Публикувано на 05.02.2021 / 10:41

ЗМЕЯТ НА 35. ТАМ, ГОРЕ! ЗА КАКВО СА НИ ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ПАРИ, ЩОМ ПРИЯТЕЛИ НЯМАМЕ ВЕЧЕ…

Днес ставаш на 35 Там, Горе! Пий по едно и пей с пълно гърло: „За какво са ни всичките тези пари, щом приятели нямаме вече…“! Обичам те! Никога няма да напуснеш душата ми!

….

Из книгата „Този живот е за смелите“ на Веселина Томова:

ПЕНЧО ИВАНОВ. ЗМЕЯТ

…И друго има. Който си отиде от тоя свят на Илинден, е бил змей. Змеят е онзи човек, дето цял живот пристъпя на ръба. Ни в светлото, ни в тъмното ходи. Все по ръба. Големи сърца имат такива хора. Тия змейове ги прибира лично Илия…

 …Когато човек е много силен, много буен, кибритлия, лют – но и харен, казват, че има змейска кръв. Затуй се вика: „Змей да те води!“. След такъв, ако тръгнеш, през вода и огън ще минеш с него и ще стигнеш там, дето те е повел. Таквиз хора Илия си ги прибира лично.

Розмари Де Мео, „Стопанката на Господ“ 

… Ама и друго правел Илия: „На тия, които имат дарба – сам той им взима по нещо.“

Душицата ми изкърти Илия и си го взе. И свирепа лепта платих за дарбата си.

Ако сте забравили какъв беше финала на книгата ми „Бандитска Варна“, да ви припомня за всеки случай:

Когато убиха ДАНС, Агент Купър ми написа: „С края на ДАНС свършва приказката, че нещо може да се промени в България. Корупция и синтетични наркотици ще хранят новите властимащи… а агент  Купър си отива тъжен вкъщи, този път завинаги.“ И ми пожела да бъда смела, но не и безразсъдна.

Алексей? Алексей си беше Алексей и от него аз, заклетият солов играч, научих, че да бъдеш в екип с някого, означава и да умееш да чакаш. И дори и да нямате връзка помежду си, трябва да улавяш вибраците на другия. Ако имаш сетива за това и ти е дадено, екипът ще е неуловим за никого.

Да не си мислите, че ми и чел лекция за това? Сама го научих от него. Как, не ме питайте.

Точно от онези, които иначе щяха да ни вдигат паметници на нас с Лъки, чувахме потресаващи горчиви неща за себе си.

С Лъки имахме едно наше място.

Той бе толкова млад, че ми се свиваше сърчицето за него, когато със стиснати устни, все още мъчително извървяваше стръмната пътека до истината, че тук, на това място, благодарността бе мръсна и неприлична дума.

Вгледах се в него внимателно и вместо да го погаля, дрезгаво изръсих:

– Майната им, Лъки! Каквото и да говорят за нас, действахме като патриоти.

Истинското име на Лъки е Пенчо. Иванов.

В „Бандитска Варна“ той пожела да не го обозначавам, защото и без това, покрай мен бе станал мишена, и аз му измислих литературния псевдоним „Лъки“. По онова време двамата с Пенчо свършихме толкова от мръсната работа на ДАНС във Варна, че можеха да ни дадат медали и пожизнени пенсии, докато наперените „агенти“ си бъркаха в задниците и единственото, с което се занимаваха бе да обикалят кафенетата, изживявайки се като ербап „опер“-и. Велин Хаджолов вече ви описа с петмезен патос що за „оси“ бе произвела ДАНС, чрез което лъсваше как нефелността и чиновническото бездушие, примесено със самочувствие на овластени апапи, реещи се в облаците, бе изрисувало гротескната картинка на Агенцията за национална сигурност.

ДАНС обаче бе такава, каквато я бяха режисирали и когато ние с Пенчо опряхме до нея, скоростно прозряхме, че мисията ни е печално невъзможна.

С Пенчо бяхме свършили толкова лайняна оперативна работа, която костюмарчетата, махащи гащи из Варна, като агенти на ДАНС, не бяха дори и сънували, дремещи пред компютрите си, за да изсмучат поредния неграмотен дежурен рапорт. След всичко онова, което бяхме изровили за обвързване на висши полицаи и прокурори с мафията, нищо не се бе случило. Информацията ни, подплатена с доказателства, потъваше в „хабилитираните“ чекмеджета на Агенцията, ползваха я вероятно, за да си разчистват личните сметки, а ние, като слаломисти, в движение се учехме как да оцелеем сред курвенските игрички на „спецовете“.

Литературният псевдоним „Лъки“, който залепих на Пенчо бе също използван в гадничките активни мероприятия, дирижирани от придвидимата „интелектуалност“ на ченгетата, които вместо да се съсредоточат в онова, което биха направили за националната сигурност на държавата, се пъчеха с постиженията си като интриганти.

Неможещият да диша без медийно осветяване Веселин Данов, даваше шизофренични интервюта в жълтите вестници, в които твърдеше, че „Лъки“ бил псевдоним на „агент от ДАНС“, който „заедно с Алексей Петров го вкарали в затвора, за да вземат бизнеса с наркотици и проституция във Варна“. Спасявайки собствения си задник, Данов бе дал дори и подобни „тежки“ показания по делото „Октопод“, с главен обвиняем Алексей Петров, които бяха толкова смешни, че вероятно и самите прокурори, ползващи Данов, си даваха сметка, че са се отзовали на една страница с Остап Бендер.

В ДАНС нямаше агент с псевдоним „Лъки“.

Има неща, които все още не мога да разкажа, но Пенчо бе направил такова „показно“ на дансаджиите и то абсолютно сам, че бе накарал ченетата им да паднат от удивление и вероятно от завист. И то не за да овладее нечий мръсен бизнес, а за да помогне на държавата, чиято национална сигурност пазеха стотици „оси“, на които, както казваше баба ми, сърцата им в лайна увити…

И двамата ни свързваха с Алексей Петров. Натрапчиво, настойчиво, задължително и умишлено. С мен бе малко рисковано, все пак бях журналистка, и нямаше как да ме стъпчат като божа кравичка, бутаща се под калните им кубинки. Пенчо обаче бе удобно избраната боксова круша, която да млатят, докато не поддаде. Хем му треперех, хем се смеех вътрешно, чистосърдечно забавлявайки се с милиционерските им напъни.

Познавах си момчето.

Въпреки престъпно младите си години бе истински диамант, който службите така и проспаха, а и той бе прекалено прозорлив, за да знае, че у нас да работиш с „костюмарчетата“ не е като в натъкмения филм „Под прикритие“, в който един некадърен „внедрен“ актьор рецитираше на пресекулки, вместо да псува.

В реалността на България спецслужбите сами пържеха „своите момчета“ и сами ги елиминираха. Защото играта на „спецовете“ бе да вързва техния частен зар, а не дюшеша на републиката.

