ИЗПИЙ ТАЗИ МИСТИЧНА ЧАША ИСТАНБУЛ ДО ДЪНО! С ДЖАНИ И ПРИЯТЕЛИ

Истанбул е като нелоялен любовник. Той винаги те издава, но ти продължаваш да го обичаш.

Зюлфю Ливанели

…

Де да можех да нямам минало…, де да можех да съм никоя, да започна от нулата и да остана там завинаги. Лека като перце. Без роднини, без спомени и всички там тъпотии…

…

Описвам Истанбул, когато описвам себе си, и описвам себе си, когато описвам Истанбул.

Орхан Памук

…

Започвам малко на терсене.

Има един идиот от коментиращите в сайта АФЕРА, който непрекъснато пише опуси каква „турска подлога“ съм. Блокирам го, разбира се, защото е неграмотен и отдалеч свисти като трол, но тъй като съм безпределно честна с читателите си, съм длъжна да ви разкажа за Джани.

Знам, че той ще ми се разсърди заради този акцент, но аз до смърт стоя зад онези, които съм избрала за приятели, а и Истанбул без Джани е все едно да пиеш „Кардю“ в картонена чаша на тротоара.

Познавам Джани (Eрджан Ебатин – депутат от ДПС) от много години. Пред очите ми израсна толкова високо духовно, интелектуално и професионално, че е от малкото ми приятели, с които съм истинска горда. И никога, никога, никога, никога, не стъпи на високомерното стъпало, и си остана за тези, които познават душата му, просто – Джани.

Аз много обичам Джани. С годините изградихме едно кристално доверие помежду ни, което никога, никога, никога, никой от нас не счупи. Приличаме си по шантавелък, по избухване, той е човекът с когото мога да се смея до припадък часове наред, защото е изумително артистичен, остроумен и изобретателен да те изненадва непрекъснато, но той е и човекът с когото в същото време, свели глави, можем да плачем, без да се срамуваме, когато с часове нищим духовните теми, да се питаме, да се страхуваме, да се смиряваме, той е човекът и с когото можем да правим такива глупости, че … шшшшшт! – то не е за разправяне…

Джани е съкровище и това няма нищо общо с факта, че е депутат от ДПС. Аз приятелите си не избирам по политическа принадлежност, и не се отказвам от тях заради нея.

Ходила съм в Истанбул, но винаги съм искала да населя Истанбул с Джани. Беше ми го обещал, а Джани когато обещае нещо, винаги държи на думата си.

И тръгваме ние, Джани и приятели, към този шеметен, изумителен, удивителен Истанбул, който винаги засяда като сочна смокиня в гърлото ти и те кара да се давиш от възторг.

Още излизайки от София една магична пръчица изчиства от мен всякакви бесове, блата и тръни, в които преминава журналистическото ми ежедневие. Нищо не ме интересува, нищичко, освен това, че се смеем до полуда, защото и докато шофира, Джани не спира да разказва смешните си истории, от които, О, Боже, каква книга би се получила, каква невероятна книга!

За първи път в живота си минавам граница като „дипломатическо лице“, и пак се смеем!, Джани показва дипломатическия си паспорт и преминаваме граничните постове, летейки. Но пък веднага след границата спираме за да … ядем! Да се храниш с Джани е истинско пиршество и смях, докато се пръснеш. Но понеже и двамата сме деца, истински чистосърдечни деца, наивно още веднага след границата се набутваме и плащаме огромни пари за турски сим карти, за да имаме достъп до интернет, а по-късно в Истанбул ще установим, че там сме можели да ги купим за тройно по-ниска цена.

Истанбул ни посреща, пременен с нощна блестяща черна рокля.

Още с влизането си усещам Магията. Мистерията. Онази алхимия от любов, с щипка неистова тъга, но свобода, свобода на духа, която те прави мек като мушмула.

Всичко назад е само назад.

Всичко назад е мръсотия, която Истанбул изчиства от раз, вдишвайки мускусния му аромат.

