Журналистика не се прави с наемни убийци!

На 23 октомври 2009 година написах: „Алексей, спри се! Журналистика не се прави с наемни убийци!”. Направих го заради стартиращия тогава вестник „Галерия”, който започна мръснишка канонада срещу известни фигури, начело с „изперкалият доносник” Кеворк Кеворкян, „курвата” Люба Кулезич и куп мишени, подбрани в списък по признака „щом не сте с нас, мръсни гадчета, ще ви олайнявим”.

Познавах Алексей Петров и направих наивен опит с писмовния си апел да го спра: „Алексей, познавам те, за бога, спри се! Журналистика не се прави от войнстващи бездарници, превърнати в наемни убийци за няколко рокли и пачки в повече! Това не е журналистика. Това е помийно разчистване на лични сметки.”

Още не бе дошло времето на флашките.

Още не бе дошло време на истинските ритуални убийства.

С думи.

Три години по-късно, в последният брой на същият вестник, Кристина Патрашкова пише с апломб: „Медиите да търсят сметки на политиците, а да не се занимават с всенародни любимци”.

Материалът е по повод ровенето в хонорарите на Стефан Данаилов в „Стъклен дом”.

Великолепна фраза, под която и за бих се подписала, стига в същия брой на вестника, същата главна редакторка да не бе гилотинирала и окачила на гердана си с перли поредния скалп – този път на професор Юлиян Вучков.

Синът на драматурга Иван Радоев казва, че проф. Юлиян Вучков докарал рак на баща му. Останалите два вестника от кръга на „Галерия” – „България днес” подгравя тигана с „Юлиян Вучков умори баща ми” и „Вучков е сатрапът на театъра”, а приятелят на Трактора Недялков във в. „Ретро” с пенсионерски патос цвърчи, че Вучков дори си позволявал да громи великият Вазов.

С удивителна лекота се апликира, че някой някого убил и уморил. И смъртта като оправдание за тираж, сензанция или рейтинг, е първата посестрима на журналистиката.

Никой не си прави труда да се разрови в онова, което наистина е написал проф. Вучков. Ако го беше направил щеше да прочете, че оценките за пиесите на Иван Радоев от професора по никакъв начин не го клеймят пропагандно, а дават чист професионален анализ на пиесите на драматурга. Според проф. Вучков те са плитък разрез на социалистическата действителност, за разлика от острата яркост на драматургията на Станислав Стратиев.

Това, че професорът твърди, че гениалният Иван Вазов също има слаби произведения, няма никакво значение за онези, които вече са решили, че на „всенародният любимец” трябва да се вмени сатрапството и вината, че има собствена позиция.

Вероятно, опазил ме Господ, проф. Вучков трябва да се спомине скоропостижно, за да зине ухилено алчната паст на „галерията” от медии, които ще потриват ръчички, че са вдигнали тиражите си, за да достъпчат нарочената си мишена, зачерквайки с един убийствен замах значимостта на личността му.

Лешоядската медийна пасмина навярно искренно съжалява, че още не е гушнал букета и Кеворк Кеворкян и че е толкова корав, въпреки помията изляна върху му. Мартин Карбовски вече призова от екрана: „Няма ли да махате?”.

Яростната поколенческа омраза обаче не е истинската причина за тази разюздана страст към сладостта да унищожаваш всичко около себе си. Войнстващото бездарие винаги е било изумително повратливо.

То се бута с лакти, обсебва пространството и го може – това е безспорно, може го – да заграбва територии, да се налага с цената на всичко. Да живее единствено заради вдигнатия тираж и да измерва минутите на живота с това колко му е рейтинга.

Войнстващото бездарие пише на парче дописки. Прави предавания, в които шербетено натежава простотията, наречена „як пиниз” или „готин хумор”.

Присмехулникът обаче никога не е плитко човече. Присмехулникът е висш пилотаж и за да му дадеш такава титла, трябва да усетиш колко вагона книги е прочел и колко дълбока е духовността му, която дава послания чрез смеха. Другото е евтина парафраза на графоманията.

Смъртта на Васа Ганчева отключи кармични послания.

Вместо да ги прочетем обаче, помията се изсипа като водопад и точно онези, които би трябвало да са вестоносците на уроците на живота и смъртта, разчитайки ги пред обществото – журналистите, се нагълтаха до повръщане с бълвоч.

Андрей /без Иван/ докосна светлинката, изричайки, че случилото се трябва да ги накара да се вгледат в себе си и да намерят сили да се извинят за самонадеяността си. Когато въпреки че си мислиш, че не се взимаш на сериозно, но някъде дълбоко в теб те е обгърнала онази потайна сила на високомерието, винаги идва Господ и те чуква по челото. Първо лекичко, после направо ти удря едно кроше и ако си се сетил за какво става дума, сетил си се, ако ли не – предстои мигът на урока – че никой не е по-голям от Онзи от Горе. Нямам предвид Бойко Борисов.

