Залязващият в страната на изгравящото слънце
Не ме разбирайте неправилно: не твърдя, че съм непременно прав, или пък, че познавам с лекота бъдещите ходове на нашите управляващи. Но какво да се прави, като са толкова лесно предсказуеми. И толкова лесни за изпреварване!
Трябваха им повече от 2 седмици, за да се престрашат да промълвят очебийната истина за Русия ( поне) като част от проблема с газовия удар, нанесен на България. И понеже си падат по кампаниите, изведнъж, както си мълчаха, проговориха вкупом на тази тема-кой по-решително, като Румен Овчаров, кой с намеци и без имена, като Петър Димитров, а президентът Първанов пък- с предпазливостта на ловец, който знае, че пушката му е заредена с халостни патрони срещу озъбената мечка.
Вече няколко пъти се опитвам да се шегувам по въпроса за това, колко са прозрачни нашите началници-когато виновно си мълчат, например. Обаче започвам да ставам суеверен. Дали да не си мълча и да не ги „подсещам”? Взех ги на подбив, че треперят от страх пред Русия и те взеха един по един да дават доказателства за обратното – всеки, според силиците си.
После пък се заядох, че мълчат и се крият от медиите. Буквално на следващия ден се почна едно говорене…Чак съжалих за доброто старо мълчаливо време. Това си е изпитан западняшки номер. В развитите страни журналистите ги давят в информация с надежда да глътнат толкова много, че да не смелят рационалното зрънце, а и да не мрънкат, че им нарушават правото на достъп до информацията. У нас обикновено е обратното.
Сега Първанов така се престара в другата крайност, че направо ми е неудобно да ви занимавам пак с неговите излияния в любимите му-3-4 медии, откъдето ни засипва с дозираните си послания. Не че няма нови „бисери” ( в сериала, който от негово име под формата на интервю с продължения се точи в „Труд”, е пълно с „мъдрости”). Но поради известна гнусливост се отказвам на този етап да ги цитирам.
Ако някой се върне назад, ще види че още от лятото пиша многократно за евроатлантическата изолация на Първанов ( не твърдя, че съм единствен и непременно пръв, забелязал този факт, но не знам за друг). Някъде в края на есента тази карантина започна да прави впечатление и на други ( един много известен политолог ме попита през ноември дали съм сигурен за тази изолация – дали съм следил достатъчно внимателно темата). Наскоро вече и политиците от опозицията уверено подеха рефрена и мълчанието на Първанов само потвърди, че няма какво да им отвърне. А и фактът е лесен за проверяване, достатъчно е човек да си направи труда да разгледа официалните съобщения за пътуванията му.
И ето, че администрацията е напрегнала целия си ресурс, за да излекува тежкото заболяване на изолираната от съюзниците институция. За целта преди няколко дни беше публикуван списък с предстоящи визите на държавния глава, сред които се открояват две: тази в Япония ( която, макар и много важна държава, не е все пак член нито на НАТО, нито на ЕС) и в Италия.
Именно Италия се очаква през пролетта да стане първото изключение от наложеното правило Г.Първанов да не бъде канен в страни от ЕС след заиграването му с Путин от януари миналата година.
Дали приятелският жест на Рим има нещо общо с необичайното другаруване между десния Берлускони и авторитарния Путин? Дали поканата не е продължение на италианския сепаратизъм спрямо западната стратегия за противодействие на руската енергийна търговско-политическа експанзия ( бившият премиер Романо Проди дори беше поканен от Путин да оглави проекта „Южен поток”, но деликатно отказа да стане втори Шрьодер). И дали свързващото звено, което хвърля „спасителен” пропаганден мост на Първанов към Италия ( и към основание да се говори за края на еврокарантината) не е точно неродения газопровод и евентуалното застъпничество на Путин за неговия човек в София?
Това са въпроси, отговорът на които ще бъде интересно да потърсят италианските журналисти. Познавам някои и ви обещавам, да ги повикам на „помощ” за обяснение на любопитния казус.
А междувременно, след дълги месеци на подготовка и очакване, Г. Първанов отиде да види откъде изгрява слънцето. Добри хора са японците-през 1970-та им гостува Тодор Живков и точно като слепецът, прогледнал веднъж и за кратко в живота си ( зървайки за миг един параход) през цялата си дълга кариера говореше за възторга си от видяното. Така у нас изгряха някои обекти на мегаломанското подражателство на японските индустриални постижения,като несъстоялия се завод за тежко машиностроене в Радомир. Идеята беше той да произвежда единични бройки машини за производство на машини досущ като завода в Кобе. Но произведе уникално безхаберно закопаване на стотици милиони долари , които така и не дадоха никаква възвращаемост.
Да видим сега какво ще ни донесе от Япония правешкият следовник.
Иво Инджев