ЕРДОГАН КАТО ИСЛЯМСКИ ХИТЛЕР. ТОВА Е ДНЕШНАТА РЕАЛНОСТ НА ЮГОИЗТОК ОТ БЪЛГАРСКАТА ГРАНИЦА.
Пътувах из Турция през 2007 г. – от София през Истанбул край Мраморно море до Бурса. Пътувах по бизнес. Тогава имах илюзия, че европейските субсидии са ефективен инструмент на почтен замисъл – знам, смешно е, но така си мислех тогава.
По пътя ми до Бурса и обратно видях много неща.
Видях бурно развиваща се икономика, чийто растеж пръскаше по шевовете пътната инфраструктура – нямаше шосе или магистрала, по която да мина и на които да не добавят нови платна.
Видях масово строящи се училища и университети – непозната гледка у нас.
Видях смайващо изобилие от безкрайни градини и земеделска продукция – дълги върволици от пълни с домати трактори с ремаркета.
Влязох в крайната цел на своето пътуване – офис в центъра на огромна овощна градина в покрайнините на Бурса. Посрещна ме млад енергичен мъж – стегнат, делови, прекрасен английски. Завършил в Израел, специализирал в Калифорния, изпълнителен директор на компания в Бурса, който намира време да чете лекции в местния университет.
Този човек излъчваше респект към България, към професора, който водех със себе си и към мен.
Още в началото на разговора една крайно притеснена, слаба млада жена със стегната тъмна забрадка влезе да сервира чай. Неволно изпусна една от чашите и замалко не припадна от това. Пребледня, почисти с треперещи ръце и излезе, без да обърне внимание на опита ми да я успокоя – очевидно не разбираше английски и най-вероятно изобщо не ме чуваше в своя очевиден шок.
– Защо се държи така, попитах своя домакин, това е просто една чаша чай на земята, никой не пострада…
– Защото най-малко седем души чакат за нейното място – отвърна домакинът – ако бъде уволнена оттук, къде ще си намери работа?
Заговорихме се за България и Турция, за хората там и тук, за огромния технологичен напредък на турската икономика, за бизнес… Тогава този млад турчин изведнъж изтърси:
– Знаеш ли, в България сте 7 милиона души, от които 7 милиона личности. В Турция сме 77 милиона и също 7 милиона личности. Останалите 70 милиона са тълпа /crowd/.
Не го поправих в частта му за България, защото съм патриот и защото от днешна гледна точка тогава е бил много по-близо до истината.
Но запомних тази негова фраза – 70 милиона тълпа. И на връщане започнах внимателно да се вглеждам в хората. И мисля, че разбрах какво има предвид. Откритието не ми хареса и затова съм го захвърлил някъде из дебрите на емоционалната си памет.
Вчера си го припомних. Онова море от излъчващи агресия мустакати мъже и примирено гледащи в земята забрадени жени. Пронизително виещите мюеззини от минаретата на този изгарящ от слънцето червенозем. Усещането за фанатизъм, готов да разкъса границите на човечността и да се впусне в ужасяващи пропасти на ужас и смърт.
Припомних си всичко това вчера, когато гледах как бесове в човешки образ бичуват и убиват безпомощни и – смея да твърдя – невинни млади войничета.
И за какво ви е този технологичен прогрес, комшу? За какво ви е тази икономика, тази армия? В служба на хората или за слава на Аллаха?
Тълпа.
Лишена от мисъл и човечност, обладана от религиозен фашизъм, убиваща по призива на своя мустакат религиозен фюрер.
Ислямът като религиозен фашизъм.
Ердоган като ислямски Хитлер.
Това е днешната реалност на югоизток от българската граница.
Александър Урумов
Колаж: Владимир Танев