И докато ни апликираха към Трактора, само ние двамата си знаехме колко го беше еня Алексей Петров за нас. Толкова му беше милно за „неговите хора“, че вероятно по-ценно би се държал с враговете си.

Нито аз, нито Пенчо обаче бяхме измекяри. Една от спойките между нас, която никой не можеше да разбие, бе, че имахме сърца, както обичаха да се изразяват на улицата. Впрочем, в спецслужбите бе огледално – и там, ако си помияр и нямаш сърце за една стъпка поне храброст, цял живот ще си останеш „силен“, само ако си на висок пост, или си толериран от „висша позиция“.

На 31 януари 2011 година в малките часове на нощта ме пробуди по телефона Пенчо. Изтръпнах още като видях името му на дисплея. Вече знаех, че играта е загрубяла.

– Сложиха бомба… Взривиха колата… – задъхано, но подчертано хладнокръвно ме събори Пенчо – Добре съм… Моля те, направи нещо, спри ония, колегите ти, да не пишат глупости…

Поръчителите обаче се бяха погрижили вече, иначе вечно неразбралите и пропуснали нещо дописници, да бъдат изстреляни „на събитието“.

Имах своите подозрения кой стои зад бомбата. Знаех, че Пенчо не дължи никому пари, както и че не се бърка в нечисти бизнеси. Изчаквах да проследя кой как непремерено ще се набута, за да нанеса сабления удар.

Активното мероприятие обаче ми бе поднесено на тепсия от измекярската ръчица на човек, който бях хранила, поила и почти осиновила – в материал, публикуван във в. Труд – с огромно, тлъсто, крещящо заглавие:

Взривиха колата на нарочен за агент на ДАНС

Ауди А6“ стана на парчета след взрив във варненския квартал Аспарухово“. Самоделната бомба се задействала минути след 2 ч и събудила жителите на ул. Костур“, където лимузината била паркирана. След инцидента предната част на колата е напълно съсипана. Антимафиотите предполагат, че бомбата е била поставена за сплашване, тъй като взривът не бил мощен.

Луксозната кола карал Пенчо Иванов, собственик на заложна къща на ул. Розова долина“ и наемател на бар в града, научи Труд“. Преди три месеца мъжът се разделил и с БМВ-то си, което неизвестни подпалили.

Името на бизнесмена нашумя покрай разследването срещу 24-ма души, сочени за мафията на морската столица“. Иванов е познат и като Агент Лъки от книгата на местната журналистка Веселина Томова Бандитска Варна“. Там тя описва, че Агент Лъки е внедрен в кримиконтингента с благословията на ДАНС и Алексей Петров.

От прокуратурата вчера потвърдиха, че Иванов е разпитван по делото срещу варненската мафия, което предстои да влезе в съда. Но уточниха: Няма данни за трудови правоотношения на лицето с ДАНС. Официално по това време е бил продавач консултант в заложна къща Арес“, собственост на Веселин Данов (бивш общински съветник от Варна, осъден за сводничество – б.а.).“

Оказва се, че по документи взривеното Ауди“ е на 46-годишна жена с фамилия Петрова. Пред полицаите дамата отрекла тя или съпругът и` да са заплашвани.

Съседи разкриха, че Петрови въртели бизнес в курорта Албена. Съпругата работела в администрацията на дружеството, а мъжът и` бил концесионер на плаж. Комшиите уточниха и че аудито им било продадено, но все още не било прехвърлено на името на Иванов. За него чули пък, че напоследък изпаднал в тежки финансови затруднения.

Ако публикацията бе дело на столичен журналист, който просто е написал някакви безумия, диктувани му от заинтересовано ченге, щях да се разсмея, но дописката бе сътворена от варненската журналистка Юлия Кунева, която минаваше за моя приятелка. Стотици пъти бе яла и пила на моята маса, помагах и` финансово, защото винаги беше „бедна, гладна и проблемна“, седеше часове наред на купони със същия „агент Лъки“ и прекрасно знаеше, че не е никакъв агент на ДАНС „внедрен с благословията на ДАНС и Алексей Петров в ъндърграунда“.

През годините, когато в „Труд“ излезеше някой подобен материал, в който като в тюрлю-гювеч бяха скалъпени купища идиотщини, самата Кунева вдигаше невинно рамене и се оправдаваше: „Ами, к’во да направя… Поръчка от София“.

Самият начин на отразяването от „Труд“ на някакъв си взрив в провинцията – с преднамерено огромно заглавие, като че ли е взривен Таки или Баретата, вече беше ясен знак, че правят напълно умишлено Пенчо мишена.

Бях бясна. Никога повече не проговорих на Юлия Кунева. Прощавах, но никога не забравях подлостта от човек, на когото бях правила прекалено много добрини от чисто състрадание. Тя дори не се обади да ме попита за онова, което не знаеше, и с което можех да и` помогна, за да напише истината, която така и никога не научи.

Девизът на този вид кореспонденти – „кооператори“, които пишеха под индиго, съгласувайки едни с други дописките си, макар и в различни вестници, бе циничен: „На кого му пука за истината?!“.

Пенчо на третия ден вече знаеше кой е изпълнителят на поръчката.

Стисках зъби и мълчах, въпреки че можех да размажа поръчителите. Никой не бе успявал в живота ми да ме научи да стопирам припряността и нетърпението си, но 25-годишният тогава Пенчо единствен хладнокръвно успяваше да ме води по тази пътека с изумителната властност на Учител.

Моментално бе задействан и Веселин Данов, който в интервю за жълт вестник, ръсеше:

„– Весо, покрай случая с взривената кола на сътрудник на ДАНС, в медийното пространство се завъртя и твоето име. Имаш ли нещо общо?

-Нямам нищо общо с това.

-Появиха се слухове, според които ти си сочен като един от евен-туалните поръчители на атентата…

-Абе, това са глупости! Синът ми Христо е кръстник на детето на Пенчо и с него изобщо няма никакви проблеми.

-А ти в какви взаимоотношения си с Пенчо Иванов, станал извес-тен от книгата на Веселина Томова „Бандитска Варна“ с псевдонима агент „Лъки“?

-В никакви. Аз не съм го виждал от 2 години. А пък преди това съм го виждал покрай сина ми. Те бяха близки с Христо и никога не са били в лоши отношения. Другото са журналистически тъпотии и пълни простотии на разни болни мозъци и алкохолици.

-…А Пенчо Иванов с литературния псевдоним агент „Лъки“ бил ли е агент на ДАНС?

-Това не мога да ти кажа. Питай този, който му е дал псевдонима дали знае. Никой не ми докладва кои са агентите на ДАНС, все още. За това кои са на МОСАД и други служби ми се обаждат, ама на ДАНС – не (смее се).

-А има ли Пенчо Иванов някакви врагове? Кой би могъл да стои зад взрива?

