ЗАТОВА НЕ МОГА ДА МУ ПРОСТЯ. ЗА ФУНДАМЕНТА НА МАЛОУМИЕ, КОЙТО ПОСТЛА И ПЕРСОНИФИЦИРА. РАДЕВ ВЕЧЕ НЕ Е АЛТЕРНАТИВА, А ПРОЕКЦИЯ. ОТТУК НАТАТЪК НА РАДЕВ МУ ПРЕДСТОИ ЕДИНСТВЕНО ДА ГУБИ

Затова не мога да му простя. За фундамента на малоумие, който постла и персонифицира в политическия живот у нас. За Киро, Денков и леля Асена, за Сабрутев, Лорер и жена му, за Васко и Благо, както и за Радостин Василев, говоря.

Първата година го слушах с отворено сърце. И не спрях да му се радвам през следващите три.

После отново гласувах за президента Румен Радев, но вече без сърце. По-скоро, за да не спечели човекът на Бойко.

Днес вече ми идва too much. Все по-самонадеян и самовлюбен става този човек. И него успяха да го похлупят онези с парата, част от които лично познавам, а останалите пък напазаруваха душата му с евтини ласкателства и унизителна сервилност.

Мисли си президентът Радев, че времето работи за него. Но е в голяма грешка. Един ден, когато му свърши мандатът и той все пак най-накрая се осмели да направи партия със собственото си лице, то тогава Радев ще разбера, че Васо е бил прав.

Не че го интересува или пък ще научи какво мисли Васо, но пък неминуемо му предстои да разбере, че да боравиш с времето е голямо изкуство. И не всеки го може. Дори Малкович не може.

Оттук нататък на Радев му предстои единствено да губи. Но вече с огромна скорост. Не в месеци, а в минути. Защото ролята му на морализатор и на независим летописец – наблюдател на българския политически живот, е вече не просто изчерпана, но и крайно досадна и дразнеща.

За какво ми е да го слушам още Радев? Че аз вече 6 години го слушам и Бойко пак ще е премиер, а малоумниците от Харвард, клон Разград, са някакъв кошмарен бонус към дежавюто от близкото минало. Обграден в своята елитарно-интелектуалната среда със съмнителна етика, Радев все още си мисли, че е летец. Без да осъзнава, че това пред него вече не е небе, а обикновен фототапет. Щото само падналите от небето си мислят, че щъркелът ги е донесъл.

Така и не разбра президентът Радев, че трябва да спре да ръкомаха и да говори. Защото приказките му вече не се чуват, а са се превърнали единствено в безсмислен семантичен шум. Умният някой път си личи не по това, което е казал, а по това, което е премълчал, гласи един популярен лаф.

Радев, за съжаление, вече не е алтернатива, а проекция. На онова минало, обречено да се повтаря в бъдеще. Поне аз така го виждам от известно време. За мое, действително огромно, съжаление.

Васил Петев