Хотелът ни е в Нишанташъ, Бейкоз, на една тясна уличка и е изваден като от филм на Дейвид Линч. Хвърляме куфарите, преобличаме се и Джани вече ни води към „Баш кюше“, където в Истанбул е най-добрата храна. Не, че другаде е лоша – в Истанбул не видях никъде, дори и в най-обикновеното улично кафене – храна, напитки, обслужване, на които да се ядосаш с „Ай сиктир!“. Извънземна сърдечност, спиращо дъха обслужване, и храна, която те кара да се предадеш моментално без да мислиш, че ще си развалиш фигурата или режима.

Турците са номер едно в света, несравними с никого, как да те оставят без дъх и да се превърнеш единствено и само в благодарност за обслужването, храната, отношението към клиента. Пиша „клиент“ и ми иде веднага да зачеркна тази дума, защото за тях  клиентът е Човек, на който се покланят с целия си изработен продукт.

И, айдааааа, почваме я ние тая мистерия Истанбул в „Баш кюше“. Но само загряваме, защото ни чака един от най-акуалните и топ вип клубове – клуб „Олигарк“. Разбира ги Джани тия пинизи. И двамата ги обичаме.

Нощен Истанбул е шеметен.

Отсякъде джагара – джугара звуци, аромати сблъскали ориенталски подправки с парфюми последен писък, шумни, сърдечни хора, безкраен поток от автомобили, среднощни таксита – от най-обикновените, до вип-микробусите, които побират цяла компания, забрадените жени и изумително шеметни дами и мъже по клубовете, излезли като от „Вог“, всичко е смесено като в шейкър, а когато изпиеш до дъно чашата Истанбул, си там където, никоя дрога на света не би те поставила…

Всеки български собственик на клуб или заведение, трябва да отиде в Истанбул и да се учи как се обслужват клиенти и как се прави това – гостът на заведението да бъде завладян, за да си остави там парите.

В „Олигарк“ се въртят като пумпали около нашата маса поне пет човека. Никой не ти ръмжи – „Аааа, тука не се пуши!“, само да посегнеш към ядката или чашата и тя вече се пълни отново, само за миг да погледнеш към някой от мъжете, които са те наобиколили на дискретно разстояние, и той усмихнато приближава към теб: „Имате ли нужда от нещо?“, само да тръгнеш към тоалетната и моментално те водят до там, проправяйки ти път до нея…

Иначе няма да ви разправям какви ги вършихме в клуба до призори, щото то не е и за разправяне и… ще ни падне реномето.

На следващия ден закусваме късно, естествено, но пак се закусва. Тук закуската е свещенодействие и аз, която никога не закусвам, наблюдавам това пиршество на сетивата като омагьосана.

Взимам чашата с кафето и излизам отвън кафенето, където има разположени масички над всяка от които има печки, за да не ти е студено. Сядам самичка на една маса, запалвам цигара и отпивам от кафето, което тук, откъдето и да го купиш, е кафе, а не блудкав боклук.

Усещам, че някой ме наблюдава и вдигам поглед от телефона. Точно насреща ми на малка масичка сам пие кафето си изумителен мъж, който ме гледа с онзи поглед, за който примирах от кеф някога в годините на младостта си. Аз съм ви казвала някъде другаде, че съм флиртаджийка, и едно от нещата, за които си умирам, е да се бройкам с някой хубав мъж само с очи.

Та… гледаме се ние с тоя удивителен мъж – фин, елегантен, с една особена харизма, която те хипнотизира, и в един миг аз изведнъж се стряскам – а бе, аз тоя го познавам отнякъде! – и се сещам, че това известният великолепен турски актьор Баръш Калъч, известен в България от сериала „Опасно изкушение“ и от още няколко сериала, които се въртят в Интернет.

Ставам рязко и влизам в кафенето, където моите хора продължават да закусват. Крещя на Джани веднага да излезе с мен за да ми превежда, защото срещу мен е изключителният Баръш Калъч. Джани бавно провлачва: „Кой е тоя?“ „Как кой, бе, Джани, ела с мен, кажи му, че съм от България, че той е страхотен и искам да се снимам с него…“…

Излизаме с Джани и отиваме право при Баръш Калъч. Невероятно скромен, леко смутен, с чисто финно озлъчване, той се усмихва, докато Джани му обяснява коя е тая лудата срещу него, а аз през това време си мисля – „О, Боже, ако ми паднеш….“.

