Задължително четиво за кандидат –президенти, кметове и общински съветници!
На петия ден, все благодарение на овцата, узнах тайната в живота на малкия принц. Внезапно, без предговор, като резултат от дълго и мълчаливо обмисляна проблема, той ме попита:
— Щом овцата яде храсти, тя ще яде също така и цветя?
— Овцата яде всичко, каквото намери.
— Дори и цветя, които имат бодли?
— Да. Дори и цветя, които имат бодли.
— Че тогава за какво служат бодлите?
Аз не знаех това. Мъчех се тогава да отвъртя един прекалено стегнат болт на моя мотор. Бях много угрижен, защото повредата изглеждаше много сериозна, а водата за пиене се свършваше и ме караше да се страхувам от най-лошото.
— За какво служат бодлите?
Щом веднъж зададеше някой въпрос, малкият принц никога не спираше да го повтаря. Аз бях раздразнен от болта на моя мотор и отговорих, каквото ми хрумна:
— Бодлите не служат за нищо, цветята показват с тях само лошотията си!
— О!
След като помълча, той ми отвърна като оскърбен:
— Не ти вярвам! Цветята са слаби. Те са просто сърдечни. И правят, каквото могат, за да се пазят. Те мислят, че са страшни с бодлите си.
Аз не отговорих. В тоя миг си мислех: „Ако тоя болт все още не се отвърта, с един удар на чука ще го избия“. Малкият принц отново наруши моите размисли:
— И ти смяташ, че цветята…
— Не! Не! Нищо не смятам! Отговорих ти, каквото ми хрумна. Аз съм зает със сериозни работи!
Той ме изгледа смаян:
— Със сериозни работи!
Аз бях пред него с чук в ръка, с черни от машинното масло пръсти, наведен над някакъв предмет, който му се струваше много грозен.
— Ти говориш като възрастните!
Аз се засрамих малко. Но той безмилостно прибави:
— Ти всичко объркваш… ти всичко смесваш!
Той беше наистина много ядосан. Той разтърсваше своите съвсем златни коси и вятърът ги развяваше:
— Знам една планета, дето има един синкавочервен господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал някоя звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил нищо друго освен сметки. И цял ден повтаря като тебе: „Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!“ — и това го кара да се надува от гордост. Но той не е човек, той е гъба!
— Какво?
— Гъба!
Сега малкият принц бе побледнял целият от гняв.
— От милиони години цветята произвеждат бодли. От милиони години овцете въпреки това ядат цветята. И не било сериозно да искаш да проумееш защо цветята се мъчат да произвеждат бодли, които никога не служат за нищо? Не била важна тая война между овцете и цветята? Това не било по-сериозно и по-важно от сметките на някой дебел червен господин? И ако аз зная едно-единствено цвете в света, което не съществува нийде другаде освен на моята планета, а една малка овца може някоя сутрин ей така, без да разбира какво върши, да го унищожи из един път — това не било важно!
Той се зачерви и сетне продължи:
— Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милионите и милиони звезди, стига ти да погледнеш звездите, за да бъдеш щастлив. Мислиш си: „Моето цвете е там някъде…“ Но ако овцата изяде цветето, за тебе сякаш всичките звезди угасват! И това не било важно, така ли?
Той не можа да каже нищо повече. Избухна внезапно в ридания. Беше мръкнало. Аз оставих инструментите си. Не исках да зная вече за чука, за болта, за жаждата и за смъртта. Върху една звезда, върху една планета, моята планета, Земята, имаше един малък принц, когото трябваше да утеша. Аз го взех в прегръдките си. Залюлях го приспивно, казах му: „Цветето, което обичаш, не го заплашва опасност… Аз ще нарисувам намордник на твоята овца… Ще нарисувам броня за твоето цвете… Ще…“ Не знаех какво още да му кажа. Чувствувах се съвсем несръчен. Не знаех как да стигна до него, как да му стана близък… Толкова е загадъчна страната на сълзите…
––––––––-
Той се намираше в областта на астероидите 325, 326, 327, 328, 329 и 330. И за да бъде зает с нещо и за да се просвети, започна с посещения на тия планети.