-Откъде да знам?! Това е едно момченце никакво. Нито го знам, нито ме интересува. Нито ми е направил нещо лошо или добро. Нямам никакъв контакт с този човек. Нали ти казах, че работеха със сина ми Христо. Имаха заложна къща, но по едно време я затвориха. Сега не го знам какво прави и не ме интересува.

-Появиха се информации за твои изказвания, че ти самият имаш касация с внедряването на агент „Лъки“ под прикритие в ъндърграунда…

-Имало е всякакви изказвания, писания и интерпретации. Това няма никакво значение. Кое е вярно и кое не… не искам да задълбавам на тази тема. Нека да отговорят от ДАНС на този въпрос. Ако оттам кажат, че Пенчо им е бил агент, значи им е бил. Аз как да кажа дали е така? Слава Богу, още не съм работил там, а всъщност – може би е за жалост. Ако работех в ДАНС, нямаше да ми правят такива мръсотии.

-А кой стои зад тези мръсотии, които твърдиш, че са ти били направени?

-А, не знам. А и не са медиите мястото, където да коментирам тези неща.

-Изговориха се и се изписаха много неща, намесиха се много имена…

-Само едно ще ти кажа. Лично Сергей Станишев е забранил да ме вадят от ареста по какъвто и да е повод. Забраната е наложил при свое посещение в Плевен.

-Сериозно?

-Да, съвсем сериозно ти го заявявам. До момента на никого не съм казвал това нещо.“

Съчиненията на Весо Данов по въображаемата му картинка в развинтената му фантазия бяха толкова нелепи, че само идиотската лъжа, че синът му бил кръстник на детето на Пенчо, срутваше скалъпените му глупотевини от раз. Кръстница на синът на Пенчо – Крис бях аз, а не Христо Данов.

Това обаче нямаше никакво значение. Целта бе Пенчо да бъде внушен като агент „Лъки“ от ДАНС. Никакво значение нямаше, че „Лъки“ е мое авторство на литературен псевдоним, а аз все още не бях назначена за водещ офицер на Пенчо в Агенцията за национална сигурност. Трябваше да го притиснат, да го омаскарят, да го „осветят“ по техните психопатийни интригантски упражнения. И да го смачкат.

Още при първите разпити след взрива на автомобила, „спец“ ченгетата дори не криеха намеренията си. Вместо да търсят изпълнителите и поръчителите, те непрекъснато обработваха Пенчо:

-Виж сега, ние знаем откъде са нещата… От София са… От твоите приятели в столицата… Дай сега, да ти помогнем, да направим нещо…

Който познаваше истински Пенчо знаеше, че той притежава удивителен маниер да се гаври напълно вежливо, усмихнато и сериозно, и то така, че след толкова години и аз продължавах да му се вързвам.

Разпитите се съсредоточаваха в намеци единствено върху това – ходи ли често Пенчо до София, как ченгетата са напълно наясно откъде идва взрива, как едва ли не Трактора е взривил автомобила, и как те могат да му помогнат, ако и той им помогне естествено…

От Пенчо се искаше да даде показания срещу Алексей Петров. И то такива, каквито му бъдат продиктувани.

Знаех, че няма да се спрат дотук. Умолявах го, въпреки че знаеше кой е поставил бомбата в колата му, да не прави никакви излишни движения и да се потопи. Трябваше просто да устискаме, тия мръсни типове нямаше да бъдат вечно на власт. Треперех му като на син, но той ми беше повече от син – беше моят най-верен брат по оръжие. Познавах душата му и знаех, че от него мръсник никога нямаше да се получи, колкото и да го въртяха на шиш. Той беше готов да плати цената на мъжкарството си.

Един ден ме погледна с пълни със сълзи очи и бързо изрече:

– Какво толкова? И да ме набутат в ареста, поне ще си почина и ще си чета книжките… За Крис и Сияна обаче треперя, но пък знам, че ти никога няма да ги оставиш…

И докато и аз се чудех къде да си държа треперещите ръце, след мигновената слабост, която никога не криехме един от друг, твърдо разсичаше с ръка сгъстеното мълчание: „Ще се оправим. Няма страшно“.

„Спецовете“ привикваха на разпити и родителите на приятелката му, и самата Сияна, която по-късно му стана законна съпруга. Подпитваха ги дали Пенчо пътува до столицата, познава ли Алексей Петров и класическите милиционерски похвати целяха и чрез близките му да го сломят.

Както им беше ясно на бопаджиите откъде идвал взрива и кой го бил поръчал, така и до днес престъплението остана неразкрито.

Година по-късно последва нов натиск, този път по делото на Антон Петров – Хамстера. Нямаше как да е другояче, ако и в това дело не бе напъхан дежурният „анонимен“ свидетел Светлин Иванов – Близнака. Близнака бе напълно компрометиран от всички записи, които извадих за него, свързани с престъпни обвързаности с висши полицаи и прокурори, но това не пречеше ГДБОП на Станимир Флоров и МВР –то на Цветан Цветанов да го ползват по всички т.нар. „знакови дела“, пишейки му измишльотини и карайки го да се подписва под тях като „защитен“ свидетел. И понеже Близнака си беше моя „находка“ аз вървях по петите му, като привикан свидетел по всичките тези дела, за да обяснявам и доказвам какъв олигофрен е.

Близнака всъщност крепеше с плюнка и делото срещу Антон Петров – Хамстера с безумни показания, в стил ранен Хичкок, в които бе включил и лицето „Пенчо“…

Този път не взривиха Пенчо, но пък беше на косъм да го арестуват, заради иизмишльотините на бопаджиите, подписани от Близнака. И понеже и това не стана, Пенчо отново бе вкаран в приключение от интригантската библиотека на Цветанов, Флоров и компания. Пътувайки за столицата по работа, Пенчо е спрян от полицаи за рутинна проверка. Пускат го, но на метри напред по пътя вече следват солидни полицейски заграждения и пак го спират. Поканен е да ги следва до СДВР в столицата. Полицейската кола кара бясно отпред и го предизвикват с евтини номера, но и те не минават.

В дирекцията започва уж рутинна проверка дали автомобила, който кара Пенчо е краден. Колата, разбира се не е крадена, но от това абсолютно никой не се интересува. Пенчо е с двама свои приятели, които са оставени в една стая, докато той е поканен в друга стая, за да си поговори с някои „колеги“.

„Колегите“ се оказват ченгета, които очевидно са спретнали цялото това упражнение, за да видят очите на Пенчо в столичната дирекция. Дават му да се разбере, че колата изобщо не ги интересува, но пък … щял да остане без нея, ако не бил разумен. Те имали приятели на много високи постове, които можели да му помогнат с всичко, както и в бизнеса, но от него се иска малко помощ – да даде показания срещу Антон Петров – Хамстера…

Пак не го бяха изчислили правилно.

– Нещо не сте ме разбрали. Ако искате, дръжте колата тук и си я вземете. Оставям ви я – присмехулно отвръща Пенчо със самочувствие все едно има три гаража пълни с лимузини и се чуди коя да избере за следващия тур за овации пред родната полиция.