Истанбул е и тази магия.

В нея всичко се случва, всичко, което си пожелаеш и онова, което даже не можеш да повярваш, че може да ти се случи, пак се случва. Мистерия! В един огромен град за мигове Съдбата ме долепи до Баръш Калъч, ей така, като намигване, за да ми покаже, че Истанбул може всичко.

А Истанбул наистина може всичко.

Тук наистина плачех, когато видях статуята на уличното куче Томи, обгрижвано през целия му живот от жителите на Нишанташъ. След като Томи умира, те събират пари и му правят паметник пред който винаги има пълни купички с храна и вода. На метри от статуята на Томи, лежи новото улично куче Чопи, а вървейки можеш да видиш купички за храна и вода оставени за бездомни животни.

Тук любовта към животните е съдба и живот, и дух. В магазини, в кафенета, в сладкарници, заведения кучета и котки са обичани и обгрижвани, никой не ги гони, никой не ги ругае, никой не псува колко хората са по-важни от животните. В Истанбул хората са толкова топли, сърдечни и човечни, защото обичат животните. И любовта към тях е част от душите им. Срещали ли сте добър човек, който да не обича улични кучета и котки? Аз не.

Карам Джани да отидем в хотел „Пера“, където Агати Кристи е идвала да пише романите си и знам, че стаята, която е обитавала е превърната в музей. Оказа се, че стаята, в която винаги е отсядала Агата Красти може да се наема, беше заета, но стаята, в която е отсядал Ататюрк е превърната в музейна.

В хотел „Пера“ се влюбих безметежно от първи поглед. Влезеш ли в него – това е онзи Истанбул, за който сте чели в книгите. Няма как да се опише вълшебната атмосфера, няма как да предам онази енергия, която пропива всичко. Сядаме с Джани в лоби бара, въпреки че това, в което сме, не може да се нарече лоби бар, защото е излязло като от приказките.

Приглушено осветление, пиано на живо, дух, който кара очите ти да плачат от трогване, възхита, любов, история. Как няма да пишеш на такова място с такава мистична енергия велики книги, бе, мисля си и в този миг искам само едно – да мога да бъда тук, на това откъсче от Истанбул, няколко месеца и да напиша книгата на живота си.

Джани се смее: „Връщаме се в София, отиваме при „Пътя на копринката“ и…“ „…И – казвам аз, шегувайки се – пичове, давайте тука 10 милиона, Веселина Томова ви забравя, идваме в Истанбул, Джани, купуваме си тука къщи и гитти – битти! Оставаме тук!“.

С Джани, както сме иначе мъдри философи, можем да бъдем и искрящи шантави хлапета, които си измислят всякакви илюзии, които ни карат да се смеем до полуда.

Докато пътуваме към поредния бисер – ресторант в Истанбул „Улус 29“, минаваме покрай огромни небостъргачи, в един от който цял етаж има бивш управляващ България години наред, чиито чекмеджета и пачки обиколиха страната. Така тука приказват, в Истанбул.

Друг пък, виден български бизнесмен си има цял хотел с известно име.

Неведоми са освен пътищата Господни, и пътищата на парите са неведоми.

Когато си в Истанбул разбираш, че той е всичко онова, за което си бленувал, даже и да не си го осъзнавал.

Иска ти се да си навсякъде, дори и по стръмните сокаци, които катерим в дъжда с Джани, за да ме заведе на едно потайно място, където ще купуваме чанти, които ги няма никъде, и аз нервнича – „Джани, главата ми е мокра, къде ни спря това такси, мама му стара?!“, а той, безметежен, се смее – „Да ти купя чадър?“, апропо, като завали, в Истанбул, навсякъде пред магазини и кафената моментално се появяват купища чадъри, които да си купиш, „Аз чадър не нося! Уф, бе, Джани…“…

Иска ти се да останеш завинаги там горе на масата на панорамния ресторант в „Изака“, където си като в откъс от „Великия Гетсби“, и където няма да е Джани, ако не избухне, а аз няма да съм аз, ако не отприщя душата си като за последно…

Когато си в Истанбул ти се случват разни неща, магични сбъдвания, които си отписал като абсолютно невъзможни иначе за случване.

