ЗАПАДНИТЕ „РЕВОЛЮЦИИ“ И ИЗТОЧНИТЕ „ДИКТАТУРИ“ ПО ВРЕМЕ НА COVID 19

Западните „революции“ и източните „диктатури“ по време на пандемията Ковид 19, част І – западният свят

„Единственият начин да събереш хората е да им изпратиш чумата!“ – изглежда тази забележка на Котар към Тару, двама от героите в „Чумата“ на Албер Камю, звучи достатъчно абсурдно, особено за привикналата да мисли рационално западна цивилизация. За индивидуалистичните западни култури личната свобода се възприема като безусловна, но каква свобода – да пътуваш, да изразяваш мнение, другият да е по-скоро обект, било на удоволствие, било на средство за личното съществуване, отколкото съ-субект с теб и всички останали в общността. Така разбираната „свобода“, вменена на масовия западен човек, на „новия варварин“ (по думите на Хосе Ортега-и-Гасет), най-вече от масовата култура и медиите, пропуска нарочно реалната несвобода на западната индивидуална екзистенция. Очевидно е, че образованието, медиите и масовата западна култура са само инструмент за промиване на мозъците, чиято цел е масовото оглупяване на западните хора. Инструмент, използван от повече или по-малко скритата или открита олигархия и най-вече от нейните създания – политическите партии, призвани да обслужват преди всичко интересите на своите покровители, защото без тях те няма как да съществуват. „За демокрацията пропагандата е това, каквото са тоягата и оръжието за тоталитаризма!“ – казваше Авраам Ноам Чомски и е абсолютно прав.

В крайна сметка, терминът „демокрация“ е станал отдавна задължителен лозунг за всеки самоуважаващ се политически алхимик, по думите на сър Арнолд Тойнби: „Така използван, терминът „демокрация“ е просто димна завеса, която скрива реалният конфликт между идеалите за свобода и равенство“. Конфликт, който произтича от истината, отбелязана категорично и от Алвин Тофлър, че така или иначе „представителното демократично управление никога не е било контролирано от народа дори при най-смелия поглед на въображението, а гласуването и изборите са се превърнали в масов ритуал за всеобщо успокоение“. Бих допълнил – представите за гласуването и изборите, заедно с така разбираната „лична свобода“, умело пропагандирани от медиите и образователните институции, всъщност само възпроизвеждат масовите фантазии за западната „демокрация“ като най-съвършения и оптимален начин за устройство на човешкото общество, зад които впрочем „срамежливо“ надничат интересите на транс-националните и националните олигархични кръгове за глобално политическо, финасово и икономическо господство. А да си мислиш, че си свободен като пътуваш и консумираш, като почиваш и се отдаваш на развлечения, чието финансиране е „осигурено“ от банките, спрямо които си станал крепостно зависим, със сигурност е съвършената проява на фундаменталната западна колективна шизофрения!…

„Адът, това са другите!“, възкликна навремето Жан-Пол Сартр, за да обобщи в това кратко откровение цялата драма на индивидуалистичната западна екзистенция – да си мислиш, че си свободен и автономен, докато в същото време си завършен продукт на системата, която те е обвързала в невидимите за теб окови?!… „Демократичната“ Система, която така те е омагьосала, че продължаваш да правиш рационални планове за бъдещето дори тогава, когато не е сигурно, че ще оцелееш физически. „Чувате ги, нали: да мине чумата, ще направя това, да мине чумата, ще направя онова… Тровят си живота, вместо да си гледат спокойствието!“ – поредната забележка на Котар към Тару, която изобщо няма как да бъде осмислена от масовия западен човек, от новия варварин.

А за онези, малцината, които осъзнават абсурда, Системата е осигурила лудницата на Кен Киси – „Полет над кукувичето гнездо“ е единствено перспективата да разбиеш вратите й, което Макмърфи предложи като пример, не успя, но после Индианецът показа как това е възможно, но не само за него лично, а за всички, сякаш за да демонстрира, че индивидуалната свобода е невъзможна без свободата на другия, на всички!… Тогава другите не са Ад, а Рай, в който чрез тяхната свобода си свободен и самият Ти, но поради отсъствието на Бога в реалността на „демокрацията“ това са единствено литературни прозрения. Нищо повече…

