса намираме жилищна сграда, а името на "Булхимекс" присъства само върху пощенска кутия. От другите табели разбираме, че в сградата собственост имат и други фирми на ТИМ. Както по-късно ще ни обяснят от "Химимпорт", регистрацията на "Булхимекс" е на този адрес, защото там живеел управителят на дружеството. "Булхимекс" се занимава с недвижими имоти, наследени и нови, които сме купили. Част от тях отдаваме под наем, други се ползват от групата – от авиокомпания "Хемус ер", от банка ЦКБ", посочва Иво Каменов, изпълнителен директор и член на управителния съвет на "Химимпорт". Намалените данъци в България вече позволяват бизнесът да се осъществява в България и поради тази причина икономическата група е преориентирала дейността на "Булхимекс". Допреди две години, когато бизнес климатът в страната не е толкова благоприятен, задграничното дружество е имало по-активна дейност, като търговията със зърно е осъществявана чрез него. Днес "Булхимекс" остава единствената действаща фирма, наследена от някогашното ВТО "Химимпорт".

"Господин министър-председател, при разследването на следствено дело №4/1990 г. по данни от справка на бившето Министерство на външноикономическите връзки се установи, че към 18 юни 1991 г. е имало 353 български задгранични дружества с държавно участие. В действителност броят на тези дружествата е неизвестен, като вероятно е много по-голям от посочения. Голяма част от задграничните дружества са нерентабилни, но продължават да бъдат субсидирани от държавните фирми, които са ги учредили. При възложени от прокуратурата финансови ревизии на дружествата бяха констатирани много случаи, при които задграничните дружества не превеждат в България печалбата си, не плащат данъци в нашата страна и не правят отчисления за координаторите си, възползвайки се от регистрацията в чужбина като юридически лица." Това е част от писмо от 1993 г. на главния прокурор Иван Татарчев до премиера проф. Любен Беров, в което държавният обвинител настоява изпълнителната власт да предприеме активни действия за защита на държавните интереси в инвестираните по времето на комунизма средства в задграничните дружества с българско участие. Въпреки че е сформирана правителствена комисия под ръководството на вицепремиера и министър на търговията Валентин Карабашев, тогавашният кабинет не изпълнява докрай задачата. Той не прави изключение от общата държавна политика по въпроса за съдбата на инвестираните в задграничните фирми национални капитали (виж графиката). Предприетите при някои от правителствата през прехода мерки се оказват или временни, или недостатъчни. Те не са продължени от следващите правителства. Така и до днес държавата не е изяснила докрай този въпрос, въпреки че в различни периоди и от различни политически мнозинства заради него са създавани парламентарни и междуведомствени комисии.

Последният опит

През есента на 2004 г. след серия от парламентарни питания на депутатите от опозицията Лъчезар Тошев и Йордан Нихризов Народното събрание прие решение, което би следвало да даде по-голяма яснота за наследството на задграничните дружества. По силата му бе възложено следното:
-Министерският съвет да създаде междуведомствена комисия за проучване на състоянието на задграничните дружества с българско участие, както и инвестираните държавни средства в чужбина в периода до 1990 и тяхната съдба към настоящия момент, а също така и действията на държавните органи по управлението на държавната собственост във външнотърговските дружества след 1990 г.
– Комисията в шестмесечен срок да внесе доклад в Народното събрание (НС) за констатираните факти
-Задължава Националната разузнавателна служба в тримесечен срок да представи на НС информация за създадените до 1990 г. задгранични дружества
– Задължава министъра на икономиката в тримесечен срок да представи в НС информация за задграничните дружества, съдържаща се в регистъра, създаден през 1994 г.
– Задължава БНБ в тримесечен срок да представи на НС копие от ревизионния акт на Българската външнотърговска банка и приложенията към него
– Задължава подкомисията по приватизационен контрол към Комисията по икономическа политика към НС в тримесечен срок да изготви доклад за извършените приватизационни сделки със задграничните дружества.
Държавните институции представят своите доклади още през 2005 г., но не следва никакъв дебат за тяхното съдържание. "Информацията в тях е непълна и недостатъчна", посочва Лъчезар Тошев (виж интервюто). Показателно е разминаването в броя на дружествата – по официалния регистър в Министерството на икономиката, създаден по време на служебния кабинет на Ренета Инджова, дружествата са 311 (голяма част от тях са регистрирани след 1990 г.), според прокуратурата през 1993 г. те са 353, според парламентарната подкомисия за установяване на причините за икономическата криза – 395. На базата на проучваните в Централния държавен архив новооткрити и разсекретени документи разследването на в. "Дневник" установи, че в периода 1961-1991 г. са образувани 454 дружества, в които държавата е инвестирала най-малко 712 млн. долара.

Кредитните милионери при комунизма

Непроучен остава въпросът с отпуснатите от Българската външнотърговска банка (БВТБ) кредити в последните пет години от комунизма. За периода 1985-1990 г. БВТБ е предоставила 161 валутни кредита на различни предприятия и стопански организации, чийто общ дълг за тези години възлиза на 1.3 млрд. долара (виж таблицата). Това са все суми, за които БВТБ е привличала валута отвън, както е отбелязано в ревизионния акт на БВТБ от 1993 г. "От прегледа на отделните кредити установихме, че съществуват немалко такива, чийто срок за погасяване е изтекъл", се посочва в документа. Сред получателите на кредити в размер на милиони долари са такива организации като ДЗУ – Стара Загора, и други от сектора на електрониката, включително и външнотърговски организации, които след промените с част от тази валута създават нови задгранични фирми, чиято съдба е забулена в общата мъгла, а след източването на активите на държавните предприятия те са приватизирани за смешни суми.
През 2005 г. прокуратурата прекратява и дело №4, по което се разследват задграничните фирми. Финансово-счетоводната експертиза по него установява, че "56.8 процента от документите, приложени към ревизионните преписки, представляват незаверени по установения ред документи (копия, фотокопия и ксерокопия), които не притежават необходимата доказателствена сила". Така историята завършва, без някой да понесе наказателна отговорност.

Христо Христов

В. “Дневник”