ЖАЛБА ЗА „ГРАФА“. УВАЖАЕМИ СПЪНАТ, ДРУГАРЮ АРХИТЕКТ, НО ТИ НИКОГА НЯМА ДА ИМАШ СЕТИВА ЗА НЕГО
Гледам некво архитектче, сигурно е било на десет години тогава, и вика: „Ма преди моя проект за ремонт, хората се спъваха в плочките по „Граф Игнатиев“…“
Ми да… Първо почнах да се спъвам пред клуба на Съюза на българските журналисти /СБЖ/.Надвечер, седяхме по двама-трима на маса, а към полунощ се образуваха маси като за войнишко изпращане, ако ме разбирате. Разделяхме се с прегръдки, или продължавахме другаде.
По-надолу се спъвахме в двете кина, където можеше от два до четири да видим някой филм. Ако не, обикаляхме сергиите за книги на площад „Славейков“ и все намирахме по нещичко.
Надолу по Графа имаше две баничарници, още докато наближаваш, лигите ти текат. Айрян и баничка – 30-се стотинки.
Градинката пред Седмочисленици беше за влюбени и майки с деца. Беше някак закътана, интимна, въпреки преминаващия трамвай. Имаше пуканки.
И продължавахме да се спъваме в плочките, докато стигнем до великата кръчма „Троян“. Там не можеше да се чуе кой какво казва, но настроението винаги беше на шест. Водките и шкембетата хвърчаха едно след друго, смях, веселие, забрава.
По-надолу – „Стадион“, с неговата неизменна бира Загорка. Оная Загорка, с кехлибарения вкус…
И накрая – край на спъването в плочките – стигаме до паметника на Патриарх Евтимий, както го знаем – Попа. От там потегляхме на различни посоки, към различни купони, любови, нощи…
Това беше нашия „Граф Игнатиев“, уважаеми спънат, другарю архитект, но ти никога няма да имаш сетива за него.
Александър Хараланов