Разбирам, ох как прекрасно разбирам днешният ужас на западните „демокрации“, и на „елитите“, и на „обикновените“ масови хора – възприел си като безусловни и единствено валидни принципите на живота си досега, но изведнъж всичко рухва пред очите ти. „Да направим Америка отново велика!“ – мотото на Доналд Тръмп, се оказа просто гротеска на фона на ужасната драма от разпространението на болестта в САЩ, на очевидната безпомощност на здравната система, на отчаянието на лекарите да избират кой да живее и кой да умре, на нарастващата безработица и невъзможността на хората да обслужват кредитите си. „Европейският съюз – най-великото творение в историята на Европа!“, мантрата на западните европейци, се оказа абсолютен анекдот, парадокс, който никога не е наблюдаван през вековете – вместо европейска солидарност наблюдаваме самозатваряне на страните-членки, изолация и затваряне на границите. „НАТО – световен гарант за демокрацията!“, на свой ред се демонстрира повече като заглавие на Холивудска измишльотина, отколкото като реален субект, който може да помогне на самата западна цивилизация в справянето й с пандемията!…

Очевидно е, че сегашна „неочаквана“ криза – не толкова здравна и икономическа, колкото екзистенциална криза, тепърва ще слага своя траен отпечатък върху живота и перспективите на западната цивилизация, на нейните партийни „елити“ и техните олигархични създатели, на всички „обикновени“ масови западни хора. Парадоксално е, че считащите себе си за западни интелектуални „елити“ призовават, от една страна, да се говори и пише за сегашната ситуация, приписвайки вината за нея на… Китай, а, от друга страна, да се противопоставят на възприетите от Азия в западните общества по-радикални мерки срещу пандемията, представяйки се по този начин за субекти, отстояващи „демокрацията“, за субекти на съвременната западна „революция“ срещу източните „диктатури“, но, забележете, само и единствено в социалните мрежи. Какво ужасяващо лицемерие, каква фалшива хуманност, които скриват простата истина, че фундаменталните причини за разтърсващата екзистенциална криза в западната цивилизация днес се намират в идеологическото обяснение за света и човека, които тя е възприела през последните два века! Няма как да бъде другояче, след като си извел за единствено верен идеологическият поглед върху реалността и хората, макар и облечен като „научен“, ще имаш за резултат драматичното идеологическо противопоставяне, което непрекъснато ще те отдалечава от истината за човешкото съществуване!…

Някак си самоубийствено ми звучат както прогнозите на западните „елити“, така и на „обикновените“ западни хора, че „това ще отмине“, че науката ще намери ваксина срещу коронавируса, че икономиката после ще се възстанови, че отново ще можем да пътуваме „свободно“, че кръчмите и хотелите отново ще се напълнят!… Надежди, които засега показват, че тази западна цивилизация все още не разбира поуката от сегашната криза, която още не е приключила, все пак. „Икономиката, глупако!“, беше девизът в кампанията на Бил Клинтън навремето, което за пореден път доказва, че либерали и марксисти са двете страни на една и съща монета – бих им отговорил: „Духовността, глупаци!“…

Искам да кажа, че ако сега западният свят не разбере, че са необходими драматични промени във възприятията за света и човека, в екзистенциалните представи за живота и смъртта, в които трябва да се възвърне полагащото се място на Бога, то нейният окончателен край е неизбежен, както предричаше още Освалд Шпренглер и поредица блестящи умове след него. Казвам Бога, а не Църквата, защото прякото общуване между Бога и Човека е възможно и без посредници, без църковните служители. Струва ми се обаче, че пожеланията ми ще се окажат безсмислени, след като същата тази цивилизация дори не се опита да разбере предупрежденията на европейската екзистенциална философия като цяло и на Албер Камю в частност: „И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град“.

