« Върни се назад Публикувано на 09.01.2012 / 19:22

Естественост и силикон.Въпроси, приковаващи към Кръста

 

 

Днешните интервюта изобилстват с пълнеж от подобни фрази, но понякога в тях се откроява и някаква тлъста недомислица за нашия занаят, който вече и дяволът дори не знае накъде се е запътил. Най-вероятно – на майната си. И аз все по-често насила заобикалям този въпрос – има ли изобщо свястна журналистика по телевизиите, или всичко е някакъв пълнеж и насилена естественост.

Та ето какво каза онзи водещ, който при това не е вчерашен, търкаля се в телевизията от повече от 10 години, има нелошо образование, удрял е камбаните на една от най-високите камбанарии у нас – "Шоуто на Слави".

И сега изведнъж рече: "Всеки може да бъде водещ, ако е естествен".

Дайте да обърнем тази фраза, може глупостта да изпадне от нея, ето така: "Ако е естествен, всеки може да бъде водещ"

Не – пак си остава все толкова глупава.

 

Това е магистрален знак за онова, което се случва в телевизиите.

 

Ако си естествен – ставаш, достатъчно е да пърхаш естествено с мигли и да ахкаш и охкаш естествено след всяка естествена глупост, изречена от госта ти, ако имаш някоя силиконова подплънка – ставаш малко повече, а пък ако се казваш, примерно, и Камелия – съвсем ставаш.

Това изречение изглежда никакво – като някакъв срамен звук, долетял от WC, но то изпраща по дяволите същността на един велик занаят – този на водещия. И реабилитира нахалната неукост, която трайно се е настанила в телевизиите. Джон Фриман, Великият инквизитор, би си отрязал и двете уши, ако я беше чул.

"Воденето" е абсолютният връх на телевизионния занаят. Колосални истини са измъкнати от опитни водещи, доверието към телевизията се дължи главно на техните усилия.

 

Не може да си истински водещ, ако нямаш призвание за това, ако не си получил поне една бегла милувка от Бог.

 

За 51 години телевизия у нас ние нямаме повече от трима – четирима истински водещи, и тъкмо с тях, без изключение, са свързани истинските успехи и напредъка на професията ни.

Въпросите са истинската власт – но само на малцина се е отдавало да стигнат до това прозрение. Задаването на въпроси не е нещо като чоплене на евтини сладкиши, обмяна на въздишки и светски превземки. Големите водещи нерядко са предизвикали истински революции не само в разбирането за нашия занаят, но и изобщо.

Сега пирамидата е обърната – най-отгоре не е смисленият въпрос, а предварително натъкмения отговор, с който събеседникът цъфва в студиото, за да го съобщи на покорния водещ, а онзи сервилно кима с глава. Ако воденето се основава единствено на естествеността, това ще отпрати окончателно журналистиката в сервитьорския бранш. Усърдни келнери ще разнасят насам-натам въпросчета – ето ви едно въпросче, господин премиер, олеле, не ви ли харесва – ето ви тогава друго, то е малко по-добре опечено, но ако и него не го харесвате, кажете си каквото имате да кажете, не се смущавайте, аз съм тук, за да бъда естествен, можете и да не ми обръщате внимание.

 

Значителна част от глупостите, които политиците ръсят в ефир, се дължи тъкмо на това, че срещу себе си имат естествени глупаци, които минават по съвместителство и за водещи.

 

Добре е известно, че голяма част от водещите изобщо не знаят какво работят. Процентът на словесните безумия в телевизионния ефир рязко ще спадне, ако водещите бъдат по-малко естествени, но в замяна на това доста по-прозорливи.

Да стигнеш до истински смисления въпрос е едно от най-тежките занимания в нашия занаят. Трябва с максимум 10 думи да оформиш фраза, ясна като камбанен звън, която да съдържа в себе си и познание, и прозрение, и дори намек, с който да предупредиш събеседника, че не си някакъв естествен сульо, който е готов да преглътне всичко, без да има значение от какво естество е то. А нашите естествени водещи по начало са си добре с преглъщането – могат да поемат всичко, без никакви угризения, дори протеини биха преглътнали публично, стига това да не беше вече извън приличието – Ах, колко са ви сладки протеините, г-н министър…

 

Въпросите на истинския водещ трябва да се забиват като изстрели в събеседника отсреща – и да го приковават на кръста, който онзи твърди, че е понесъл, понеже това е любимата лъжа на нашите първенци.

 

Те все носят някакъв кръст, и той все се оказва фалшив, както е фалшива и тяхната Голгота.

Нашите естествени водещи все не се сещат за най-важния въпрос, който иначе е по силите дори и на един клетник, болен от "Синдрома на Даун" – и той е "Защо". Това е най-тежкият въпрос за всяко лапацало, за всеки лъжльо и преструванко, който седи срещу теб. И не се иска никаква естественост, за да го изговориш. Ето, опитайте: з – а – щ – о, само четири букви са, но естествените водещи никога не успяват да ги съберат на едно място. Затова понякога ми се ще да емигрирам в страна, където задават въпроса "защо", където той е на почит.

Днес естествеността е на път окончателно да надделее в нашия занаят. А между нея и обикновеното лигавене често няма никаква разлика – лигавиш се успешно, значи си готов веднага да водиш предаване. Дори мога веднага да посоча няколко водещи, които трябва да водят предаванията си с лигавник.

 

Други пък така олигавят всеки път с въпросите си Бойко, че след предаването той веднага хуква да си вземе душ.