Първата бе обитавана от един цар.
Облечен в пурпурни дрехи и хермелин, царят седеше на един прост, но в същото време величествен престол.
— А! Ето един поданик — извика царят, когато съзря малкия принц. А малкият принц се запита:
„Как може да ме познае, щом никога не ме е виждал!“
Той не знаеше, че за царете светът е много опростен. Всички хора им са поданици.
— Приближи се, за да те видя по-добре — каза му царят, който се почувствува много горд, че най-сетне е цар на някого.
Малкият принц потърси с очи де да седне, но цялата планета бе заета от великолепната хермелинова наметка. И остана прав, но тъй като бе уморен, прозя се.
— Да се прозява човек в присъствието на царя е противно на етикета. Забранявам ти това.
— Не мога да спра прозявката си — отговори съвсем смутен малкият принц. — Аз ида след дълго пътешествие и не съм спал…
— Тогава — каза му царят — заповядвам ти да се прозяваш. От години не съм виждал никого да се прозява. За мене прозевките са любопитни неща. Хайде! Прозей се пак. Това е заповед.
— Това ме плаши, не мога вече… — отвърна цял зачервен малкият принц.
— Хм! Хм! — отговори царят. — Тогава заповядвам ти ту да се прозяваш, ту да…
Той заговори бързо и малко неясно и изглеждаше докачен.
Защото царят извънредно много държеше неговия авторитет да бъде уважаван. Той не можеше да търпи неподчинение. Той бе абсолютен монарх. Но тъй като беше много добър, даваше разумни заповеди.
„Ако заповядам — казваше той обикновено, — ако заповядам на някой генерал да се превърне на морска птица и ако генералът не се подчини, генералът няма да бъде виновен. Виновен ще бъда аз.“
— Мога ли да седна? — попита несмело малкият принц.
— Заповядвам ти да седнеш — отговори му царят и величествено поприбра края на хермелиновата си наметка.
Но малкият принц се чудеше. Планетата беше съвсем мъничка. Над кого можеше да царува царят?
— Господарю — каза му той, — моля ви да ме извините, че ви запитвам…
— Заповядвам ти да ме запиташ — побърза да отговори царят.
— Господарю, над кого царувате вие?
— Над всичко — отговори съвсем простичко царят.
— Над всичко ли?
С едно скромно движение царят посочи своята планета, другите планети и звездите.
— Над всичко това ли? — рече малкият принц.
— Над всичко това… — отговори царят. Защото той беше не само абсолютен, но и универсален монарх.
— И звездите подчиняват ли ви се?
— Разбира се — каза му царят. — Те веднага се подчиняват. Аз не търпя неподчинение.
Подобно могъщество смая малкия принц. Ако той разполагаше с него, би могъл да присъствува не на четиридесет и четири, но на седемдесет и два или дори на сто, че дори и на двеста слънчеви залеза в един и същ ден, без ни веднъж да мръдне стола си! И тъй като припомнянето на неговата изоставена планета малко го натъжи, той се осмели да помоли царя за едно благоволение.
— Иска ми се да видя един слънчев залез… направете ми това удоволствие… Заповядайте на слънцето да залезе…
— Ако бих заповядал на някой генерал да хвърчи от едно цвете на друго подобно на пеперуда или да напише трагедия, или да се преобрази на морска птица и ако генералът не изпълнеше получената заповед, кой от двамата — той или аз — щеше да бъде виновен?
— Вие — каза твърдо малкият принц.
— Точно тъй. От всеки човек трябва да се изисква — продължи царят — това, което той може да даде. Властта трябва преди всичко да се крепи на разума. Ако заповядаш на народа си да отиде и се хвърли в морето, той ще направи революция. Аз имам право да изисквам подчинение, защото моите заповеди са разумни.