Автомобилът и до днес е в Дирекцията на полицията. И не му го връщаха, удължавайки непрекъснато процедурните милиционерски хватки.

Всички тези събития оставаха далеч от камерите на медиите. По телевизиите дефилираха вътрешният министър Цветан Цветанов и шефът на ГДБОП Станимир Флоров и засипваха публиката с „разкрити“ бандити, „килъри“, „сутеньори“ с „безспорни доказателства“. По-късно в съдебните зали интересът на журналята, както ги наричаше Бойко Борисов, стигаше до десетата минута, след която се изнизваха, за да пропуснат истината за това как се натъкмяват „безспорните доказателства“, които се ограничаваха единствено в показанията на такива „кредитирани с доверие“ защитени свидетели като Светлин Иванов – Близнака.

Месомелачката бе кървава.

Можеха да те направят на кайма, ако пожелаеха. Можеха да те сврат в ъгъла без да успееш да гъкнеш. Съсипваха ти бизнеса, пресичаха всичките ти пътеки, разсипваха семейството ти, докато не те превърнат в малеби, за да им свършиш „услугата“ – да скалъпиш делото, с което трябваше да си разчистят сметките с неудобните за властта и далаверата им. Не всички можеха да издържат подобен натиск. А и повечето, които бяха ползвани от ГДБОП за „безспорни“ свидетели, бяха зависими, криминални типчета, на които се обещаваше я по-лека присъда, я чадър над нарко-трафика, или бизнеса с курви, я някоя и друга кинта, която обаче деляха със същите антимафиоти.

Времената на „босовете“ – големите мъже, които бяха избити в голямата си част при управлението на Бойко Борисов като главен секретар на МВР, необратимо бяха отминали. Днес всяко лайно със сърце на мишка можеше да се провъзгласи за „бос“, просто и само защото имаше протекцията на бопаджиите и ги ползваше като своя „наказателна бригада“. Ченгетата го вписваха в графата „информатор“, бранеха го, пазеха мръсния му бизнес, деляха черни пари с него, и когато се появеше повисока оферта от някой друг посерко, решил и той да стане „бос“, първият беше елиминиран. С основното и главно съдействие на същите бопаджии.

„Спецовете“ не си мърсяха директно ръцете.

За тези поръчки, като сложения взрив в колата на Пенчо, се ползваха техни подопечни криминали, които им бяха под отчет. Подсказваше им се къде да действат, насъскваха ги с пласирано внушение, че никога няма да бъдат разкрити, и така самите ченгета разчистваха територии, или постигаха пъклените си цели да подчинят някой, който им трябваше, за да им съшие с бели конци „разследването“ срешу подбрана от тях поръчково мишена.

Кръговете, които се биеха и в ДАНС, и които не водеха принципна битка за това как да бъде защитена националната сигурност на България, а кой да контролира властта и парите, живееха с табелки на челата:

„Всичко е позволено!“.

Познавах момчета, които бяха агенти, и които бяха хвърлени на кучетата точно от „своите“ водещи офицери. Някои от тях бяха успели да избягат от България омерзени, че са повярвали в заблудата. Имаше и такива, които се бяха преселили Отвъд с решаващата помощ на антимафиоти. Ченгетата са царе на мръснишката интрига, с която могат да те направят курбан, единствено ползвайки някое нашмъркано „тяхно момче“, за да те изчисти от терена. Защото вече нямат файда от тебе.

Това бе зловещата истина за службите у нас. Хващаха „килъри“ – 1,2,3 и 1015, но поръчителите – никога. Защото нямаше как да хванат себе си.

Чрез контролирани крими-репортерчета можеха да те изкарат не „агент на ДАНС“ и „агент Лъки“, а терорист № 1 – от образа, на който, вглеждайки се в огледалото, сам да си строшиш мутрата.

Ако обаче имаш характер, той е за цял живот.

Пенчо беше от оная порода мъже, които обезвреждаше мините по пътя си, превръщайки ги в сила и опит.

С Пенчо никога не сме си говорили, изтъпанени под герба на Република България, както разказваше Велин Хаджолов за срещата си с Алексей Петров, който му обяснил защо решил да помогне на Петко Сертов за връщането на държавността, с думите: „Струва ми се, че си заслужава. Някои трябва да го направят… Някои като нас, колега…“

Такива като нас действаха, не си падаха по рецитациите. Найзловещото обаче бе, че първо трябваше да се пазим точно от онези, които се кълняха в герба на държавата, защото те бяха най-нечистоплътните бандити. Дали Пенчо е бил агент, или не, дали който и да е на негово място е рискувал комфорта и уюта си в името на справедливостта, честта и приятелството, даже не беше толкова важно. Мерзкото бе само едно – че нямаше кой да повярва в тези пробити служби, които сами вършеха престъпления и бомбеха, само за да постигнат личните си користни цели.

Пред медиите един куп спецченгета ревяха, че с годините политиците са разбили службите в най-съкровената им част – агентурната мрежа. Кой щеше днес да стане агент на тези посерковци? Кой щеше да повярва в професионализма им, само като види треперещите им пръсти и очите им, които се въртяха като пумпали в орбитите? Кой щеше да ги вземе на респект, като усети само от първите им думи, че единственото, което ги интересува е да си вземат купчинката със заплатки при пенсионирането и после да се набутат като шефове на „сигурност“ в някоя банка? Кой щеше да си сложи главата в торбата да бъде агент на ченге, което ще го елиминира тогава, когато е сключило договор с поредния бос на улицата, за да му разчисти територията от „лошите“ очевидци срещу тлъста пачка?

-Някога като стана шеф на ДАНС ще те взема за първи съветник. – издишвах дима от цигарата си в лицето на Пенчо. – Ще дам пресконференция, в която ще изляза с три приоритета. Срок – шест месеца. Първите три месеца – ще разчистя катуна и ако ще да ме съдят педалите в Страсбург. Вторите три месеца – ти знаеш: „удри и атака“. Ако някой мишок министър-председател или управник ме спре, излизам пред медиите и казвам кой, защо и как ми е ударил прът в колелото, и кой откъде е. Навит ли си?

-Тебе никой няма да те направи шеф на ДАНС, ама е готино да си го представим… – смееше се насреща ми Пенчо, отпивайки безалкохолния странен коктейл от лимонада и диня.

-Тогава, брате, да го духат! Знаеш ли какво е казал Чехов? – под-смихнах се лукаво.

-Че у човека всичко трябва да е красиво?

-Не, Слънце, казал е нещо умопомрачаващо, което в ДАНС трябва да си го сложат на портата, изковано със златни букви. То се отнася за тях: „Не съществуват добри и лоши. Не съществуват мили, прекрасни и зли. Има само два типа хора, не повече: твой човек и човек, който не е твой“.

Избухнахме в смях.