 

И не малко фолк създания навлязоха в телевизията, някои от тях са добри продавачи на захарния памук на естествеността. Азис, например. Той е майстор на сапунените изпълнения, дори ако го набият на кол, то ще е с рекламна цел. И водеше не лошо едно шоу – но всъщност водещ беше неговият сценарист, един от опитните хора в този бранш. И Камелия е доста устата – ако обаче целта е да се вряка нещо. Изобщо, въпросната естественост започна да се търси в разцвета на врякащата журналистика. Екзалтациите и подскачането са най-важните белези на естествения водещ, също и неуместното хилене, което е толкова приятно, че на публиката й се ще да удуши водещия със собствената му вратовръзка. По тази причина повечето от тях не носят подобни аксесоари.

Този занаят вече е толкова занемарен, че ако вместо хилене чуеш някой истински смислен въпрос, той ще подейства така, сякаш в дома ти е влетяла ракета на "Ал Кайда".

Можете да проверите това твърдение.

 

Направете следния опит – и то с Бойко, който е водещ номер 1 у нас и безапелационно владее телевизионното поприще. Опитайте се сега да си припомните само три въпроса към него, които са останали в съзнанието ви. Три – не повече.

 

Разбира се, на него е трудно да му се задават въпроси, понеже обикновено той си ги задава сам, или така обсебва нечие предаване, че на водещия му остава само покорно да върти опашка като кученце. И въпреки това – не е ли прекалено да не си пропомните дори за три въпроса? През 2002 година зададох на Бойко следния въпрос: "Какво мислиш за ада?" Но не беше трудно да се сетя, понеже по онова време той беше по-близо до ада. Както и да е.

Естествените водещи изобщо не подозират за съществуването на още един много важен въпрос, извън "защо" – мълчанието. Мълчанието е най-убийствения въпрос, той може да охлади ентусиазма и на най-големия бърборко, и на най-самовлюбения политически лъжец и измамник. Мълчиш си и го гледаш изпитателно – и ще видиш, как под онзи се образува локва от разтопеното му самодоволство. Как нито един от новите водещи, колкото и повърхностни да са вече, не се сети да изчака няколко секунди – а това е грамадно време в телевизията, за да накара някой срещу него да се изпоти от собствената си глупост, как никой не изчака поне веднъж госта му да попита: "Какво става, какво не ви хареса в отговора ми, та мълчите?"

 

Мълчанието е нещо убийствено в телевизията, това е истинският палач, който изпълнява присъдата над бъбривците и лъжците.

 

Имам един случай в кариерата си, който и досега ме кара да изтръпвам. Поетът Христо Фотев беше вече тежко болен и аз реших да го поканя за едно интервю, това беше във времето на втората "Всяка неделя" (1993-1999 г.), на която бях само продуцент. Пратих тогавашния водещ на програмата, едно иначе будно момче, да прецени какво е състоянието на поета. Той се върна и рече: "Екстра!"

Това "екстра" ни изправи пред невероятен проблем ден по-късно. Интервюто започна, водещият зададе първия си въпрос, Фотев с труд артикулира някакъв отговор, а сетне просто млъкна. Той и поначало не си беше много словоохотлив, а вече очевидно беше много болен, но моят сладур изобщо не беше забелязал това при визитата си. Направо побеснях, а след това се и уплаших. И тогава се сетих. Започнахме да му задаваме въпроси, които бяха по-скоро констатации, изписахме и надписа "Мълчанието на поета" – и се получи много драматично внушение, но все пак тягостно. Нямате представа как тежи мълчанието в ефир, оловната му тежест е смазваща, дори 2-3 секунди са потискащи, а си представете мълчанието да продължава минути наред…Само един естествен водещ ще оцелее и дори ще се хили под този похлупак.

 

Много често въпросните естествени типове са просто едни шушумиги, които обменят глупости с гостите си, нищо повече.

 

Те изобщо не познават практиката на големите майстори на интервюто, дори не са чували имената им, в наши дни всеки идиот може да задава въпроси и колкото са по-тъпи – сякаш толкова по-добре. Моето правило, че няма лош въпрос, не се отнася до нашето торфено телевизионно игрище. Имал съм предвид нещо друго, когато съм го казвал – в смисъл, че умният човек винаги ще отиде към дъното на един въпрос, там, където водещият понякога само интуитивно се е добрал. Веднъж разговарях с Блага Димитрова в радиото, където тя записваше плоча със свои стихове, и по едно време я попитах: "Какво ще се съдържа в пространството на тази плоча?", понеже в съзнанието си, все още неясно, виждах една плоча като отрязано парче от ствола на могъщо дърво. Тогава Блага написа една статия за мен, която имаше важно значение за кариерата ми. Там тя казваше, че въпросът ми отначало й се сторил нелеп – но сетне стигнала до същата представа за концентрираните вдлъбнатини, които издават годините на едно дърво.

Според правилото за естествеността всеки новоцанил се ратай в нашия занаят, щом срещне, примерно, великия Калоянчев, трябва най-естествено да го пита как се казва, откъде е родом и пр. Естествените водещи изобщо не подозират, че всички пишем една и също изречение. Ти започваш оттам, където е свършил майсторът преди теб – иначе другото е плещене върху вода, минава и заминава.

Пак заради същата естественост през последните години рядко се среща сериозен телевизионен дебат – и накрая, сякаш е по-добре и тях да ги поверят на някоя фолк певица, поне ще е по-забавно.

Разбирането за водещия като някаква шушумига, която обаче се държи естествено, отваря още по-широко вратите пред силиконовата занаятчийство.

 

След като ефирът се напълни със силиконови цици, сега е ред на силиконовите мозъци, които ще преливат от естественост.

 

Тези мозъци може би няма да експлодират като френските импланти, а и ще доведат до много по-оптимистични резултати. Ще настъпи ерата на ведрото хилене.

 

Приказки за телевизията

Кеворк Кеворкян

В. Стандарт

«