« Върни се назад Публикувано на 07.01.2014 / 14:17

ЖУРНАЛЯТА ТУЙ, ЖУРНАЛЯТА ОНУЙ… МНОГО РАЗБИРАЧИ НА ТАЯ ПРОФЕСИЯ СЕ НАВЪДИХА, БЕ! МНОГО КРИТИКАРИ, ГОЛЯМ ДЖАНГЪР!

 

Журналята туй, журналята онуй…И поне съм „журналя“ от 80-те години на миналия век, искам да попитам – знаете ли от кого за пръв път чух „журналя“? От моята любима колежка Мария Стойкова през 1993 г., когато с нея тъчахме на становете на 24 часа. Не знам дали тя я е съчинила тази думичка или пък е било някакъв непознат за мен журналистически сленг, но така си беше – Мария я изръси на една планьорка. Умряхме от смях. Преди години аз също я размятах из Фейса и ето ти сега – думичката „журналя“ доби гражданственост и по всяка вероятност ще я включат в синонимния речник. Сега всеки се чувства длъжен да обижда професионалистите с тая думичка.

Защото били продажни и не пишели, и още по-малко – говорели истината. С ръка на сърцето трябва да призная, че е баш тъй. Много малко колеги се съобразяват с истината и изобщо не са „журналя“, а баш майстори в професията. Защото да зачиташ истината е по-скоро въпрос на морал, а не на професионализъм. Иначе всички в професията щяха да се съобразяват повече с очевидното и доста по-малко с политическия обективизъм на началниците си. Но как можеш да упрекнеш колегията, че се занимава с лъжи и инсинуации, а пък непрекъснато да следиш и вестници, и сайтове, че и телевизии? Вместо функцията „ignore“, един друг неологизъм. Аз ги следя професионално и със сигурност имам далеч повече основания да се сърдя на колегите от обикновения им читател или зрител. Но рядко си позволявам да ги наричам „журналя“ на ангро не само защото ги познавам добре, а и те – мен, а по-скоро защото това означава да дам подобна оценка и на себе си, а далеч, далеч не съм склонна да обругая току тъй няколко десетилетия трудов стаж.

Та си мислех в тая връзка кога съм се съгласявала да пиша по поръчка – със сигурност поне десетина пъти. Единият път беше поръчката на шефовете на „168 часа“ да извадя на светло делата на Мултигруп. Там се справих отлично, като един от най-големите хонорари за този колосален труд беше 300 лева. Оядох се, значи. Добре, че Илия Павлов ме почете с един букет от 168 рози. „И какво друго му остава, освен да се прави на пич“, коментира тогава главният ми редактор Валери Найденов, който изръшка целия букет за змии и лимонки, преди да ми го предаде в ръцете с едно тържествено:“Ето, можеш вече да го ползваш по предназначение.

Змии няма.“ Единствената ми награда де факто беше, че оголих сериозно няколко задника, а на мен вече се гледаше с едно по-друго око. Всъщност писала съм по поръчка на колеги от различни вестници, които са ме канили за външен автор и са ми поставяли задачи. Много се гордея с някои от тия поръчки, да знаете. Материалите ми за разграбването на „Кремиковци“, макар и да са публикувани назад във времето, и днес като ги чета, направо си греят. С което искам да кажа, че не всяка поръчка в журналистиката е синоним на подкуп, лъжа и инсинуация. Не че това явление не съществува, но не бива да се разпростира върху всички в тоя бранш. Между другото поръчката да не се пише по дадена тема или за даден политик е проблемът. А не обратното – пиши за протестите, например. Разбира се, че ако ти е ресор БСП, ще трябва да отразиш баницата с късмети на Станишев и това съвсем не те прави „журналя“, за Бога! Нали това ти е пряката работа, как иначе гражданите щяха да станат съпричастни с това събитие.

Изобщо много разбирачи на тая професия се навъдиха, бе! Много критикари, голям джангър. Де по право, де с право, де – едно към гьотере. Все пак не забравяйте, че шумът в системата идва най-вече от пишман журналистиката или така наречените блогъри.

Смешно е да си помислиш каква квалификация може да има някой блогър с образование „Джам и грънци“, че да дава политически оценки. От друга страна има изключително бистри мозъци и сред хора с професии като „Джам и грънци“, които могат да ти направят „от воле“ политически анализ, достоен за страниците на водещите вестници.

Така че, обобщенията са майка и баща на инсинуациите. Защото да наричаш „журналя“ всички подред в професията си е жива инсинуация и гадна поръчка, която разрушава далеч по-ефикасно репутацията на журналистите, отколкото поръчковата журналистика в лошия смисъл на думата. А я да видим кой, КОЙ има изгода журналистиката да не се ползва с обществено доверие? Познахте – същите тия бащици, които са взели на абордаж държавния бюджет, без значение от раса, пол и възраст. Е, затова става дума.

Нора Стоичкова

«