-Само не знам как ще те понесат костюмарите с тия татуировки, като вземем властта… – обходих с поглед татусите по бицепсите му.

-Ти я докарай до там, ще ходя с ризи с дълги ръкави… – сложи ръка върху рамото ми Пенчо.

-Важното е да сме здрави и да сме заедно, колега… – стиснах пръс-тите му.

Той беше моят човек.

Докато потъвах всеки ден в новинарския поток, пропусках информациите за катастрофи, те никога не ме интересуваха.

Три месеца преди Пенчо да се нахака в един ТИР обаче, се хващах как мерне ли ми се някакво заглавие за катастрофа, където ще да е из България, трескаво отварях публикацията и тревожно прескачах по редовете дали не става дума за автомобил с варненска регистрация. Беше някаква натрапчива фиксация без видимо външно никакво обяснение. Пенчо пътуваше много, но никога не съм треперила чак толкова как е пътувал. Той шофираше внимателно, нямаше афинитет към тарикатските пози – дай, сега да летим като Фитипалди, а и шофирането не бе от любимите му занимания.

Вселенският Разум обаче ми е подсказвал, давал ми е знак. Това безумно вглеждане в новините с катастрофите, да не би да са свързани с Пенчо, е било доказателство, че душата ми вече е знаела какво има да се случва.

Е, и?, Брат ми, кура му Янко! Нищо не можах да предотвратя.

И двамата бяхме в много тежък период. Аз лазех по стените на Ада покрай мама, той потъваше отвсякъде – бяха го прецакали и с бизнеса. И двамата бяхме заградени, бяхме „неправилните“, бяхме „лошите“, и се въртяхме във въртоп, от който ни се струваше, че няма излизане.

Наред със свирепата си житейска Голгота, атаките срещу мен минаха във фаза съдебна – като по даден залп изведнъж всички „правилни“ и удобни на Властта, заведоха дела срещу мен и сайта ми АФЕРА, придружени с огромни искове. Делата се точеха, но аз знаех, че съм вече забодена като пеперуда с карфица на Стената и нервно изчислявах какви купища пари трябва да плащам на „наклеветените“, заради истините, които бях написала за тях. Сумите бяха огромни, но Пенчо иначе ми вдигаше гарда: „Спокойно, аз ще ги платя тия пари.“ Откъде, бе, Брат? – косо по поглеждах.

Ще ги намерим, спокойно … – усмихваше ми се Пенчо.

Сега вероятно ще ме вземете за луда, но той ми помогна и спази обещанието си. И от … Отвъд. Ще видите как.

Първият иск, който трябваше да платя бе на Яне Янев, съветникът на премиера Бойко Борисов и с таксите, стигаше до около 8 бона. Съдът ме призна за виновна, заради това, че бях цитирала дословно с линк позиция на Мишо Шамара от Фейсбук, в която той отговаряше на обида на Яне Янев към него, отправена в телевизионен ефир, а Мишо го бе пернал с „пендел“. Мишо от раз се съгласи да свидетелства в съда, но по време на съдебните заседания напусна страната и емигрира в САЩ. На делото дойде баща му, упълномощен от Мишо да каже, че думите са на Шамара и той стои зад тях.

Това нямаше никакво значение. Бях изчислена. И ме опраскаха.

Едно от последните неща, които прочете от мен Пенчо, преди да си отиде, бе този мой изблик в сайта АФЕРА:

ТОЗИ ЖИВОТ НЕ Е ЗА СМЕЛИТЕ. ЗА БОКЛУЦИТЕ Е.

Не гледайте горе, под логото на сайта АФЕРА, че този живот бил за смелите. Кура му Янко. За боклуците е този живот. За боклуците. Не за нас, с чистите души, които умеем да псуваме грозно, а за префинените лицемерници, с фекални сърца, които обаче скрупульозно и менторски употребяват „литературен“ език.

Не е за смелите този живот. За мръсниците е. Смелите са като деца. Верни са. А Бог изпитвал верните.

Верно? Да ти имам Господа, дето все на изпитната скамейка ще те държи.

Вчера един професор, чийто приятел бил Велизар Енчев, ми написа налудничаво писмо, в което ме кани да се съглася да съм станела вицепрезидент на въпросния Велизар Енчев и ми праща някакви постулати на някаква си „Българска пролет“, или „Българска Сириза“, все в задното трибуквие. Той, Велизар Енчев, съсипа варненската организация на партията си с един лумпенизиран кретен, който ме съди, че изрекоха за него истината в сайта АФЕРА, ама аз да съм преглътнела, „в името на България“.

Безпардонни лицемерници.

Вчера на вратата ми бе залепен „некролог“ от частен съдебен изпълнител. Близо десет хиляди лева трябва да плащам на един въртящ се като пумпал „съветник“ на премиера – Яне Янев, щото Мишо Шамара казал, че бил пендел, разбирай педераст, АФЕРА го била препечатала, и понеже АФЕРА е Веселина Томова, майката и ще ебем.

През това време, вече година, майка ми лежи на легло и живее в ръцете ми. Вчера с последните си двеста лева купих някакви лепенки за декубитус рани. Днес, докато отключвах апартамента и, за да и кажа, че ще прескоча само до съдия – изпълнителя, заварих леглото празно. Мама се бе „хвърлила“ от него, мислейки си, че така може да „свърши завинаги“, за да не ми тежи. Строполена на пода до нея и държах ръката, и плачейки я целувах, докато чаках Пенчо, за да я вдигнем. При съдия изпълнителя отидох с черни очила. За да не виждат колко ронеща се е душата ми.

Утре… следващите десетки хиляди. Които ще трябва да плащам на поредните боклуци, които крадоха, смукаха, рекетираха, лапаха кинти и ще ме осъдят, защото, бъдете сигурни, шляканата съдебна мръснопоръчкова система няма да остави мен и сайта ми неопраскани.

Мама бе чистосърдечно първична, когато с разтревожени очи, каза: „Ще продадем имуществото си…“ и лаконично заключи за премиерския съветник: „Да си ги завре отзад!“.

Нищо да не си завира, мамо, това е моята благословия, мамо. Понякога и това е нещастие. Нищо да не си завреш отзад.

Впрочем, благодаря на всички тези „ангели небесни“, претърпели „болки и страдания“ от истината, изречена от мен и от АФЕРА!

Те ме научиха на най-важното: че не е имало никакъв смисъл. Абсолютно никакъв смисъл няма в това да търсиш истината, да хвърлиш цялата си енергия на прасетата, да защитаваш истината и справедливостта на същите тия прасета, самоотвержено и всеотдайно да вършиш работата си, за да помагаш на същите тия прасета да се опомнят, да започнат да мислят със сърцата си, да се изправят и да поискат свободата си.

Население, което чака една жена да му разрива лайната и вместо него да води войните и битките му, е стадо от мърши.

Благодаря на боклуците, че ме изправиха срещу стената, на която пише: „Това е стена. И нищо друго“ /Борис Христов/.

