ЗА МЕДИЙНОТО ПРАВО, СВОБОДАТА НА СЛОВОТО И БАЙ ГАНЬО С S-КЛАСАТА

Денят е 9 януари 2016 година. На семинар в Русе, в хотела на шефа си, са събрани журналисти от сайта „Топ новини”, за да получат някои ценни съвети от специалисти по медийно право. Дотук всичко звучи много добре, като изключим съдраните чаршафи и очуканите вани в иначе добре разположения на брега на Дунава хотел.

Говори се за европейски стандарти, за етика при изготвянето на публицистичните материали, поставят се въпроси. Един от тях обаче предизвиква смут, защото е свързан с щекотливата тема за неудобните. Неудобни за нечий бизнес, за организации, за властта в някоя от разнородните й видими и недотам видими форми. Въпрос за правата на журналистите, изпаднали в положението да бъдат сплашвани, притискани, цензурирани отвън, както се казва. Заради това, че са си свършили добре работата – в полза на обществения интерес. На този въпрос управителят на „Топ новини” Николай Йонков гръмко отговаря, че той винаги е защитавал и ще продължава да защитава своите служители. Такъв въпрос според него даже не би трябвало да бъде поставян в неговата фирма, защото отговорът се разбирал от само себе си.

Само месец и половина по-късно обаче този въпрос се оказва пророчески. А отговорът на Николай Йонков е категорично опроверган от самия него. Той отстранява двама неудобни журналисти именно под влияние на външен натиск – от Съюза на съдиите в България, вместо да ги защити. Не само това – Йонков грубо погазва трудовия закон, а след това се опитва да се измъкне през рехавата му тъкан. Законът е без съмнение услужлив, но не точно за обикновения човек, пък бил той и журналист.

Какво се случва в България? Че свободата на словото е силно застрашена, вече се вижда и от самолет. Но този аспект на обществената ситуация е само върхът на един огромен айсберг, чиито параметри тепърва ще опознаваме.

Дали се връщаме към 90-те? Защото повсеместно и все по-добре се усеща полъхът на една постсоциалистическа „романтика”, примесена с онова, което учебниците по история все още описват като тоталитаризъм. Темата за свободата се превръща все повече в табу. Бистрят се все теми, които ограничават гражданските права, а не ги приветстват.
Евроатлантическата дискриминация по отношение на пушачите вече е факт и действа разединяващо. Клиентите на заведенията, които би трябвало поначало да са равни пред закона, категорично не са. Поради свой личен избор – да бъдат пушачи или не. Докато строителството пълзи през природните паркове и бавно, но сигурно ги унищожава, отново гражданските права са погазени със забраната за къмпингуване. Отново пострада свободата на човешкия дух за сметка на бетона – символ на желанието за още и още капитали, за власт и за един ред, който е много далеч от човечността. Задължителното гласуване на фона на разяждащите душата на българина глад и мизерия, липсата на адекватно образование и здравеопазване, граничещи с геноцид, наистина напомнят епохата на тоталитаризма, обаче в един чудовищно изкривен вариант. Една „демокрация”, в която гражданинът няма права, а единствено задължения.
Фактите ги виждаме всички, но мълчим и преглъщаме ужаса. Едно състояние, което пречи да се диша, вече не с пълни гърди, а да се диша въобще. На фона на всичко това ретро мотивите на пазара на труда са нещо не само очаквано, но и закономерно. Кодексът на труда е един закон, действащ само на хартия. Закон с много вратички, но в полза на работодателя с s-класата. И той злоупотребява не само защото съвестта и моралът му са твърде дефицитни, а и защото не е луд тоя, който яде баницата.
Ако преди 10-12 години обещанията, оставащи само върху хартията или в някоя заседателна зала, бяха приоритет на така наречените фирми-фантоми, днес положението много се е променило.

Наемникът, пък бил той и журналист, е третиран като обикновена марионетка.

„Днес си ми нужен, а утре – не. Ти си просто една статистика, с която ще оправя счетоводните си баланси, ще те употребя, а след това ще те изхвърля”. Тези думи биха могли да станат мото на днешния работодател, уви.
И ако някой си позволи да има съвест, гордост, чест, той много бързо ще се окаже в положението на нежелан. Гръмки обещания, права единствено на хартия, бюрокрация, пълни лъжи… И евроатлантически ценности, които дискриминират, мачкат, душат човешката свобода и достойнство. Дали да протестираме? Да, но всички заедно. Дали да се променим? Да, но всеки вътре в себе си. Онова, което трябва да сторим в един такъв момент, в който нашите човешки и граждански права се сриват всекидневно пред очите ни, е да си спомним за това, че сме човеци, че сме българи и че имаме достойнство. Достойнство, което винаги е било по-ценно от пълния с пластмасови боклуци търбух, от s-класата и дори от младата любовница…

Нели Дерали