Разбира се, емпиричният страх и метафизичното безпокойство от смъртта са универсалното човешко психично преживяване на смъртта, независимо от принадлежността към съответната култура; на свой ред екзистенциалните представи за смъртта, било идеологически или „научно“, както е в западната цивилизация, било религиозни детерминирани, както е във всички останали цивилизации, целят минимизирането на този страх, за да може самото живеене на живота да е по-поносимо. Отхвърлили Бога, убедени в „едновременната смърт на тялото и душата“ и възприели утилитарното отношение към живота, западните хора се ужасяваха от всяка дискусия за смъртта, която днес им се налага заради тоталната очевидност на ситуацията. Досега прагматичното живеене, консуматорските нагласи и така разбираната „лична свобода“ не можеха да допуснат мисъл за смъртта, за нейното проблематизиране като неизбежен факт в индивидуалната екзистенция. „Когато тя настъпи на хоризонта, все някак ще се справим!“ – беше кратката формулировка на западната представа за минимизирането на страха от смъртта. „Това са добри теории дотогава, докато смъртта не се появи в своята абсолютна тоталност!“ – смяташе тибетският будистки психолог Согиал Ринпоче, сякаш за да потвърди становището на Луи-Винсент Тома, че „западните бели хора разбират от всичко с изключение на смъртта!“…
Обобщението се налага от само себе си – с чумния бацил и сегашното му конкретно проявление Ковид 19 може да се справи само любовта; любовта към близките, към приятелите, към всички хора, основана на любовта към Бога, когото можем да открием в себе си и във всеки един от нас! Икономическите мерки могат да бъдат адекватни, ако се базират на тази всеобща любов – в противен случай те отново и отново ще задълбочават индивидуализма и противопоставянето между хората, разделението им между бедни и богати, между „маргинали“ и „правоимащи“, между „елити“ и „обикновени“ човеци, което ще позволи на чумния бацил и бъдещата му рожба отново да накажат цялата западна цивилизация! А дори и следващото проявление на чумата да почака, може би е съвсем логично да очакваме гладът да победи всичко, което западните хора са смятали сигурно, а това може да означава само едно – масови бунтове срещу политически и олигархични „елити“, както казваше преди време един американски милиардер на своите колеги: „Виждам как тълпи от хора с вили се насочват към нас!“.

Кой е казал, че мястото на революциите е само в миналото? Но това няма да са виртуалните „революции“ на пишещите „интелектуалци“ днес, а истинските бунтове на „обикновените“ хора!…

Западните „революции“ и източните „диктатури“ по време на пандемията Ковид 19, ІІ част – източният свят

„Адът, това съм Аз!“, е основното екзистенциално преживяване на източните хора, независимо дали става дума за конфуцианството, будизма, дзен-будизма или индуизма. В случая очевидно е налице фундаментално противоположно отнасяне към себе си, другите и света, за разлика от това на западните масови хора. За всички тях, представителите на типично азиатските, по-скоро философско-психологически концепции, отколкото религиозни в монотеистичния смисъл, личността може да бъда свободна само и единствено чрез колектива, чрез общността. Отделният човек е важен, но в контекста на неговото членство в дадена йерархично подредена група – семейна, фамилна, по местоживеене, по месторабота, религиозна, национална. Хоризонталният и вертикалният колективизъм на източните религиозни култури са възпитавани още от най-ранните години на личната инкултурация чрез вменяваното чувство за срам, за разлика от западните индивидуалистични култури, които възпитават децата чрез създаваното у тях чувство за вина. Разликите може би вече са очевидни – източните хора в младостта, зрелостта и старостта ще изпитват срам, ако индивидуалното им поведение не съответства на интересите на общността, докато в същото време западните хора ще се опитват да преодолеят ограниченията на една или друга общност, за да преодолеят чувството си за вина спрямо тях и да постигат личната си „свобода“. Уникална драма, наистина – настроените идеологически западни „мислители“ ще провидят източните общества като „диктатури“, тъй като хал-хабер си нямат от култури и религиозност, които впрочем детерминират колективизма на всички човешки общности извън „нашата“ индивидуалистична западна цивилизация. Религиозност, която поне в азиатските философско-психологически концепции няма нищо общо със западните представи за религия.

Изглежда основната идея на будизма, че всичко, което се случва, се случва само и единствено в ума, а неговата природа е самият корен на разбирането, защото е самото знание за знанието (Далай Лама, Согиал Ринпоче, Йонги Ринпоче и др.), драматично задава фундаменталната разлика между азиатските религиозно-културни концепции и монотеизма на юдаизма, християнството и исляма. Накратко тя се свежда до това, че ако за авраамическите религиозни системи основополагаща е безусловната вяра в Абсолютния Създател, който единствен се разпорежда с живота, то за азиатските философско-психологически учения с базисно значение е непрекъснатото учене или самопознание, жизнено важното запознаване с природата на ума в рамките на самия живот.

