ЗА КОНКУРСИТЕ В СЪДЕБНАТА СИСТЕМА – КРАЙНО ВРЕМЕ Е ДА СЕ КАЖЕ „КРАЛЯТ Е ГОЛ!“

Когато преди повече от 15 години законово се прие кариерното израстване на магистратите да има централизиран и конкурсен характер, повечето действащи съдии и прокурори изразиха умерен скептицизъм към това начинание, най-малкото защото няма кой да носи отговорност за взетите решения. ВСС твърди, че се ръководи от класирането на конкурсната комисия, а последната твърди, че е взето демократично общо решение.

Изминалият период от време не само оправда този скептицизъм, но последователно, трайно и без алтернативно го превърна в явен негативизъм.

Последният се дължи на поне три очевидни за всички причини -неритмичността на провеждане на конкурсите, неоправдано дългата им продължителност, непрозрачността при провеждането им, водеща до явното несъответствие на оправданите правни очаквания и предвидимост на резултатите от тях. Заложеното в закона конкурсно начало превърна ВСС в лице, подпечатващо с гумен печат взетите от други решения.

Така вместо стройна система за своевременното запълване на свободните места и предвидимо кариерно израстване на магистратите, действащият закон и особено превратното му приложение създадоха хронична липса на кадри за определени позиции за дълго време, хаос, несигурност, обезкръвяване на системата на отделни места и задръстване на други.

И след като години наред тези явни за всички недъзи на конкурсното начало будеше тихо и сдържано негодувание на свикналото едва ли не с всякакви законодателни и реформаторски издевателства върху него съдийско съсловие, последните му прояви, намерили еманацията си в проведения конкурс за повишаване и преместване в търговските отделения на апелативните съдилища, отприщи оправдания му гняв.

Провеждането на този конкурс – от сформирането на КОМИСИЯТА до крайното класиране, е ярък израз на налаганата вече години наред политика относно кариерното израстване с водещите тенденции – крайното решение е плод на личните пристрастия на комисията, стажът, /разбирай продължителността на работа в системата/ няма значение, правораздаването след определено ниво в системата – разбирай окръжно, особено в района на Апелативен съд София, е право и привилегия само за избраните по неясни критерии.

Справката в електронни сайт на ВСС в подразделението конкурси за повишаване в длъжност и преместване – Апелативен съд 2022 година сочи, че като членове на комисията за търговско отделение на апелативните СЪДИЛИЩа са определени четирима съдии във ВКС и един хабилитиран учен, обявен като такъв по търговско право – доц. д-р Венцислав Людмилов Петров – ВТУ Св. Св. Кирил и Методий

Изискването на действащия ЗСВ в кл. 189, ал. 5 е в такива случаи е член на КОМИСИЯТА, освен четирима върховни магистрати, да е и хабилитиран учен по правни науки по съответната материя с академична длъжност доцент или професор. Наредба № 1 от 9.02.2017 г. за конкурсите за магистрати и за избор на административни ръководители в органите на съдебната власт конкретизира в чл. 13, ал. 5, т. 2 изрично кои са материите – гражданска, търговска, наказателна.

Логично е, при тази законодателна уредба и при изрично обявеното, че конкурса е за свободни места в обособените търговски отделения на апелативните съдилища, хабилитираният учен да е по търговско право.

Без да се изразява каквато и да е съмнение в компетентността на доц. Петров е видно от беглата справка относно развитие му като учен, че е специалист по гражданско право и в по-тесен аспект – по семейно и наследствено право. Дисертационният му труд е на тема „Отмяна на отказа от наследство от кредиторите на наследника а издадените от него монографии са концентрирани върху материята относно наследяването. По данни от действащи студенти в СУ и ВТУ доц. Венцислав Петров води лекционни курсове единствено по семейно и наследствено право.

При липса на данни доц. Венцислав Петров да е хабилитиран учен по търговско право (така както е обявен в решението на СК при ВСС) участието в комисията, провеждаща конкурса за свободните съдийски места в търговските отделения на апелативните Съдилища, е повече от дискусионно.

Както Висшият съдебен съвет, така и останалите членове на същата комисия в този смисъл дължат най-малкото обяснение на магистратската общност защо са погазени законово закрепени условия за валидното провеждане на конкурса още при конституирането на комисията.

При това – преди да пристъпят към назначаване на класираните от т. нар. „конкурс“ и без да се крият удобно зад формализма на закона – ние се ръководим от класирането на комисията.

Защото за всички е видно и е крайно време да се каже – Кралят е гол“, уважаеми колеги,  кралят е гол“ !

Коментираният факт само засилва формираното убеждение сред съдийското съсловие, че конкурсът е проведен формално, за да бъде оправдано назначаването на точно определени съдии, като е без правно значение дали и какъв хабилитиран учен е член на комисията, нито какви са обективните критерии за провеждания избор.

