За свободата

За свободата

Природата на човека- тя си иска своето. Всяка възраст – със своите инстинкти и желания. Въпросът е – можеш ли да бъдеш полезен за близките си, или си тежест? На този въпрос трябва да се намери отговор. Честно, без емоции. Да се направи сравнителен анализ на ползи и вреди, да се направи прогноза, динамична оценка на ситуацията, различните варианти на развитие и отговорът ще дойде сам. Чисто научен подход, без смесване на желания, чувства, лични отношение и други. След като се получи отговор, трябва да се действа. Какъвто и да е резултата, най-важно е да не остане на теория, а да следват реални действия, в която и да е посока – в зависимост от резултата. Любов, обич – това е желанието ти близките ти хора да са щастливи. Да обичаш не е да заробваш, а да дадеш свобода. И това не е съвсем точно, свободата всеки си я има. Ако не я отнемеш брутално или нежно, заради някакъв дълг – родителски, синовен и т.н. И така – не можеш да даваш собода, не трябва да връзваш, да оплиташ мрежи, да задължаваш. Всеки трябва да има възможност за свободен избор, всеки сам да реши кое за него е най-добре. Да направи свободният си избор и след години – в деня на равносметката, да си каже – добро или лошо, но това е следствие на моето си решение. Аз съм избрал и решил да бъде така. Това е обичта, да оставиш на близките си, на хората които обичаш те сами да решават за себе си, какво искат да правят, какво искат от себе си и от другите. Най-важното е любимите ти хора да са щастливи; според техите си представи за щастие. Не според твоите.

Пътят

Пътят. Какво е? Раждаш се – не знаеш защо? Никой не те е питал. Не знаеш дори,че си се появил. Започваш да растеш – пак нямаш представа за това, за теб се грижат родителите ти. Реално, когато за първи път осъзнаеш нещо около себе си се появяваш, или когато вече си голям и се опитваш да се върнеш назад, до първият си спомен. От детската градина, от първи клас или нещо подобно. За теб продължават да се грижат родители, близки, роднини. За формирането и изграждането ти се включват и външни фактори – училище, приятели, средства за масова информация. Растеш – идват първите моменти, когато смяташ, че знаеш повече от тези, които са те обучавали – родители, близки, учители. Всички под един нов знаменател – възрастни. Ти и млад, и по-умен от всички тях – така си мислиш. Бъркаш, но не разбираш. По пътя си на 18-20г набираш скорост, нямаш представа от къде идват нещата, кито имаш. Дори не мислиш върху елементарни въпроси – всеки ден имаш храна, ток, облечен си, не си жаден. Имаш забавления, спорт, развлечения, всичко сякаш ти се полага – създава се погрешно усещане, че така ще бъде винаги. Винаги ще има кой да те снабдява, да плаща сметки, да те пази, да се грижи за теб. Живееш, като в приказен свят. Каквото и да става, ти си центъра на всичко, ти си безсмъртен. После рано или късно изтрезняваш – за едни това става постепенно, за други – рязко. Но неизбежно за всички. Разбираш, че за да продължиш да имаш това или онова, трябва сам да си осигуриш – от билетчето за градски транспорт, за да стигнеш до работното си място или института- ако си студент, таксите за образование, сметките за ток, телефон, парно, вода, дрехи, за вечерните ти излизания с приятели и много други разходи, за които не си и предполагал. Проглеждаш, разбираш, че всичко е много по-различно от това, което си усещал и мислил досега. Стъпка по стъпка започваш да се справяш с неизбежните ежедневни проблеми. После създаваш семейство, раждат ти се деца и всичко се повтаря. Само че ти вече си в ролята на снабдител. На магьосникът, осигуряващ вълшебният живот за децата си. И когато те пораснат, осъзнаваш, че си в групата на възрастните, на изоставените, на глупавите. Може би ще си спомниш какво ти си мислел за своите родители. Животът продължава. И накрая пак, без да знаеш защо и кога – умираш. Точно както си се родил – без никой да те пита, искаш ли? Началото и краят не зависят от теб. Но от момента на проглеждането ти можеш да решаваш – да живееш за любимите си хора, дори можеш да умреш за тях, ако е необходимо, за да спасиш техният живот. Имаш избор, всичко зависи изцяло от теб. Нямаш оправдания, ти решаваш как да изминеш пътят си. Можеш да се грижиш само за себе си и най-близките си хора, и нищо друго да не те вълнува. Но можеш и да допуснеш чуждата болка, която те заобикаля. Можеш, ако поискаш, да помогнеш и на чуждите, непознатите; можеш дори да се досетиш,че помагайки на тях в същност помагаш и на децата си, и на техните деца. А можеш да се затвориш в черупката си и спокойно да дочакаш смъртта, когато нищо вече няма да зависи от теб. Никой няма да те попита – искаш ли да умреш? Или имаш още нещо да свършиш? Свършил си.

Ивайло Зартов