ИДВАШ ЛИ? ДА, ПЪТУВАМ.

Една сутрин се събудих стреснато, някъде в къщата звънеше телефон, но не той ме събуди, а един глас от лудата ми полусъница и отчетливият му въпрос, идваш ли?

Така реших да напусна България.

Станах, взех си малък вързоп със спомени, за да имам с какво да се завивам в самотата на чуждите нощи, качих кучето в колата и с Милена отново потеглихме, но този път за дълго, а може би и завинаги.

Заминах защото ми свършиха спестяванията. Не онези банковите, такива никога не съм имал, а онези човешките, онези, които все харчех стиснато и пестеливо за да откупувам близките и себе си от разяждащата лига на болните и грозни наличия, надничащи зад почти всеки ъгъл у нас. В онази сутрин разбрах, че самият аз съм се превърнал в една дребна монета, може би последната, после която следва единствено сиромашки мрак.

Избрах този път, не за да бягам, а за да стигна. Не за да променям, а за да съхраня. Мен, нас, миналото, смисъла и стремежа. Стремежа към следващата сутрин.

Ние всички търсим промяната, но много повече за да опазим миналото и много по-малко, заради захарните илюзии на бъдещето.

Днес, тази сутрин, тримата седим на един непознат бряг, ровим с крака в пясъка, усмихваме се на нищото и надуваме бузи към бъдещето. Нямаме планове, нямаме надежди, ние сме най- щастливите пътници на света.

Идваш ли? Да, пътувам.

Васил Петев