Вървиш си на шопинг и Джани изкрещява: „Спри!“ и ми показва надписа на магазина, който гласи „IPEKYOL“, което на български означава „Пътя на коприната“… Хилим се като изоглавени.

Звъни ти телефона насред пъстра улица и чуваш гласа на мъж, с който имате сложни емоционални отношения, чак извън пътя, и си го отписала, защото той те е намачкал като салфетка в коша преди дни, и чуваш внезапно мекия му глас, като че нищо там, назад, не се е случило… Чудо!

Разказвам на Джани, а той агаля – агаля заключава, тънко подсмихвайки се: „Следващия път го взимаме с нас и той да плаща цялата сметка, като наемем този хотел…“, защото минаваме покрай един фантастичен хотел.

Когато си в Истанбул нямаш минало, нямаш и бъдеще. Имаш само настояще. Миг, който не искаш да свършва никога. Защото е див и шеметен, като влюбването, като любовта от която няма насита, като греха, който е полепнал по устните ти и чакаш някой да ги изпие, като най-великото щастие – да си с приятели, с които душите са ви свързани.

Когато си в Истанбул, даже и шопинга е приказка.

Такава, че даже си забравяш пакета със скъпите очила, които си купил, а Джани предвидливо е взел пакета без да видиш и докато ти паникьосано хукваш да търсиш: „Джани, няма ми ги очилата!“, Джани ти прави скрито видео и се залива от смях.

Даже и шопинга в огромния кожен магазин – фабрика, който един прелестен таксиметров шофьор ни разкрива, се превръща в шумна детска игра – веселие, облечи това, уауууу, оууууу, ай,ай,ай, и се радваме като хлапаци, радваме се с цялата си душа, награбили пакетите, правейки се на баровци.

Когато си в Истанбул ти се иска никога да не си тръгваш от там. Да седнеш покрай Босфора и да си поискаш сбъдване. На всичко от което бягаш и от всичко, при което искаш да останеш.

Истанбул е и отровата, и лечението.

Истанбул е влюбването, в което потъваш изведнъж, без да знаеш, че това ще е любов завинаги.

Истанбул е докосването, което жадуваш, и което се случва само ако не се страхуваш. А в Истанбул страхът се трансформира в душевен оргазъм.

Истанбул е откровение.

Ако искате някой да ви се обясни в любов или вие да се обясните на някого в любов, заведете го в Истанбул – там има нещо, което витае, и което ще свали всичките ви вътрешни огради, граници и предразсъдъци.

Ще ви направи леки Истанбул, като ангелски перца, ще ви сътвори открити Истанбул, като огледала, ще ви приласкае Истанбул, като рошави кученца, прогонени от тъгата, където са били.

Истанбул е копнеж.

Истанбул е душата ви, обърната наопаки, от дъното нагоре. И най-скритото става най – видимо.

Истанбул е мистика, на която сте жадували да се отдадете без остатък.

Мистиката свърши отрязана като с нож на границата на Капитан Андреево, където имаме малък проблем, Р. не може да намери талона на колата, въпреки че има всички документи за нея. Свалям стъклото, за да ме види граничния, докато Р. е до гишето и подава паспорта ми.

-Тази ми е позната… Не е ли журналистката Веселина Томова? – пита Р. граничният. И като получава утвърдителен отговор припряно маха с ръка – айде, айде тръгвайте… Понякога има полза от това да те разпознават в България.

Навлизаме с целите си килограми в нашенското блато.

Истанбул остава назад като тъга по клепачите ми.

И го искам пак, искам го, пак и пак, като мистериозен мъж, на когото не мога да се наситя…

Веселина Томова