В този смисъл Васа Ганчева също стигна до своята Голгота. И е недопустимо журналистите да съдим кой кого е убил, убиец ли е и защо.Нищо случайно не се случва на тази земя.

Онези, които заклеймиха Васа Ганчева първо трябваше да се погледнат в огледалото над мивката. И преди да си измият ръцете, да приберат дълбоко под дюшека пачките, които те захлебват.

Регулярно. На черно. Далеч по-тлъсти от 500 лева. Дадени от много по-знакови фигури от някакъв си Жоро Игнатов.

Живи ли са още братя Галеви? Живи са.

Жив ли е Демби? Жив е.

Жив ли е Трактора? Жив е.

А онези от висшия клир на Властта живи ли са? Неизбежно.

Защо ли „Съдебен спор” не подложи със скрита камера как се пържи например Симеон Дянков? Защо никой не показа корпоративните пачки, с които се поръчват предавания, статии, публикации и с които се извършват ритуални убийства над онзи, който не е удобен. Защото корпоративните пачки са рекламни, ли?

Лесно е да набуташ в тигана Васа Ганчева. Колко ни мързи обаче да изработим Цветан Цветанов, Бойко Борисов, Сергей Станишев, Ахмед Доган, Иван Костов и кръговете им – приятелски, криминални, педерастки и прочие!

Удобно и някак комплескарско е да кажеш – умирайте, старци, махайте се, защото ние сме тези, които знаем и можем, вие сте мухъл, който до дъно ще изчистим. Само че паметта на душата и духовността не започва от „бунтари – поети”, които казват: „ всичко е бизнес в края на краищата”.

Журналистиката е парцелирана. Този срещу онзи, онзи от кръга на този, този от екипа на онзи. Всички дялкат на черно тлъсти пачки. И докато ги прибират, пишат опуси за „истината” около Васа Ганчева.

Зверското ожесточение да те дават по телевизора, да трупаш рейтинг, да продадеш повече бройки вестници, превръща в зомбита онези, които иначе професията е призвала да търсят истината. Да и служат, да воюват за нея, да тръшкат врати след себе си заради нея, да бъдат уволнявани и стъпквани, ако вярно я прегърнат, и да не робуват на пачките и измамната суета, когато я припознават.

Зомбита, които смучат някакви чаши с уиски, не слизат от екрана и цъфтят от всякакви светски събития, зомбита, които се женят като че ли умират като кардинали, и като раждат първото, което правят е да покажат задничетата на децата си, защото техните деца не са като другите – те са деца на „звездите”.

И през цялото това време налагат войнствено „морала” си, че точно това е журналистиката и телевизионерството.

Кухи, лишени от чара на непосредствеността, но пък „какво ти пука, важното е парата да тече…”.

Подлоги на властта. Или измекяри на „опонентите”. И никога по средата – със собствена позиция, дори и тогава, когато тази позиция ще те доведе до просешката тояга.

В името на истината.

В България отдавна журналистиката е превърната от четвърта власт в четвърта проститутка.

Една „революционерка” държи пламенна реч за морала в медиите, а лети до чужбина с осигурена пачка от мощна корпорация срещу малката „услуга” за поръчково предаване.

Друга „революционерка” пише книга за „мафията”, а ежемесечно през човек получава хилядарка от същата.

Трети „революционер” ни разчувства колко е безнадеждно корумпирана властта. До преди време я хвалеше с просълзени очи, днес обаче мизата от „конкурентите” е по-висока.

Някакъв странен вирус е нагазил всички.

Нахъсени „журналисти” мразят останалите. И нямат граници – всичко що е читаво и мисли с главата си ляга под ножа, защото не мисли като нас и не е с нас, и просто ни пречи, по дяволите…

Некрофилски се клеймят личности така, като че ли нямат право на грешки и като че ли съдниците им – драскачите са ангели –херувими.

Някаква неистова злоба клокочи.

Гилдията е натъпкана с купища безпросветни човечета, които не само не са чели книги, но дори и не четат собствените си дописки. Защото нямат време. От дълбокомислената употреба до втръсване на „в смисъл” и  още куп заучени паразитизми.

В журналистиката, както и в спорта, характерът и спортната злоба са задължителни.

Но истинският журналист, както и големият спортист, трябва да добри хора. Човеци, които уважават онези, които са прокарвали пътеката преди тях – лоши, добри, при всички случаи знакови, защото без тях е нямало да има път. А не да ги убиват с думи, само защото това е политиката на изданието, или цената на поръчката.

Границата е премината.

И не заклеймяването и поредица от междуличностни войни ще ни извади от това зловонно блато. И не вопли за нови чистки.

Покаяние е думата.

Не е задължително всеки да харесва другият. Но със сигурност е възможно да седнем на масата и да си кажем: „Пичове, насрахме се. Да поискаме прошка и да си простим. И да смачкаме онези, които трябва, тези от Властта, защото това е призването на професията ни”.

Кой пръв ще хвърли не камъка, а пачката?

Веселина Томова

В. Шоу