За лудостта на величията: защо Бойко Борисов почна да се самообожествява, сиреч, да превърта
Но да разпознаем "синдрома на хюбриса" не е чак толкова трудно.
Пример №1
В студиото седи един министър-председател. Видът му е самодоволен. Журналистка задава въпрос защо управляваните от него стават все по-бедни, цените – все по-високи, а държавата се е захванала със скъпоструващи проекти. Министър-председателят първо се усмихва пренебрежително, после отговаря с циничен съвет:
"Моето семейство, откакто аз се помня – от дете до ден днешен, картофи не е купувало. Винаги сме си ги садили, копали, гледали и не сме ходили в плод и зеленчук, за да си купим – нито майка ми, нито баща ми, нито баба ми, нито аз. И мога да ви кажа как се садят, ако не знаете? Трябва да се сложат на тъмно, за да покълнат, след това малко с мотиката се копаят, слагат се. При толкова пустеещи земи всеки може да си насади."
Пример №2
В студиото седи един министър-председател и приказва – буквално каквото му хрумне, за военната операция в Либия. Видът му отново е самодоволен. Първо казва, че подкрепяме операцията, но няма да участваме в нея. След пет минути даже я нарича "закъсняла".
На следващия ден в студиото седи същият министър-председател и продължава да говори. Тази сутрин обаче той не харесва операцията, смята я за "авантюра". Приказва за петродолари, критикува ангро Франция, Великобритания и САЩ и въобще се "зъби на тирана", като се озовава с двата крака в лагера на Русия и Китай.
Същата вечер, т.е. само след няколко часа, през които световните агенции са разпространявали думите на този министър-председател, позицията му е вече коренно различна: операцията е "легитимна, нужна и правилна", както се разбира от съобщение на неговия пресцентър.
Пример №3
В поредица от публични изяви един министър-председател прави нещо още по-безпрецедентно: в словесната схватка между икономическия си министър и управител на чужда компания той, първо, защитава управителя на чуждата компания; второ, съобщава, че бюджетът на страната е абсолютно зависим от чуждата компания; и трето – прави го в момент, когато държавата му е на път да се набута в чужд проект за близо два милиарда евро, чийто консултант е… управителят на чуждата компания.
Тук е важно уточнението, че под "чужда" не се разбира единствено чуждестранна. Да бъдеш чужд в случая означава интерес, не просто различен от твоя, а до голяма степен противоположен на него. Чуждост, ако щете, и цивилизационна…
А сега си представете, че и в трите примера, които дадох, става дума за един и същ човек. Че този човек управлява повече от година и половина по един и същ начин. Сутрин казва "не", по пладне казва "да", следобед – "може би", а вечер – "надали". Точно както Карлсон, който живее на покрива, викаше на Дребосъчето: "Ще дойда към 5, но не по-рано от 6, най-вероятно след 7, така че в никакъв случай не ме чакай преди 8", и той кръжи с перката без коефициент полезно действие. Дори обратното – става все по-нетърпим. Все "по-хюбрисен", а оттам и опасен.
Терминът "хюбрис" пък означава преди всичко дързост, после надценяване, накрая и самообожествяване.
Нещо като да загубиш реална представа кой си, откъде идваш, какво можеш и за какво си призван. Да нямаш или постепенно да подцениш взискателността към себе си…
Самонадеяността, казва Дейвид Оуен, е липса на качество, а не качество. Затова тя неведнъж е слагала в хладилника си трофеи от глави на самозабравили се политически лидери. Самонадеяността притъпява бдителността, прави те още по-слаб и няма начин да не си изпатиш – след "хюбрис" в древногръцките трагедии идва ред на възмездието…
Из Диагнозата, която живее на покрива
Любослава Русева