ИГРИТЕ НА ГРОСМАЙСТОРА

Всичко е възможно в българската политика – партиите, особено когато си въобразяват, че са яхнали задълго властта, са в състояние да направят всевъзможни пируети, дори да плюят сами на собственото си лице. Днес едно, утре – друго, това е Член 1 от неявната им Конституция. В момента, докато пиша тази дописка, научавам, че Пеевски се е отказал от назначението си в ДАНС – което вероятно принудено бе приел. Аз обаче мисля за Станишев.

Смятах, че той поне досега изигра добре картите си, които доста случайно му се паднаха след внезапната оставка на Бойко през февруари. Успя да укроти партията си, отстрани предполагаемите си противници, подмлади „елита“ й – без изобщо да се интересува какво означава това за електората му, и спокойно подкара 11-та годишнина от властването си в нея. И по всичко изглежда, че възнамерява да го прави вечно – без оглед на загубите. Упорството му очевидно е безмерно – досега не е спечелил нито едни избори, обаче по нищо не личи, че това го смущава.

Пленник на собствената си представа за победител

колкото и комична да е тя – това е неговата болест. Напоследък дори съзнателно се въоръжи и с политически сленг, който въобще не му отива, но той го употребява без никакви задръжки; експроприира езика на Бойко, придоби и други умения и похвати на опонента си. Обсебеността му го направи малко чувствителен – още когато някои продажни десни политолози започнаха да го величаят като „модерен европейски политик“, той трябваше да схване, че нещо не е наред. Но продължи да се държи като онзи фамозен шахматист тарикат Б. И. от Благоевград, за когото всички са единодушни, че някой му шепне ходовете в ухото, но той си вярва, че е гений като Боби Фишер.

Може и да не е главният конспиратор, но най-малкото беше костюмираното лице на Голямата завера, може би най-голямата – а и най-съмнителната – за всичките години на Прехода: тази с подслушванията. Разбира се, ако смелостта му беше не привидна, а реална – нещо, което твърде рядко се среща в политиката – той нямаше да тормози Главния прокурор, а да направи съвсем друго: публично да прочете стенограмите на записите, с които са го подслушвали лично него – какво е говорил, какви ги е дъвчел и смукал и пр. Но не го направи.

Нагласи пасианса

– а ходът му с Орешарски бе типично левантински (това не е съвсем точната дума, но нека използвам нея): въображаем победител на изборите прехвърля въображаемата си победа на доброволец за спешни случаи – и сетне отпрашва към Брюксел, където нищо не го заплашва, освен да дотегне на всички с безкрайните си вопли за „България на бандюгите“, а пък там, нали са си невежи, никой не го пита как всъщност завърши навремето собствения му мандат.

Дотук добре, конспирацията сработи и изглеждаше, че Станишев нищо не го заплашва. Но вижте нещо друго, една фатална подробност, която ни отвежда направо в сърцевината на българската политика. Ето я: само преди няколко години същият Станишев уволнява Пеевски и го праща на съд. Той лично го уволнява, и то с цветисти фрази, които не е редно да се повтарят. А сега все едно, че нищо не е било, прехвърля тези си думи като зърно от някаква броеница и говори съвсем друго. Добре, но излиза, че навремето ти си оклеветил един човек – това никакво ли значение няма за теб, за европейските ти правила, дори за соцстандартите, които би трябвало да са по-високи и чисти, нали. Това арогантно незачитане на собственото поведение в миналото е пагубно за българската политика; само си представете колко народ бе унижаван по подобен начин през годините и вече ще бъдете сигурни, че тази политика не може да има никакви морални устои.

Думите в устата на един политик трябва да плющят като знаме

– поне в съдбоносни моменти и особено когато се отнасят до други личности. И ако това не е така, как тогава се прави онова смътно нещо, което у нас лекомислено наричаме „политика“? Или е възможно да говорят идиотщини, а сетне да управляват без никакви угризения; или да управляват и да изричат още по-големи идиотщини, и това да няма край.

Сега забелязвам, че дори много премереният Бисеров е постоянно леко настръхнал, да не говорим за Местан – вече имах възможност да отбележа, че и неговата агресивност, макар и на моменти, също е озадачаваща. Доган никога не би се държал по подобен начин. Той поначало избягва да гази сред простолюдието, за него времето за размишления никога не свършва, а значителна част от персонажите от политическия супермаркет от много суркане – и то безплодно суркане – просто нямат време да мислят. „Вървя и мисля, вървя и мисля – рекъл шопът – и накрая се усещам, че само вървя.“ Към светлите бъднини.