Практическият метод на това самопознание – медитацията, чрез проникването в природата на ума ще ти помогне да преживяваш отново и отново както всекидневните събития, така и собствената си смърт. Дори нещо повече – тя ще те накара да съпреживееш и състоянието след физическата ти смърт, прераждането, а това означава да постигнеш и личната си свобода.

Впрочем, тук е налице и фундаменталната разлика между идеологически научната западна цивилизация и всички останали религиозни цивилизации по света – ако за западните хора е несъмнена едновременната смърт на тялото и душата, то за всички останали религиозни хора душата продължава своя живот след смъртта на тялото, а тези различия в представите за смъртта детерминират и фундаменталните различия в представите за смисъла на живота. Ако за западните идеологически хора след това няма нищо, то е разбираемо, че животът тук и сега трябва да бъде употребен максимално, без никакви морални задръжки. И обратното – ако за източните религиозни хора е несъмнен продължаващия живот на душата след смъртта на тялото, то това означава, че от живота ти тук, на Земята, ще зависи в какво същество ще се преродиш след това или къде ще отидеш, в Рая или в Ада, съгласно трите монотестични религии. Тези религиозни представи предполагат не само индивидуалното минимизиране на страха от смъртта, защото краят на тялото не означава край на душата, но заедно с това те носят със себе си и личната морална отговорност към сегашния живот, защото всеки грях или всяка простъпка ще проблематизира живота след това. Ето това имам предвид, когато твърдя, че са налице фундаментални различия между идеологическия Запад и религиозния Изток, а без те да бъдат разбирани всяка идеологическа критика спрямо източните „диктатури“ е повече от комична!…

Разбира се, не само интернет „мислителите“ тук, но и „учените“ в западния свят вероятно биха се стъписали от тези ми разсъждения, защото те остават в плен на собствените си идеологически представи, вменени им като несъмнено „научни“. След обиколките си в САЩ и Западна Европа големият индийски философ от края на ХХ век Шрила Прабхупада недоумяваше как „дори големите професори в западните университети не разбират прераждането, докато в Индия всеки говедар знае за него?!“… Културен шок, нали?… Искам да кажа, че всяко обективно психологическо познание би следвало да има предвид реалните регулативни функции на религиозните екзистенциални представи, а не дали те са „научни“ – всяка оценка на западните „експерти“, че техните представи са „ненаучни“ едва ли би смутила съществено всеки будист, конфуцианец, индуист или дзен-будист, или пък всеки юдаист, вярващ християнин и мюсюлманин, защото тези представи оформят техния начин на мислене в продължение на доста векове и хилядолетия. По-скоро те биха погледнали надменно и с типично снизхождение към западното невежество, разбира се от тяхната си гледна точка. Впрочем, това е и едно от посланията на Критическата психология – тази различна психологическа парадигма, която си позволих да предложа преди повече от 20 години – да бъде изследвано всяко конкретно общество и всяка конкретна култура или цивилизация на базата на нашето знание за съдържанията и регулативните функции на характерните за тях представи от всякакво естество, включително екзистенциалните, а не да смятаме, че нашите собствени представи са универсално значими за всички хора по света, защото това е само признак на невежество. Същото невежество, което в сегашната ситуация на пандемията от Ковид 19 демонстрират някои западни „мислители“! Но да се върнем към Изтока…

На свой ред дзен-будизмът радикализира традиционния будизъм с „изискването“ чрез самопознанието да отъждествиш себе си с всичко, към което се докосваш. Ако пиеш чаша чай, например, да не се дистанцираш от тях, а дълбоко в себе си да усетиш, че ти също си и чашата чай, тоест да се проникнеш от идеята за субект – субектната едновременност на света. Що се отнася до отношенията ти с хората, тази едновременност е повече от очевидна, а това предполага неповторимата съвместност на личната свобода и на свободата на човешката общност, в която живееш – никак не е случайно, че и до днес Япония е считана за образец на колективистична култура, което няма никакво отношение с политическото устройство на обществото, както би си помислил всеки невеж западен „мъдрец“, а е резултат от препредаваните от поколение на поколение през хилядолетията екзистенциални представи. Абсолютно същото се отнася както за Южна Корея, така и за другите по-големи или по-малки държави в азиатския регион, чиито представи за света и човека ще си останат непонятни за всеки идеологически ограничен западен „мислител“. Освен това, субект – обектния принцип, върху който се основава цялото западно „научно“ познание, включително хуманитарно и социално, по никакъв начин не може да възприеме и да осмисли субект – субектната едновременност в азиатските философско-психологически концепции, тоест в азиатското разбиране за религиозност!…

