ЗАЩО КРЕЩИШ? НАКАРАЙ МЕ ДА ТИ ПОВЯРВАМ!

За гнева, промяната, “лидерите” и … Айнщайн

Преди време разказах тук една случка за две деца, които се биеха в междучасието. Поводът беше, че по-нахаканото дете, с по-голямото самочувствие, беше “разпоредило” на останалите какво да правят за празника, а по-свитичкото тихо било предложило нещо друго, което другите деца веднага харесали и одобрили. Развенчаният “лидер” крещеше и удряше гневно опонента. Тогава чух аутсайдера да изрича между шамарите много тихо: “Защо крещиш, накарай ги да ти повярват!”

Айнщайн е казал много велики думи, но сред тях едни от най-запомнящите се са: “Гневът живее само в гърдите на глупаците.” И се замислих за гнева, на чиято карта залагат всички, които искат да ни поведат към промяна. От управляващи до протестиращи. Всички превръщат гнева в идол на пътя на промяната.

Но гневният човек не може да мисли качествено. Тогава кой мисли вместо него? Ще ви кажа. Хитрецът, не идеалистът. Идеалистите не крещят, защото не се гневят. Те вярват, те мислят. И накрая пак по Айнщайн, който твърди, че ако не можеш да обясниш нещо просто, значи не го разбираш достатъчно добре, те обясняват просто сложните неща. За което не е нужен гняв, а спокоен ум. И на този, който обяснява, и на този, който го слуша. Гневният човек е глух за всяка истина- и за своята, и за чуждата. Това го превръща в лесен и предвидим противник. Като онова малко момче, което удряше и крещеше в гнева си. То беше победено от тихия умен хлапак, измислил по-доброто решение.

Винаги съм вярвала в тихата победа. В нея има три неща- интелект, по-високо съзнание и яснота за бъдещето. Ако ще противникът да е смразяващ, безмозъчен неандерталец. За всеки Голиат има Давид под това небе. “Нито един проблем не може да бъде решен със същото ниво на съзнание, с което е бил създаден”, е рекъл пак гениалният Айнщайн. Добре ще е понякога да чуваме гениите, да ги разбираме, вместо просто да ги цитираме.

“Накарай ги да ти повярват!” Добър съвет към всеки мераклия за лидер от едно деветгодишно дете, което говореше тихо. Без гняв. Но това изисква нещо много трудно- първо да си повярвал на себе си. А всяка вяра започва с любов. И всяка промяна. Имаше една притча за хората, които си крещят един на друг. Простото обяснение беше, че душите са се отдалечили и затова си викат, за да се чуят. Хората, между които има любов, не си крещят. Толкова е просто.

Та, на кого и защо крещим гневни? И защо искаме да сме все по-гневни? И защо ни вменяват задължението да сме гневни, за да се случи промяна? “Любовта е по-добър учител от задължението”, пак Айнщайн. Толкова.

Защо крещиш, защо искаш от мен да съм гневен? Накарай ме да ти повярвам!

Мария Лалева