Доган. Имам усещането, че нещата опират пак до него. Седи отстрани и разиграва вечната си шахматна партия. Само той би съчинил историята с Пеевски и по този начин да зададе една задача, която отключва много въпроси, а отговорите им ще си останат задълго неясни. Защо му е, например, на Пеевски, който има всичката медийна власт у нас, да приема предложението за ДАНС, защо му е да рискува по този безподобен начин? Напълно изключвам да не си е давал сметка за последиците, но защо го прави тогава? И какво иска Доган – добре,

той хвърли една шокова граната

всички оглушават и ослепяват за известно време, но след това какво следва? Във всеки случай пред автора на шоковата операция се откриват немалко възможности, например кабинетът става още по-зависим от него, за Станишев да не говорим; БСП е силно разколебана, а винаги е хубаво още в началото да поставиш в несигурност партньора си. Слушах изявленията на някои новопокръстени „леви“ депутати, някои направо си признаха, че са силно „фрустрирани“ – в българския парламент това означава „преебани“, и ако съберем казаното от тях в едно дълго изречение, то гласи, че Станишев е направо безподобен наивник, дори безразсъден. Те го казват, не аз.

За разлика от него Гросмайстора добре знае, че протестите няма да спрат – това не е да се дереш за цените на тока, пък като дойде лятото, да ги забравиш. Сега е ред на Орешарски, а той не е по-малко чувствителен от Пеевски, освен това никак не е лесно да правиш държавните сметки, докато под прозорците ти викат „Олигархски“. Отгоре на всичко, ако една стотна от приказките за режима на Бойко са верни, това ще означава, че той разполага с толкова могъщ ресурс, че „столетницата“ трябва да започне да копае землянки – и това ще е справедливо: Станишев при брюкселските зелки, хората му в Балкана.

Изключено е обаче самият Станишев да е автор на някакъв замисъл за спасително, и за него, освобождаване от властта – обсесиите му пречат да има подобно въображение, ако го имаше, нямаше да се държи като разпищолен, което никак не му отива, а щеше да се сети да остави управлението на държавата на победителите в изборите; но той може да играе шах единствено в собствената си партия, и то винаги с една фигура повече, за да е спокоен. И затова след изборите пак настояваше, че е постигнал още една победа – понеже е сигурен, че трайно е анестизирал партията си. Но колко време ще действа тази упойка и дали социалистите ще предпочетат да се свиват по дупките като язовци? А и Първанов едва ли ще стои вечно в Баку или в Казахстан, докъдето напоследък често прескача.

От какво не е доволен Гросмайстора – това е въпросът. Практически – от всичко.

От празните и неискрени приказки

за „програмен кабинет“; от реваншистките напъни, на които – това няма да им хареса на мнозина, но е факт – той самият никога не е бил подвластен. И сто пъти да им го кажеш на „десните“ тиквеници, примерно, пак няма да го разберат: все пак килията за смъртници, в която е лежал Гросмайстора, дава друг поглед към Мирозданието. Не като този от съветските университети, където „так вольно дышит человек“ и пр. глупости.

И най-накрая – не му харесва, че играта е скучна, без въображение; пресметната е просташки-елементарно, заради което и Волен стана арбитър, дори без да го иска; а пък когато Станишев говори, че са нужни „нестандартни решения“, това направо е развеселяващо, понеже той самият е възможно най-стандартният персонаж. Това няма как да не отегчава Гросмайстора. А освен това, когато непомерно демонизирате – на български това означава „псувате каруцарски“ – подобен човек, той ви въвежда в комбинации, които ви се струват като неизбродим лабиринт. Това е неговото отмъщение.

И когато попаднете в този лабиринт, ще ви остане само да мечтаете за игрите на Бойко, които бяха поне пределно ясни, а и изигравани в режим на непрекъснато говорене. А Гросмайстора отцежда скъпернически думите си, дори не държи те да стигат до вас, не иска да ви доставя това удоволствие. Но това не означава, че не мести фигурите – и ви оставя да се лутате в Лабиринта.
…
Дали да не очакваме среща в Лабиринта на Гросмайстора и Генерала?

Кеворк Кеворкян

В. Преса