По-нататък, основополагащата триада в конфуцианството е Небе (Космос) – Земя (Природа) – Човек, в която отделният човек се чувства не „създаден от Бога“, а като органична част от Вселената. Наблюдаваният на Небето ред в движението на небесните тела и в останалите космични явления по необходимост би трябвало да бъде обвързан със Земята и нейните обитатели, защото именно Вселената, която китайците наричат тиен-ди, тоест „Небе – Земя“, по начало е единство. Това единство обаче, в конфуцианството се схваща като троичност, сан цай, в която Човекът е свързващото звено между горе и долу, тъй като Небето и Земята като творящи сили имат в него равен дял. В известен смисъл такава религиозна представа за процесите в човешката и природната действителност определя едно своеобразно „политизиране“ на Космоса, тъй като за явленията в тиен-ди, във Вселената, за тяхното безпроблемно протичане, еднакво отговорни са и трите съставни части на сан цай, на триадата. Очевидно Човекът се възприема не просто като обект на въздействие от страна на другите два елемента, на Небето и Земята, но и като субект в тези отношения, като активна сила, която може и оказва обратно влияние върху Небето и Земята като останалите членове на сан цай, на триадата. А ако човешката субектност е изначално положена в конфуцианството като важна характеристика на сан цай, на триадата, то очевидно крачката към индивидуалната свобода е осъществена хилядолетия назад и препредавана и до днес в китайския начин на мислене – разбира се, тя е възможна чрез общностната свобода, тоест и тук е налице онази субект – субектна едновременност, характерна за будизма и дзен-будизма. Тази взаимна свобода в същото време е и отговорност, особено на управлението, защото всяка погрешна Човешка стъпка може да наруши хармонията в триадата, в сан цай, а това ще застраши самото съществуване като цяло. Западните идеологически „мислители“ приписват на „комунистическия“ режим в Китай съвременните публични разстрели на корумпирани управляващи – не, драги, традицията да се търси отговорност на провинилите се хора от управлението, дори чрез смъртна присъда, е хилядолетна конфуцианска традиция, защото те застрашават тази хармония в сан цай, в триадата.

Що се отнася до етикета „комунистически“ за съвременен Китай, да не забравяме, че Дън Сяопин, бащата на този Китай формулира тезата „една страна, два строя“. Няма как дори от ортодоксални идеологически позиции да дефинираш Китай като „комунистически“ само чрез еднопартийното управление, особено като се има предвид фундаменталната роля на пазарната икономика и на частната собсвеност в днешното китайско общество. Иначе жителите на Ухан и другите затворени китайски градове биха останали години наред по домовете си, но не заради „диктатурата“, а в контекста на конфуцианското задължение към съществуването на цялата общност чрез индивидуалното оцеляване.

Освен това, чрез отношенията между тиен, Небето, като един от основните елементи на триадата, на сан цай, и обитаваната от хората Земя, се дефинират мястото и ролята на тиен-ся, на Поднебесната, които имат ключово значение за политическото мислене на китайците в историята, а и до ден-днешен. Историческата представа за тиен-ся, за държавата Китай като Поднебесна същност, дефинира и убеждението, че китайската общност трябва да обитава точно тези територии, на които пребивава хилядолетия наред, тъй като само по този начин може да удържа толкова важното равновесие между другите два елемента на тиен-ди, на Вселената, тоест между Небето и Земята. В този смисъл конфуцианството наистина предпоставя изключителната роля на китайската общност, но не в смисъла на онази универсална претенция на монотеистичните религии и на самата идеологическа претенция на западната цивилизация, а в китайското, тоест конфуцианско усещане за нейната предимно екзистенциална функция както по отношение на Вселената, така и спрямо хората по света като цяло. Защото именно поддържането на равновесието между Небето и Земята чрез Поднебесната в крайна сметка осигурява и условията за съществуване на природата и на хората като цяло. Без да разбират тази конфуцианска логика на мислене, съвременните западни идеологически идиоти виждат в китайската подкрепа за Италия, а и за всяка друга страна, която може да е засегната от Ковид 19… политически опит на Китай да унищожи я НАТО, я Европейския съюз?! Западната идеологическа шизофрения е наистина уникална, все пак!…

