ЗАЩОТО САМО ЩЕ СМЕНИМ ДЕКОРИТЕ И ПРИКЛЮЧЕНИЕТО ЩЕ ПРОДЪЛЖИ

За вас не знам, но напоследък се замислям за изминали периоди в живота си – влизам в спомените от детството, после студентските си години, преминавам от образ в образ.

Спомените разбира се са живи, но какво всъщност са спомените – само памет за това, което се е случило – не!

Те са нашата съкровищница, онова ковчеже в което винаги можеш да бръкнеш и да изкараш отдавна забравени преживявания и чувства – индивидуални за всеки важен момент и период в живота ни.

Това са нашите роли в този живот и във всяка роля, като се замислим, сякаш дори и да сме един и същи човек, всъщност сме толкова различни, че и сме един и същ човек, и не сме.

Всъщност, ние имаме много лица и понякога те едно с едно не си приличат.

И тук иде един важен въпрос.

Ами, ако има някакъв вълшебен начин да се върнем назад във времето, да пренесем сегашното си съзнание в миналото и тогавашното си тяло, ще можем ли да бъдем пак онзи предишен човек и ще можем ли да изживеем света пак като миналия път?

И всъщност, колко време ще ни трябва да се върнем в старата си кожа и дали и доколко ще успеем?

Доколко жизнения опит ни променя завинаги и доколко запазваме една константна идентичност, която е вечна и не се променя?

И какво точно променяме в себе си и кое не?

За вас не знам, но за мен живота е уравнение с много неизвестни, индивидуална матрица за всяка душа.

И може би за една голяма част от хората най-запомнящи са три епизода в него.

Първият е този на детството и младежките години – тогава сме най-искрени и най-безгрижни. И имаме едно щастие, което наготово извира вътре в нас.

Щастие за което не се борим и дори не осъзнаваме.

Затова и спомените за детството ги осъзнаваме и преживяваме на един по-късен етап в живота си. А детството си остава безценно, изживяно на един дъх в чието дихание преживяваш най-щастливите си моменти.

Следващият период е на активните ни години в които изграждаме съзнателно живота си – кариера, работа, семейство. В този период няма много място за сантименталност и дори и да има тя е открадната и е бягство на душата от проблемите с които се борим.

И това всъщност е нашата човешка джунгла – където в една социална среда важи всевечния закон, че успяват най-приспособените, също като зависимостите между хищниците и жертвите в джунглата.

И в тази фаза умът, интуицията и тялото са инструментите ни за успех.

И както е казал поета – борбата е безмилостно жестока! И тука тази борба не ни дава много глътки въздух да осъзнаваме и да живеем според осъзнаването на ценностите. Коловозите в които влизаме често не ни допадат, но няма как да избягаме от повелята на суровия свят. Или и да можем за това се иска толкова воля и преподреждане на ценностната система преди това, че малцина могат да го направят.

И накрая влизаме в последната си роля. Това е ролята в която вече сме важни само, сами за себе си и животът сякаш се е дистанцирал от нас. Едва накрая човек може да осъзнае какво е бил и какво е имал. Така завършваме своя образ, тук на земята. И ако все пак осъзнавайки себе си достигнем до онази мисъл, че сме щастливи от преживяното, че всеки изгрев и залез са наш безценен дар, да знаете, че живота на такъв човек е живот със смисъл.

А ако осъзнаваме, че смъртта е само ново начало и носим усещането за Всевишния вътре в себе си сме влезли в ролята на хора осъзнаващи сърцевината и характера на живота.

Точно този живот е осъзнат приживе път на безсмъртие.

И това не е случаен живот.

И колкото и да е тежко да се раздели човек с ролите си в него, точно тези, които имат тази философия, не би трябвало чак толкова да се боят от “края”.

Защото само ще сменим декорите и приключението ще продължи.

Ерджан Ебатин