ЗАЩО НЕ МИ КАЗА?
Дните все по-бавно закъснявят да се случват. Дните все по-бързо предварват неслучилото се. Дните, наречени наш избор, са всъщност дни на нашето отегляне.
Защото е невъзможно. Както казва Руми: „Божият човек помъдрява от Истината. Божият човек не се учи по книга“.
А когато си сред глутницата на небожии хора?
Мълчиш ли? Или им казваш нещо? Нещо, което … не чуват.
Уморяваш ли се сред небожиите хора? Небожиите хора, които учат по книга.
Как се живее сред калта под ноктите им и под кадифените им ръкавици?
От коя Истина помъдряваш?
Стоях срещу теб изправена. Виждах се в гръб. Лицето ми виждаше само ти.
„Ти си била влюбена в мен? Защо не ми каза?“
Раменете ми се повдигат само нагоре в смирен знак: „Не знам“.
Докато ме сграбчваш и ме прегръщаш, целувайки ме, запушваш устата ми, за да не извикам, че само по книга всичко се казва.
Най-важното се чува неизреченото с думи. Душата го чува.
Кой го е било повече страх: ти да чуеш, или аз да не кажа?
И като казвам всичко винаги и сега, какво се случва?
Глас на луда?
Вик на откачено безразсъдна смелост?
Стон на безумник, който все още вярва, че на кьоравите може да отвори очите?
Да искаш кьоравите и глухите да бъдат като теб, окоизваждащата?
Все някога приключва тази илюзия.
Точно като онази притча с бисерите и свинете.
Дните приключват все по-категорично очертани. Дни започват все по-безпощадно сред свинете.
Бисерите ще събираме Отвъд. Или ще ги разхвърляме по пътеки, които Там ни предстоят.
Тук продължаваме полепнали от кал, кал, втвърдена като глина, кал, с която сме се сраснали, втора кожа, под която и да е останала светлинка, никой не я търси – нито в другия, нито в себе си…
Нищета от глинени фигурки.
Защо не ми каза?
Ако бях казала какво щеше да промениш?
Смелостта не е само в думите.
И пак Руми: „По пътя на любовта не е задължително да се упражнявате: с един поглед може да се издигнете сто стъпала нагоре“.
Защо не ми каза?
Очите ми казаха.
Да беше чул.
Да бяхте чули.
Утре винаги е късно.
Днес е само времето. Днес.
Защо не ми каза?
Веселина Томова