— Е, ами моят залез? — напомни му малкият принц, който, щом зададеше един въпрос, никога не го забравяше.
— Ще го имаш. Аз ще го поискам. Но, според моята наука за управление, ще почакам, докато условията станат благоприятни.
— А кога ще бъде това? — осведоми се малкият принц.
— Хм! Хм! — отговори му царят, като преди това погледна дебелия си календар. — Хм! Хм! … То ще бъде към… към…. ще бъде тая вечер към седем часа и четиридесет минути! И ще видиш как хубаво ме слушат.
Малкият принц се прозя. Той съжаляваше за изпуснатия залез. И освен това беше му вече малко отегчително:
— Няма какво повече да правя тук — каза той на царя. — Ще си замина.
— Недей заминава — отвърна царят, който беше много горд, че има един поданик. — Недей заминава, аз те назначавам министър!
— Министър — на какво?
— На… на правосъдието!
— Ами че тук няма кого да съдим!
— То не се знае — каза му царят. — Аз още не съм обиколил царството си. Аз съм много стар, тук няма място за каляска, а се уморявам да ходя пешком.
— О — каза малкият принц, който се бе навел; за да хвърли един поглед към отвъдната страна на планетата, — аз вече видях. И там също тъй няма никой…
— Тогава ще съдиш сам себе си — отговори му царят. — То е най-мъчното. Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите. Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец.
— Аз — отвърна малкият принц — мога да съдя себе си, дето и да съм. Не ми е потребно да живея тук.
— Хм, хм! — рече царят. — Струва ми се, че на моята планета има някъде един стар плъх. Чувам го нощем. Можеш да съдиш тоя стар плъх. От време на време ще го осъждаш на смърт. Така че неговият живот ще зависи от твоето правосъдие. Но за да го запазим, ти всеки път ще го помилваш. Той ни е едничък.
— Аз — отговори малкият принц — не обичам да осъждам на смърт и си отивам.
— Не — рече царят.
Но малкият принц, който бе довършил приготовленията си, не искаше да огорчава повече стария владетел.
— Ако ваше величество желае да му се подчиняват точно, би могъл да ми даде една разумна заповед. Би могъл например да ми заповяда да замина веднага. Струва ми се, че условията са благоприятни…
И тъй като царят не му отговори, малкият принц отначало се поколеба, след това въздъхна и тръгна.
— Назначавам те за мой посланик — бързо викна подире му царят. Той имаше много властнически вид.
„Възрастните са много чудновати“ — каза си, пътувайки, малкият принц.
Това посещение беше много кратко, но то потопи малкия принц в дълбока тъга:
— Какво правиш ти? — каза той на пияницата, когото завари настанен мълчаливо пред една редица празни и друга редица пълни бутилки.
— Пия — отвърна мрачно пияницата.
— Защо пиеш? — попита го малкият принц.
— За да забравя — отговори пияницата.
— Какво да забравиш? — поиска да разбере малкият принц, който вече го съжаляваше.
— За да забравя, че ме е срам — призна пияницата, като наведе глава.
— Срам — от какво? — пожела да узнае малкият принц, който искаше да му помогне.
— Срам от това, че пия! — завърши пияницата и потъна окончателно в мълчание.
А малкият принц си отиде в недоумение. „Възрастните са наистина много, много чудновати“ — си каза той, пътувайки.
Тоя човек беше толкова зает, че дори не дигна глава, когато малкият принц пристигна.
— Добър ден — каза малкият принц. — Цигарата ви е угаснала.
— Три и две правят пет. Пет и седем — дванадесет. Дванадесет и три — петнадесет. Добър ден. Петнадесет и седем — двадесет и две. Двадесет и две и шест — двадесет и осем. Нямам време да я запаля отново. Двадесет и шест и пет — тридесет и едно. Уф! Това значи прави петстотин и един милион шестстотин двадесет и две хиляди седемстотин и тридесет и едно.
— Петстотин милиона какво?
