Изборите, глупако, изборите!

През 1992 г. Бил Клинтън спечели изборите за президент на Съединените американски щати с предложените му от професор Джеймс Карвил, организатор на няколко негови успешни кампании, три думи: „Икономиката, глупако, икономиката!” В България темата икономика за политиците е „тъмна Индия” и е измествана с „Изборите, глупако, изборите!”. Ние живеем, за да участваме в избори, да се подготвяме за следващите избори, да ни залъгват с клетви за вечна любов към народа победителите и да псуваме загубилите изборите партийни водачи.

Преди 40 години пуснах в обръщение афоризма на Ото фон Бисмарк, създател на Германската империя – Втория райх през Деветнадесети век: „Никога не се лъже толкова много, колкото преди война, по време на избори и след лов!” За България война не предстои и политици от най-различни калибри прередактираха Бисмарк (той е починал през 1898 г. и не може да им се сърди), като поставиха изборите преди войната. Когато „железният канцлер” е размишлявал над вечната тема война и над „откритието” на неговия век – изборите, едва ли е допускал, че целия Двадесети век ще премине под знака на неговия афоризъм – в големи и локални войни, в надлъгване за причините им и в съчиняването от големи и малки политици на лъжовни програми.
Лъжеха в демократично либерални, в демократично консервативни, в демократично центристки, в десни и в леви партии. Шампионатът обаче спечелиха водачите на тоталитарните партии. За приза „най-голям лъжец на Двадесетия век” се надбягваха Ленин, Хитлер и Сталин. С германските 160 милиона златни марки, получени от април 1917 г. до юли 1918 г., Ленин и неговата банда престъпници (така вече открито оценявахме по време на перестройчика Горбачов създателите на първата в света тоталитарна система) обещаха на руския народ мир, а го вкараха в гражданска война и в най-страшния терор в историята. Вместо избори направиха държавен преврат в името на марксистката утопия за световна пролетарска революция. На 6 март 1919 г. Ленин обеща на делегатите на Първия конгрес на Комунистическия интернационал с очите си да видят победата на тази революция и появяването на „Световната федеративна съветска република”.
По пътя, “осветен” тържествено от Ленин, към тоталитаризма, създал държава-партия, тръгна Бенито Мсолини. Но той разполага с много по-малка територия и утопията му е зона за Средиземноморска фашистка империя. Появява се и Адолф Хитлер, австриец с недоказан баща и с ген, придобит в заселена и от евреи и славяни среда. „Фюрерът” издигна на по-високо равнище Лениновата идея за създаване на “новия човек”. Според “националният социалист” Хитлер най-чисти арийци са германците и ще владеят Европа от Урал до Атлантика, а после – може би – и целия свят. Все пак Хитлер дойде на власт с избори, утвърди властта си с избори и вече управляваше и без избори. “Глупакът” германец получи политиката „топове вместо масло” и световната война.
Йосиф Джугашвили, с псевдонима Сталин, изпрати в архив (по-точно – “на боклука”) утопията на Маркс и Ленин за световна пролетарска революция. “Обогати” я с “теорията” за възможността социализмът да победи в една само страна и започна да строи национален социализъм. За да се измъкне от неудобното сравнение между световния национален социализъм и германския националсоциализъм Сталин нарежда на Комунистическия интернационал да обяви Хитлер за фашист и да замени антинационасоциалистическата пропаганда с антифашистка. Но Сталин съвсем не се отказва от утопията „световна пролетарска революция”. Той е реалист и разбира, че с избори, или чрез някаква митична победоносна класова борба в напредналите капиталистически страни, Съветският съюз няма да изнесе социализъм вън от своите граници. Пътят към европейска болшевишка империя може да се открие чрез подпалването на нова световна война. Въпреки страшния терор, отнесъл в гроба само през тридесетте години на Двадесетия век няколко десетки милиона съветски граждани, болшевишката пропаганда си купува в чужбина „съидейници” и „леви” интелектуалци комунисти. Съблазнява наивници с песни от филми, като тази, че „няма такава друга страна в света, в която толкова свободно да диша човек!” Сталин обичал „простите” (в смисъл „обикновените”) съветски хора, които като стадо ги водел понякога и на избори. Дори в една московска избирателна секция, „глупаците” в изборното бюро, „преброяващи гласувалите глупаци”, обявили резултат от повече от 105% гласували за „гениалния вожд на световния пролетариат и корифей световната наука”, другарят Сталин!
А за да задишат и страните, съседи на Съветския съюз, така свободно, както в СССР на 23август 1939 г. Сталин сключва с Хитлер „брак по сметка” за заграбване и подялба на Полша, на балтийските републики и на части от Румъния. Само след седмица „бракът” вече се сдобива и с рожба – Втората световна война.
В България след 9 септември 1944 г. трябваше да се учим на избори по съветски образец – една партия и победа с почти единодушно народно одобрение – 99 и повече процента. процента! Не че и ние в България нямахме опит в спечелването на избори по държавна поръчка – с насилие, подкупи и фалшификации. В историята остава незабравимо описанието на подобни избори с участието на станалите нарицателни герои на Алеко Константинов. В периода на преходна политическа култура към засенчената демокрация изборите замениха превратите по пътя към властта. Вече се играеше не според моята дефиниция за политическа демокрация: “Опозицията печели изборите!” Опозицията печелеше и губеше избори според плановете за по-голяма измама на избирателите и по-големи безконтролни печалби от властелините на икономиката – в братска, почти близнашка червено-синя прегръдка.
Пазарът на покупко-продажба на български-турски-цигански гласове за изборите – за Европейски парламент, за Народно събрание и за общини се развихряше в пълна сила – български принос в системите за избори, прилагани в Европейския съюз. А глупакът, гласувал или негласувал, губеше изборите! И все пак, ние, глупаците, няма да се откажем от участие в изборите! Ще се мъчим да открием в програмата на някоя партия не „леви” или „десни” лъжи, а срокове за осъществяване на реформи, с които най-после реално да започнем да застигаме по стандарт на живот поне някоя средноразвита европейска държава. Ако не днес, то поне утре, поне вдругиден, поне – кога? Глупако, кажи!
Професор Милен Семков