Благодаря им, че ми отвориха очите, че този живот не е за смелите. Нито за честните. Нито за верните на истината. Този живот е за измекярите, педалите, мръсниците, крадците, лапачите, лицемерните правораздаватели, които са продали душите си на дявола.

Да отваряш очите на слепите в България е занятие безнадеждно и отчаяно. Да водиш битки заради някого, е занятие, обречено на гибел. В България всички онези, на които си помогнал, ще те стъпчат и ще заиграят хоро върху главата ти. Защото си балък. Защото са се крили зад гърба ти, докато си воювал за тяхната справедливост, и когато си я извоювал, не враговете, те те довършват.

Днес чета във форума коментари на възмутени „българи“ от силните думи, изречени от Николай Марков, че е ужасен от българите. Възмутените са същите тия, дето търсят друг да умре, заради тях, друг да им води битките, друг да им вади кестените от огъня, а те да седят и да пърдят до жените си, и да следят „войната“ по телевизора. А после, а после… да се прилепят до поредния „победител“.

Този „народ“ не е заслужавал и не заслужава ничия саможертва. „Лудите“ – шепата хаизи, хъшове, хайдути, възрожденци, мъжкари и мъже на честта – които са отдавали сърцата си ЗА ДРУГИТЕ, са предавани от същите тия ДРУГИ, уж техни „братя“.

Този живот не е за смелите. За келепирджиите е.

Благодаря на враговете си, че ми показаха, че е трябвало да живея като тях. Че е трябвало да мамя, да храча кой с кого спал, да правя свирки на Бойко Борисов и цялата долна измет от управляващи, да се продавам без никакви скрупули.

Така сигурно щях да си спестя адът, който сама си причиних, и в който живея. И щях да бъда една от тях.

Този живот не е за смелите. За боклуците е.

Обаче и други го бяха прочели.

Още същия ден, късно следобед, телефонът ми извъня. Номер без име.

-Даааа – изръмжах.

-Как си, Веси, имаш ли пет минути за едно кафе?

Гласът ми бе познат. С А. не се бях чувала и виждала от многогодини. Беше крупен бизнесмен, никога нито е искал нищо от мен, нито пък ни се бяха преплитали така пътищата, че да сме зависими един от друг.

-Нямам никакво време, казвай какво има! – продължавах да ръмжа отвратително. Бях се капсулирала и болката вътре в мен избиваше отвън като агресия.

-Моля те, няма да ти отнемам повече от пет минути…

Внезапно ми стана чоглаво за човека – какво ми беше виновен той, че се държах като противна кучка. Никой не ми беше виновен, че си бях избрала живота на кучка. И смекчено, някак разкаяно, му определих среща рано на следваща сутрин.

Масата в кафенето на която димяха двете кафета, бе тясна и разстоянието между очите ни беше точно колкото една протегната ръка.

-Четох това, което си написала. Уважавам те много, заради това, че никога не промени позицията си в годините, че си смела и я отстояваш, каквото и да ти струва. Кажи ми, как мога да ти помогна?

Вяроятно съм го изгледала така невярващо и скептично, като че ли е ангел, тупнал в това кафене, натъпкал крилата си в джобовете, че не ме остави даже да избуча и отсече:

-Не ме гледай така! Нищо не искам от теб! Нито да пишеш нещо, нито да ми правиш някаква услуга, кажи как мога да ти помогна да платиш тези пари!

Отидохме заедно при частния съдебен изпълнител. Там ме чакаше още една нечакана изненада, съдебният изпълниител се оказа мой почитател, който акламираше смелостта и позицията ми и ми каза – „От мен имаш опрощаване на моята такса“.

ТЕ ме мачкаха, но пък Бог винаги, когато бях права, ми изпращаше посланиците си и ми помагаше – изумително, изумяващо се случваше това всеки път нататък. Без да съм го искала. Даже, напротив, свивах се, като ранена птица и не търсех помощ от никого, престъпно горда си бях аз.

Ден преди Пенчо да се сблъска челно с ТИР-а, вечерта му се обадих по телефона и запърпорих: „Брат, няма да повярваш какво се случва!“. Дни преди срещата с А., докато търчах по ЧСИ, Пенчо ми звънеше през час да ме пита какво е станало, докъде са нещата. Душичката му трепереше за мен, а аз, излизайки от частния съдебен изпълнител, ругаех, гледайки небето: „Аре, сега, Ангел мой хранителю, изпрати ми някак 10 бона, аре, да те видя!“, и горчиво трамбовах километри покрай морето.

Едва след чудото, изведнъж ме озари откритието, че появилият А., носеше името Ангел… И това, ако не беше Божи пратеник, Веселиноооо, щерке на Тома Неверни!

-Брат, няма да повярваш, появи се един човек и ще плати кинтите, дето трябва да ги дам на Янето… Не е за телефон, ела да пием едно вино. „При Васко“ съм с Жорето…

-Не ти обещавам, миличка. Боли ме главата и се прибирам. Много се радвам, аре, ще се чуем…

И понеже никога нищо не е за телефон при мене, защото не исках да пострадат и нормалните хора, покрай това, че по някакъв начин са ми помогнали, Пенчо така и не научи кой е приносителят на чудото.

Това беше последният ни разговор.

Покрай записващата ми програма на разговори в телефона, имам много записани разговори с него. Вече втора година току посягам да пусна някой от тях и сърцето ми прави лупинг. Не мога! Не мога! Не мога! Така и оставих Гласът му да кънти в душата ми, а не да го прослушвам като минало…

На следващия ден, 2 август 2016 година, Илинден, старателно се гримирах, облякох се в костюм на маргаритки, който повече никога след този ден не сложих, и докато оправях мама, преди да изляза за срещата с А. и частния съдебен изпълнител, мама отрони като в транс:

– Опелото ще е след 12 на обяд…

Преряза ме, но грубо натъпках страха в ъгъла: „Какви ги плещиш, бе, майко?!“. По-късно се питах горчиво – какво бе прозрял „болният мозък“ на мама?

А Пенчо вече е бил прекрачил Отвъд.

Катастрофата е станала сутринта, около 9,20 часа. По пътя Албена – Варна, през Оброчище. Никога не отидох да видя това място. Забива се в ТИР, о, каква ирония на съдбата, собственост на Иван Славков.

Загива на място.

Нищо не усетих, мамицата му! Нищичко.

Мотаех се пред компютора, чакайки да стане 13 часа, за да се видя с А. и да внеса парите за Яне-то по сметката на ЧСИ. За първи път от три месеца насам дори не прегледах новините от сайтове, свързани с катастрофи, а вече бе излязла такава новина със снимката на смазаното черно Ауди на Пенчо – установих по-късно.

Каквото е имало да става, е станало – Вселената бе заключила сметалото със Знаци.

Но не съвсем. Не съвсем.

Никой не ми се обади за смъртта на Пенчо.