— А? Ти още ли си тук? Петстотин и един милион… не зная вече какво… толкова много работа имам! Аз съм сериозен човек, не се забавлявам с празни приказки! Две и пет — седем…
— Петстотин и един милион — какво? — повтори малкият принц, който никога през живота си не оставяше да не му отговорят на някой въпрос, щом веднъж го бе задал.
Бизнесменът дигна глава:
— За петдесет и четири години, откак живея на тая планета, безпокоили са ме само три пъти. Първия път преди двадесет и две години, беше един бръмбар, паднал кой знае отде. Той дигаше наоколо си ужасен шум и аз направих четири грешки в една сметка. Втория път беше преди единадесет години от един пристъп на ревматизъм. Аз не правя упражнения. Нямам време да се разхождам. Аз съм сериозен човек. Третия път… ето на, сега! Та, казах, значи петстотин и един милиона…
— Милиона — какво?
Бизнесменът разбра, че няма никаква надежда за спокойствие.
— Милиони от ония мънички неща, които се виждат понякога в небето.
— Мухи ли?
— Не, не, мънички неща, които блестят.
— Пчели ли?
— Не, не. Мънички златни неща, за които мечтаят мързеливците. Ала аз — аз съм сериозен. Аз нямам време да мечтая.
— А! Звезди ли?
— Точно тъй, звезди.
— Е, какво правиш ти с петстотин милиона звезди?
— Петстотин и един милиона шестстотин двадесет и две хиляди седемстотин и тридесет и една. Аз съм сериозен човек, аз съм точен.
— И какво правиш с тия звезди?
— Какво правя ли?
— Да.
— Нищо. Притежавам ги.
— Притежаваш звездите ли?
— Да.
— Но аз видях вече един цар, който…
— Царете не притежават. Те само „царуват“ над другите. Това е съвсем различно.
— А за какво ти е да притежаваш звездите?
— За да бъда богат.
— А за какво ти е да си богат?
— Ако някой намери други звезди, да ги купувам. „Тоя пък — рече си малкият принц — разсъждава горе-долу като пияницата.“
Въпреки това той зададе още въпроси:
— Как може да се притежават звездите?
— Чии са те? — отвърна намусено бизнесменът.
— Не зная. Ничии.
— Тогава са мои, защото аз пръв съм помислил за тях.
— Това стига ли?
— Разбира се. Когато намериш някой диамант, който не е на никого, той е твой. Когато намериш някой остров, който не е на никого, той е твой. Когато на тебе пръв хрумне някоя идея, ти вземаш патент за нея — и тя е твоя. И тъй като никой преди мене не е помислял да притежава звездите — аз ги притежавам.
— Вярно е — рече малкият принц. — А какво ги правиш?
— Аз се разпореждам с тях. Броя ги, втори път ги броя — каза бизнесменът. — Това е мъчно. Но аз съм сериозен човек.
Малкият принц още не бе задоволен.
— Аз пък, ако притежавам шалче, мога да го сложа на шията си и да си го нося. Ако притежавам някое цвете, мога да откъсна моето цвете и да си го отнеса. Но ти не можеш да обереш звездите!
— Не, но мога да ги туря в банката.
— Какво значи това?
— Това значи, че написвам на късче хартия броя на моите звезди. И след това заключвам в едно чекмедже тая хартийка.
— И това ли е всичко?
— Това стига.
„Това е интересно — помисли малкият принц. — То е доста поетично. Но не е много сериозно.“
Малкият принц смяташе за сериозни неща не тия, които възрастните смятат.
— Аз — продължи той — притежавам едно цветче, което поливам всеки ден. Притежавам, три вулкана, които чистя всяка седмица. Чистя също тъй и угасналия. Човек никога не знае какво може да се случи. За моите вулкани и за моето цветче е полезно, че аз ги притежавам. Но ти не си полезен за звездите…
Бизнесменът отвори уста, но не можа да отговори нищо и малкият принц си отиде.
„Възрастните хора са наистина необикновени“ — си каза скромно той през време на пътуването.
„Малкият принц”