Досега никой не е дал гласност на критериите, по които работи всяка една от конкурсните комисии.

Във всички случаи изборът е направен от съдиите във ВКС, скрити зад формалното спазване на правилата на ЗСВ и Наредба 1 от 9.02.2017 г. и без да се държи сметка за фактори като продължителността на кариерата на един магистрат, нивата, на които е работил, мнението на колегите му от въззивната касационната инстанция, упражняващи инстанционен контрол върху актовете му в продължение на години, включително мнението на административните ръководители, при които е работил, защото въззивната ИНСТАНЦИЯ предполага работа в екип.

В случая допълнително провокираните изключително негативни емоции се дължат на необяснимия факт, че сред спечелилите във всички апелативни райони / без АС Бургас/ има съдии със скромен съдийски стаж – на ръба на минимума за заемане на съответната длъжност, на фона на участници със стаж от по над 20 години в съдебната система на ниво окръжен градски съд, но част от тях са командировани в търговска колегия на ВКС.

Този факт не може да бъде оправдан с удобно натрапваното през годините като извинение за необяснимите резултати от конкурсите на всички нива принцип „стажът няма значение“ , без да се дава гласност на семейни и приятелски основания за направения избор. Стажът би бил релевантен само ако действително се касае за доказали се и извън съдийската общност колеги – с продължителен юридически стаж като адвокати, юрисконсулти или с принос към развитието на правото като учени – т.е. – като доказали се юристи. В този ред на мисли, работещите над 20 години в системата, явно не попадат в категорията „доказали се юристи“ , с изключителен принос за развитието на правото и най вече преминали задължително обучение на НИП.

Неангажираща справка относно общия юридически стаж и кариерната история на класираните изключва подобно умозаключение. Магистратската общност не е голяма – всички, особено след определено ниво, се познават, актовете се четат, защото са публични, статистиката относно работата на отделния съдия също е достъпна и всеки може да си направи съответните изводи.

Другият очебиен факт е, че на първите места са класирани съдии, които са седели на ученическата или студентската скамейка тогава, когато тези, класирани на последните места, са разглеждали и решавали дела на ниво окръжен градски съд.

Втората група съдии следователно са разрешили в пъти повече казуси при непрекъснато променяща се нормативна база, а отделно са били наставници и обучители на първите. Противно на житейската и правната логика обаче, реда на класирането е обратно пропорционално на стажа и на с години доказваната компетентност на участниците в него. Все пак да не забравяме, че най-доброто за един „учител“ е неговите учени да го изпреварят, но в знанията, а не в самоцелното кариерно израстване.

В резултат на неясните и непрозрачни критерии, до степен на липса на такива, едно цяло поколение заслужили юристи за последните „конкурсни“ години така и не само не бе оценено по достойнство и с необходимото уважение, но и на практика бе зачеркнато кариерно.

Заслужава да получи коментар и факт, че особено за района на Апелативен съд София, достъпът до търговското отделение винаги е бил право и привилегия само на съдиите от Софийски градски съд. Никой не оспорва, че това е съдът, който разглежда най-голям и най-тежките търговски дела. В апелативния окръг обаче има още седем окръжни съдилища, които също разглеждат търговски дела – според броя на постъпленията и тежестта им.

От създаването на апелативния район техния труд и тяхното съществуване е обезсмисляно и дискриминирано по един недопустим начин, до степен нито един съдия от тези съдилища да не е допуснат да правораздаване на апелативно ниво на равни начала с градските съдии.

Факт е, че единствено действащото ръководство на съда допусна временно, до приключването на конкурса, съдии от тези съдилища да сторят това. Започналият процес на приобщаване на целия апелативен район обаче, вместо да получи някакво разумно развитие, бе пресечен по необяснимо категоричен начин.

Хубаво е да се напомни на това място, че дори в Съда на Европейския съюз се спазва правилото за равно представяне на държавите-членки, без каквато и да е неуважително и ДИСКРИМИНаЦИОННО отношение към това коя точно държава отделния съдия представлява като население, ИКОНОМИЧеСКО развитие, година на присъединяване към съюза.

Задължително е да се напомни още, че правораздаването е дейност, осъществявана на всички нива от всички съдии в страната и те вкупом в равна степен заслужават дължимото им се уважение, реална оценка на работата им и достъп до кариерно израстване. Правораздаването е дейност по разрешаване на конкретен правен спор, а не просто цитиране на „задължителна“ практика до степен на посочване на докладчика, който след това е член на конкурсната комисия.

И ако от всеки съдия се изисква да отговаря на високите стандарти на днешното правораздаване, включващи правна сигурност и предвидимост, то съдийското съсловие изисква същите критерии да се прилагат и спрямо неговото кариерно развитие.

Марина Андреева