А той, милото ми момче, понеже никой не посмя да го направи, така отвързваше възелчетата на енергията, че скалпелно точно ме изчака, на секундата ме изчака – да взема парите, и вече в автомобила на А. на минутки пред банката, където ме остави, за да преведа парите, на дисплея на мобилния ми телефон се изписа: „Коко Начев“. Точно той. Найблизкият до Пенчо.

Коко никога не ми знънеше случайно.

-К’во става с Пенчо, бе, Веси? – без „здрасти“ сурово режеше гласът на Коко.

-К’во да става с Пенчо? Нищо. Вчера се чухме… – инстинктивно ми настръхнала бодлите.

-Катастрофирал е и е загинал на място – безпощаден бе Коко.

Защото беше мъжкар и говореше с мъжко момиче.

Бааавно изпууусках телефона в скута си. И от този миг някой ми натисна копчето за автоматично управление. Мен ме нямаше. Бях се стопила. Как съм изглеждала – не знам, когато А. загрижено ме попита:

„Нещо лошо ли се е случило?“.

-Мой приятел е загинал в катастрофа. – ледено отчетливо отгово-рих.

Нататък нищо не вършех аз. Някой друг ме движеше. Влязох в банката, попълвах някакви бланки и бърках, смачквах листчетата и почвах отначало, бааааавно, на каданс се нижеха цифричките, бааааавно вадех парите от чантата си, и точно когато бяха приети, звънна Азис-а, приятел на Пенчо, и плачейки ми надипляше черната вест в нескопосани думички.

Нямах силички дори да му кажа, че вече знам и ледено, безстрастно само питах като латерна „къде“, „кога“, „как“…

Вървях, вървях, вървях пеша, не чувах, не виждах, изкачих етажите до мама, застанах пред леглото и, и ледено и съобщих: „Пенчо умря. В катастрофа“.

Мама извика, разплака се, тя го обичаше много, а аз стърчах права, като дърво стърчах, отвратително здраво дърво, стърчах и не можех дори да се скърша, дори да се срутя, дори да се строполя…

Ампутирали бяха сърчицето ми.

И дори не кървях…

Смъртта ме загърляше толкова ласкаво, че се бях сгушила в гънките и, в мириса и – всичко наоколо миришеше на смърт! – и не знаех, не знаех, не знаех какво да правя със себе си, никак не знаех как да вляза отново в себе си, майка му да ебааааа…

Ледена, отстранена, друга, седнах пред компютъра и написах няколко реда в сайта, че Пенчо е загинал. Минути по-късно първият коментар със съболезнования дойде от Христо Данов. Взирах се в думичките на Христо – бяха много добри приятели с Пенчо, докато не се смразихме покрай Весо Данов – и исках да погаля рамото на Христо, защото знаех, че дълбоко в себе си те се обичаха с Пенчо, и Пенчо приживе бе имал времето да му каже всичко, цялата истина и колко му тежи, че несправедливо си объркаха посоките. В същото време в сайта на Весо Данов анонимен коментар под новината за смъртта на Пенчо, подчертано неизтрит, гласеше: „Томова сега няма вече кой да я ебе“.

Празните ми очи се взираха в написаното. Не бях аз. Ако бях аз, знаете какво щях да направя. Но не бях аз. А колкото и да плюеше небивалици за нас Весо Данов, аз винаги бях благодарна, че той бе божият посредник, чрез който пътищата ни с Пенчо се кръстосаха и се сляха в едно. Простила бях отдавна детинското ежене на Весо. И знаех, че и Пенчо му бе простил.

Дни наред не можех да плача.

Пърполех всяка сутрин до гроба му. Прикляквах, запалвах му цигара, забивах я в пръстта, и му говорех, говорех, говорех… Нищо не исках, само мъничък знак.

Гробът мълчеше.

Понякога вдигах поглед нагоре и съзирах една катеричка, която волно препускаше от клон на клон, пресечена от слънчев лъч върху черното гробище.

На втория ден го сънувах. Яви ми се, облечен в черно до отворената врата на черното си Ауди. Само ме гледаше. Ни думичка.

Дни по-късно, докато се реех из Морската градина, камъните на мъката се отприщиха и заподскачаха надолу, надолу, докато ме изкъртят цялата. И завих като вълчица. Плачех! Можех да плача. Но плачът ми бе гръмоловен рев.

Вкопчвах се във всичко.

Дори и в надписа върху блузата на сина му Крис, на която пишеше с огромни букви: „I’m sorry“., когато със Сияна седяхме на „нашата“ маса с Пенчо в „Мартини“.

Събирах сутрин белите перца, като че оставени нарочно, точно пред моята врата. Умилено сълзях при разказа на отеца от църквата в Оброчище, един кристално чист отец, който обичаше също толкова кристално чисто Пенчо – как в навечерието на 20-ия ден видял кандилото, което гореше в негова памет, как само се запалило…

Събирах божествените знаци от непристорените думи на сина на Пенчо – 7-годишния Крис, който умишлено Сияна не бе довела на погребението на баща му, и който всъщност тогава изобщо още не знаеше, че татко му е мъртъв и нямаше представа в колко часа ще го погребват, а – в точно същия час, Крис, който никога не е заспивал в ранния следобед, просто заспал и сънувал: „Сънувах татко, дойде при мен на леглото, гушна ме, каза, че ме обича, целуна ме и каза: „И, аре, чао!“ Какво значи да прежалиш някого?

Пенчо бе не само моята сродна душа, беше онази моя половинка, която не пусках. Стисках я здраво, той винаги и навсякъде беше с мен – до болезненост, която ме раздираше.

Когато загина, жена му Сияна бе бременна във втория месец. Когато седем месеца по-късно посрещахме втория му син – Дейвид, нищо друго не виждах, освен малките пръстчета. Това бяха пръстите на Пенчо!

Времето отсяваше всичко и всички.

На Пенчо можех да кажа неща, които на никого друг не бих доверила. Същото беше и с него. Знаех оценката му за приятелите му и затова никак не бяха изненадана, когато избягаха вкупом от страх, когато един мерзавец, веднага след смъртта му, поведе война с мен. Впрочем, комплексите му бяха неизчерпаеми, защото той водеше война с мъртвия, не с мен, и прехвърляше ужаса си от собствената си долна душичка, която не смееше да шукне, докато Пенчо бе жив, върху мен, решавайки да ме смачка. Пенчо вече го нямаше и мишокът бе „смел, силен – вилен“ да се разправи с мен.

Не знаеше обаче, нещастникът, че изобщо не бях сама. Пенчо продължаваше да ми пази гърба. Дори и когато, така наречените му приятели избягаха и нито един от тях не ми подаде ръка в тази битка.

Кораво копеле бях. Толкова кораво, че чак не беше за вярване.