На свой ред индуизмът изначално дефинира възможността да бъде освещавано непрекъснато профанното светско битие чрез ритуализиране на ежедневието, тоест всеки елементарен ежедневен акт да бъде усещан и като сакрален чрез превръщането му в ритуал. Очевидно и тук е налице познатата вече азиатска субект – субектна едновременност в живеенето на личната свобода чрез индивидуалната ритуализация и свободата на общността, за която колективната ритуалност е повече от несъмнена. Освен това, характерната за индуизма хилядолетна представа за цикличния характер на времето и на историята, съвместена с убеждението за много-кратния характер на прераждането, носи и съвременното светоусещане, въпреки ужасяващата бедност от западна гледна точка, че наистина „сега живеем в най-мрачната епоха, на Кали-юга, след която обаче ще дойде светлата епоха, в която хармонията и единството ще се върнат отново…, но не задълго, тъй като после отново ще се възцари мрака“. Със сигурност в индуизма отсъства всякаква апокалиптична визия за света и човека, която сякаш извира днес в западните идеологически и „научни“ представи, тъй като последователността на случващото се е повече от несъмнена – тя няма да породи екзистенциални драми, а само ще препотвърди изпитания от хилядолетия насам индуистки начин за възприемане и разбиране както на личната и общностната действителност, така и ситуациите на света като цяло.

Ето защо, нито Махатма Ганди – „Бащата на индийския народ“, за какъвто го обявява Рабиндранат Тагор, и неговата мирна съпротива срещу английската империя, увенчана впрочем с успех, нито съвременното индийско светоусещане, особено в ситуацията на Ковид 19, могат да бъдат разбрани от идеологическите западни „мислители“. За всички тези западни интелектуални „елити“ източните азиатски общества се дефинират като „диктатури“, които по-лесно се справят с коронавируса от западните демокрации, защото били… авторитарни и тоталитарни?!…

Каква уникална глупост, все пак, каква безпросветна идеологическа нищета е обзела тази западна цивилизация, която е дала на света древно-гръцката и римската философска мисъл, дала е умовете на Ренесанса и на Просвещението, дала е немската класическа философия, дала е музикални, литературни и художествени италиански, френски, английски, немски, испански и каквито се сетите шедьоври, дала е, в крайна сметка, европейския философски екзистенциализъм от ХХ век?!… Честно да си кажа, не мога да повярвам, че тази уникална съкровищница на Духовността се е сринала до толкова ниското ниво на идеологическата интерпретация на действителността, за която всичко друго е валидно, освен истината?!… Впрочем, от повече от 20 години, откакто предложих Критическата психология като различната психологическа парадигма, винаги съм усещал духовната безпомощност на европейската западна цивилизация!… Надеждата ми беше, че това нещо ще започне да се променя днес, в условията на пандемията от Ковид 19, но засега не виждам никакви признаци да се случи новият европейски Ренесанс, поради което си спомням поета на тихата скръб, Джакомо Леопарди: „Отиде си и последната надежда, която мислех, че ще бъде вечна!“…

Западните „революции“ и източните „диктатури“ по време на пандемията Ковид 19, част ІІІ – българският свят

Едва ли ще бъде преувеличено, ако кажа, че за пореден път в своята повече от 1300 годишна история, фундаменталният проблем на българския свят е, че той не знае, че е… български. Българският свят и на общностно, и на индивидуално ниво поради тази причина не е в състояние да осъзнае както личната си, така и колективната си свобода, защото той винаги се е лутал между различни „цивилизационни избори“ – византийски, османски, руски, германски, съветски, европейски или американски, за да оцелее физически, дори на биологично ниво. Когато биологичното оцеляване е основополагащата екзистенциална перспектива обаче, тогава няма начин да се проблематизират, осъзнаят и превърнат в устойчиви поведенчески нагласи достойнството и свободата, личната и общностната независимост. А това възпроизвежда и ще възпроизвежда екзистенциалните драми в собственото ни битие, независимо от историческото време, в което те се случват. Особено днес, в ситуацията на съвременната конкретизация на старата извечна човешка чума, приела сега благовидното наименование коронавирус, Ковид 19, каквото и да значи това…

„Всяка българска работа започва зле организирано и завършва със скандал!“, казваше навремето Иван Хаджийски, а тази негова диагноза се отнася за цялото българско съществуване, включително и до ден-днешен.

проф. Людмил Георгиев