В деня, в който чакахме пред съда с адвоката ми – Димитър Димитров, за да влезем на последното съдебно заседение, на което щяха да четат присъдата, внезапно, като от нищото пред мен се втурна с разперени ръце Крис – синът на Пенчо. Прегърна ме, докато изумена го питах какво прави тук. „Имам репетиция и те видях, а ти какво правиш тук?“ – отвърна Крис.

Какъв знак, а?! Вече знаех, че Пенчо ми го праща. И че ще бъда оправдана.

Спечелих делото и на втора инстанция. Мерзавецът, авер на ГЕРБ и кмет на Варна Иван Портних, обаче продължаваше да копае дъното на подлостта. Малко след 40-те дни от смъртта на мама, написа отвратителен донос до главния прокурор и до НАП срещу мен и ме почнаха с проверки като физическо лице за последните шест години назад във времето, както и проверка на фирмата ми.

Пенчо пак ми пазеше гърба. От Горе.

И пак непоискано от мен ми бяха пратени Божии пратеници, които ми помогнаха да се справя с безумните бумаги и няколкото месеца в оформяне на документи, вместо да плача за мама.

Стисках в ръцете си мерзавския донос написан от този тип и когато проверките приключиха, че нямам никакви нарушения, можех да го смачкам с „ресто“ по същия път, и по съдебен. Не го направих обаче. Оставих го на Господ. Със сигурност Бог и за него имаше план.

Когато за първи път се видях с Вергиния, помолих за връзка с Пенчо.

И Ангел Ханс ми каза, че не иска да говори с никого, включително и с мен:

Самоизолирал се е Горе, нищо, че е заобиколен от духовните си водачи, неговият избор е такъв, не иска с никого да говори, и те приемат неговия избор. Много добър човек е. Не иска да говори с теб. Духът му е много неспокоен, но ще се успокои, тогава ще ви направя контакт“.

А Вергиния добави:

Не знам защо ми дава да видя ръката му свита в юмрук, а вътре се подава нещо бяло, хартия ли е, не знам… Стои сам и не иска да говори.“

Нямаше да е той, ако искаше да говори.

Такъв си беше и Тук – пестеше ми много неща, знаеше, че съм на ръба в последните години и ме пазеше да не се тревожа и за него. Не преставаше да се изумява: „Абе, Веси, какви са тия мъже, бе, не смеят дори да ти се обадят!“ – за всичките, които налазваха него, несмейки да се обадят на мен. По едно време му бях забранила да се товари и с тях: „Казваш им, че сме скарани, че не си говорим и толкова!“.

Много дълго след като си отиде не можех да пиша за Пенчо. Аз и сега не мога.

Времето потулваше кървящите рани със сълзлива коричка.

Всеки си беше хванал пътеката. Онези на които най-сърцато бе помагал, дори и съболезнователен смс не изпратиха.

С Коко сядахме пред бутилка вино, когато дойдеше във Варна, и тъжно се взирахме един в друг – нямаше го нашето момче да ни прегърне усмихнат. А дали го нямаше наистина?

Алексей не само не дойде на гроба му, но и лаф не обели.

Антон Петров – Хамстера беше от мъжкарите – не само идваше, но и той плати паметника му на гроба.

Разговарях с Пенчо в душата си, но не можех да пиша. Като стегната змия около гърлото ми, болката ме душеше.

А времето плискаше вълните, които отмиваха онова, което е било.

Какво щяха да си спомнят за него? Единият му син изобщо нямаше да го помни, той се роди седем месеца след смъртта му. Другият? Напънете се сега да си спомните нещо от времевия ви откъс от първата до седмата си година – откъсляци някакви, понякога дори без образи… Но душата имаше особена памет.

Той бе светло момче, чиято мисия беше приключила. Тук вече никога нямаше да позная такава сродна душа, но някога, когато Другаде пак ни се преплетяха нишките, знам, че щях да го позная. Както го познах от раз Тук.

Такива мъже се раждат много рядко. Като че посипват с щипка сол битието ни, за да е по-дъхаво и вкусно. Благословена бях с особената връзка, която имахме помежду си.

Тук вече стъпвах сиротна по земята, но сърцето ми никога не бе празно. В сърцето ми винаги, докато дишах, а и след това, приютен и приласкан щеше да бъде Пенчо.

Моето момче. Змеят.

Понякога усещах натрапчиво присъствието му отзад, зад дясното си рамо. Надничаше какво пиша.

Някога по момчешки ми разправяше как си мечтае, когато стъпи на краката си, да ми направи голям офис – редакция „и ти само да командваш“ – се смееше.

Траках върху клавишите и сълзите ми капеха върху тях.

Как се става след такъв смъртоносен куршум?

Как се продължава, след като се огледаш и виждаш, че вече си сам, без братът си по оръжие?

Как се размърдваш от сгърчената пихтия, в която си се превърнал?

Станах.

Защото той ме вдигна.

„Няма да се предаваш, миличка, няма да се предаваш!“ – чувах предразгавелия му шепот – „Те заслужават да им ебеш майката!“.

Коментари 9 за
“ЗМЕЯТ НА 35. ТАМ, ГОРЕ! ЗА КАКВО СА НИ ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ПАРИ, ЩОМ ПРИЯТЕЛИ НЯМАМЕ ВЕЧЕ…”

  1. Г-жа Томова,толкова искрено и силно написано!!!!!Знам,че е от душата и че всяка дума е изстрадана много…Човек винаги е сам в живота си- сам се раждаш и сам умираш.Има болки в живота на хората ,които така и не отшумяват ,няма как да бъдат забравени .За всичко сте права особено за това ,че мъжете сега не са мъже.Истината /вашата и моята / сте я описали брилянтно .Свалям шапка на Вашата смелост да сте последователна в борбата си с измета на обществото и много се страхувам за Вас.Вярвам ,че има Господ, без да съм толкова вярваща ,защото съм от поколението,което е кръщавано на седем години като попа дойде в нас с нормални дрехи и след ритуала се преоблече и си отиде.Празнувахме дяда Мраз ,не знаехме нищо за дядо Коледа и т.н.Но знам ,че има сила ,която ни пази и ни вади от трудните моменти .Пожелавам Ви много сила ,и никога да не Ви напуска Ангела пазител,който имате.

  2. Веси,Веси голямо сърце отворено да твори и раздава истина и любов без остатък !

  3. Той е Там, и както всички Духове, помага на скъпите си хора, докато отидат при Него.
    В Истинския Живот.

  4. Спомням си, когато г-жа Томова написа за случилото се. Мисля, че ставаше дума за „неизправност в автомобила“.
    Нямам сили да коментирам подобни истории, честно. 🙁
    Докато такива хора продължат да отиват Горе без време, ние ще продължим да обитаваме долната, прокълната земя…Земята на Сатанаил.

  5. Весо, това е най-силната статия, която съм чел в жалкия си живот.
    Бъди благословена и Бог да прости Пенчо Змея.

  6. Това не се коментира…
    Господ прибира при себе си най-добрите…
    Пусть земля будет ему пухом…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *